Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.12.2015 05:06 - По пътя
Автор: venercheto Категория: Изкуство   
Прочетен: 1218 Коментари: 4 Гласове:
7

Последна промяна: 20.09 03:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

(част втора)

Пътят от Горни Порой до новата граница на Кулата беше два-три дена, с толкова тежък керван и през зимата. Първият ден мина спокойно, подбалканският път се оказа равен и умерено заснежен. Пренощуваха в една ахчийница в село Акритихори, която Никола познаваше добре и на зазоряване още пренесоха спящите деца по фургоните, и потеглиха пак.

На втория ден пресекоха Струма, полузаледена и бучаща, носеща бясно клони и пясък към Сярското поле. След моста над реката, по който едвам минаваше един фургон, пътят се заискачва към Балкана. Докато Елисавета пееше на бебенцето си и го кърмеше, Никола току заизвива очи към помрачнялото небе и тежките облаци, захлупили върховете на Сенгелската планина.

 -Шо ке речеш, зетко, да си останеме и денеска доле? Не ми се харесват тиа облаци на мене! - обади се Сирма отзад, която тъкмо раздаваше на децата и мъжа си парчета пухкава баница, лъщяща от масло. Песента на Елисавета притихна и младата майка се извърна цяла към черноокия левент до себе си. Никола пое парче баница, ала не понечи да го яде.

 -Да останеме, ама дека да останеме? Село Лутра го минахме, сега да се върнеме ли? А напреде ни е село Рупел, знаем го. Малко ли пъти сме одили с Михаил да им продаваме тутун - отвърна Никола, но личеше си, че се колебаеше. Михаил, Сирмения мъж, кимна бавно, но и неговите очи бягаха по надвисналите облаци.

 -Колко е далече село Рупел? - разля се сладкия глас на Елисавета и погали замръзналите уши на фургона.

 -Колко е. Колкото да се върнем до село Лутра от тук, толкова е! - обади се зет й Михаил. Той беше нисък като жена си, но русоляв, много здрав и напет, със смеещи се зелени очи. Сирма присви алените си, тънки устни и изрече високо, докато бършеше ръцете си с чиста кърпа.

 -Да питаме и другите що мислят..

 Никола дръпна поводите на конете и ги спря, спряха и следващите ги коли. Хората наизскачаха в снега и се скупчиха в кръг, а децата започнаха бой със снежни топки и веселите им крясъци се смесваха с шума на бучащата до тях Струма. Родителите им присъпваха от крак на крак, духаха в шепите си и разговаряха сериозни.

 -Има и един параклис тамо, по средата…, думаше Никола и притисна до себе си румената, златокоса Елисавета - ако ни забуа хептен, тамо да се прислониме.

 -Ами да продължим, Никола. Ке стигнеме читави, дал Господ. Да се не връщаме назад! - припя и Елисавета, и хората около нея закимаха в съгласие. Само Сирма гледаше изпод дебели вежди, но като видя че няма да се наложи тоя път, обърна се и извика сърдито на децата си.

 ьорче бре, Митре! Скоро идвайте тука! Кренааме... - Момченцата трепнаха, и на мига затичаха към нея.

 Бързо се натовариха хората и тежките коли се заклатиха и продължиха нагоре по ледения усой на Сенегелската планина. Жените се кръстеха и шепнеха молитви, мъжете свиваха цигари и правеха уж небрежно мохабет, а децата продължаваха играта си и във фургона, тоя път с ръце и очи.

 Притъмняваше все повече, при все че едва беше минал обед. От оловните облаци взе да прехвърча снег, който се усилваше след всеки завой на конете по пътя. Сами беха, предния ден беха срещали и други кервани с бежанци, но сега в планината немаше ни следа от тех. Захлупените облаