Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.10.2015 13:01 - По пътя
Автор: venercheto Категория: Изкуство   
Прочетен: 1283 Коментари: 5 Гласове:
8

Последна промяна: 20.09 03:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 (част първа )

 Не се беше още разденило в селото, скоро беха пропели трети петли, а двора на Трендафилови гъмжеше от хора. Мъже и жени, увити в дебели кожуси се трупаха около четирите запрегнати фургона, по които през нощта беше навалел снег, и всеки намираше нещо да помогне, нещо да принесе от къщата на домакините, и да го подаде на покачените вътре, които едвам се сместваха измежду натоварената покъщнина. Мъжете увиваха конете с чулове, от чиито ноздри излизаше пара като от котли - да се постоплят още, докато не са тръгнали - жените тичаха за горещи керемиди от огнището, да ги дадат на по-старите в колите, да ги мушнат под нозете си. Всеки имаше нещо да каже, нещо да заръча, нещо да пожелае. Повечето коли изглеждаха да са приели пределния си брой пътници, само в първия фургон сълзящото око можеше да различи едно или две останали свободни места.

 -Елисавето, мари! Кренахме ли? Вледениха ни се опинците на всички и детето ви веке не трае! Хайде, не се ли насбогувахте, мори. Хайде!, викна една млада жена от първия фургон, облечена в дебел чер кюрк с лисичи кожи и дълга тъмночервена вълнена фуста. Тя имаше пронизващи, големи кафеви очи, правилен нос, алени тънки устни и две въздебели кестенови плитки се спущаха изпод капата й досами вързопа, който държеше на коленете си. Вързопът бе тъй увит в одеала и кожички, че се разпознаваше за едногодишно бебе само от простенкването му. Зад младата жена седяха направо на денковете с багаж двете й малки деца и мъжът й, който я гледаше с почит и се подсмихваше.

 -Ида, Сирме, сестро...-чу се сладък, топъл глас от средата на група млади девойки накачулили говорящата, и сякаш не говореше тоя глас, а пееше. Мъжете, които се черпеха за последно с тютюн и малки чашлета ракия, неволно утихнаха. Показа се измежду девойките Елисавета, вече забързана, уплашена че е забавила кервана, а заедно с нея се показа и слънцето, багрещо хоризонта на тая зимна утрин в трендафилово и яйчено жълто. Като че ли отеднаж спре да бъде толкова студено.

 -А мъжа си забравяш!, провикна се бодър глас и от мъжката група с един скок се намери до фургона млад левент, строен и натъкмен, с искрящи черни очи и засукани мустаки. Колкото да беха високи, и той и астраганения му калпак, надвишаваха Елисавета само с една глава.

 -Ииих, зло да те забрави, Никола, мъж забравя ли се!, провикна се една дребна, черноока мома от групата и дружките й избухнаха в смях. -И то такъв...-додаде тя с въздишка, окуражена от прощалността на сцената и от непреодолимата сигурност, че повече нямаше да се видят докато беха живи. Сега избухнаха в смях и подвсирквания и мъжете, които допреди това беха гледали след Елисавета, разкикотиха се звънливо и девойчетата, а Никола метна кратък, засмен поглед към целата почервенела, черноока мома, криеща лицето си в шепите. После пак цял се извърна към младата си жена.

 -Да ти помогна да се качиш, жено, -каза той уж тихо, а всички го чуха и не откъсваше очи от лицето й. И двамата беха направили това лето осемнайсет години, а беха женени ни немаше година и половина. Елисавета го погледна и засия, и пак утихна целото множество в двора, само подсмърчането на двамата старци на прага на къщата, едва крепящи се, и хленченето на бебето се чуваха. Младата жена обгърна двора с поглед, от който струеше светлина.

 -Сбогом, дружки! Сбогом, бабо, дядо! Сбогом, мили хора!, извика звънливо Елисавета, а плачеше вече, сълзи се стичаха от големите й, теменужни очи и замръзваха по розовите й бузи. Като ледена принцеса беше, дошла от некоя приказка, снежинки падаха по гъстите й, златни коси и оставаха там да блестят, полягаха по нежната, чиста кожа на лицето й, по алените устни. Хората се трупаха около нея, протягаха ръце, изричаха благословии, много девойки и жени плачеха, а се намокри и не едно мъжко око.

 -Елисавето!, викна пак Сирма от фургона, бебето на скута й вече ревеше високо.

 -Хайде, хоп!!

 Никола прихвана стройната си, снажна принцеса през кръста и я метна като перце във фургона. После с един скок рипна и той при нея. Старицата на прага се преви на две и заплака с глас, треперещият дядо до нея я прихвана, гълтайки и той сълзите си.

 -Пазете баба и дядо, мили хора, грижете се...Ние ще пратим хабер, като пристигнем, ще пратим хабер!, викаше Елисавета и притискаше ревящото вързопче до гърдите си, докато Никола, хванал здраво поводите на конете, ги перна силно по гърбовете с тях.

 -Хайиде, дии-ййй! Дии-йййй!

 -Хай со здраве, со здраве! На хаирлия да е!, викаше народът. Една девойка успя да лисне менче с вода върху заледената земя, преди конете с бавни стъпки да погазят отгоре и с клатене и скърцане тежките каруци да се измъкнат от двора, чийто порти зееха разтворени още от предния ден.

 -Со здраве, со здраве! Много поздрави на България! На нашата България!, викаха хората отзад и ходеха след кервана на групи.

 -Хайде и ние скоро! И ние скоро тръгваме!, провикна се силен мъжки глас и изпращачите зашумеха в разбъркани приказки. Пътниците не ги виждаха, заради закритите фургони и натрупания багаж, но ги чуваха, а девойките вече извиваха и песен.

 
Биляна платно белеше
на Охридските извори.
Йоздола идат винари,
винари белограгяни.

 Винари, белограгяни,
кротко терайте карванот,
да не ми платно сгазите...
Биляно, моме убава,
ако ти платното сгазиме,
со вино ке го платиме,
и бела лута ракия.

 Винари белограгяни
не ви го сакам виното,
тук ви го сакам момчето,
шо напред тера карвано...

 
-Ууух бре, да си вървят! Само ке ни размърсолят.., изрече Сирма сърдито и обърса с малкото си юмруче първо едното, и после другото си око. Колкото беше нежна Елисавета, толкова беше нахакана и сербез тя, но може би затова сестрите се разбираха.

 На завоя, вече на излизане от Горни Порой, заглъхнаха и последните изпращачи. Никола се вторачи напред и за миг се заслуша във вековната смълчаност на потъналата в преспи планина пред тях. После извика колкото му глас държи.

 -Диииииий!!! - И удари конете.

 Четирите натоварени фургона се затътриха по заледения път. Скоро селото остана зад тях и една по една колите потънаха в снежната прегръдка на планината. Бебето беше престанало да реве и заспиваше в пазвата на Елисавета, Сирма и нейното семейство си говореха нещо тихичко отзад, а Никола обърна горещите си очи към обичната му невеста, чийто сълзи още пробляскваха по бузите й, усмихна се широко и я стисна до себе си.

 -Тръгнахме! За нашата България си тръгнахме, Елисавето, там ке си паднем на место. На наше си...

 Целият керван, барабар с децата, се усмихна и зацвърча, окрилен от неговите думи.

 Беше декември 1919 година. Първата световна война оплакваше от цело време невиждани дотогава чудовищни човешки жертви, а само преди дни в Ной беше подписан договор, с който “Великите сили“ определяха Егейска Македония и Беломорска Тракия да останат в пределите на Гърция. 

 

 




Гласувай:
8
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. kvg55 - Имате дарба на разказвач.
15.10.2015 16:06
Имате дарба на разказвач.
цитирай
2. martiniki - не ти ли писах вече, Венерче с фенерче?
19.10.2015 10:03
въздействащо и образно слово, трогва...
цитирай
3. venercheto - !
20.10.2015 00:50
благодаря ти, Мартичке. От твоето перо това радва особено :) и на kvg55 благодаря!
цитирай
4. cecobob - Е па добро е!
09.12.2015 09:21
Ке я четам втората част. Со здраве!
цитирай
5. venercheto - :)
29.03.2016 13:20
Благодарско!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 288176
Постинги: 69
Коментари: 745
Гласове: 3571
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031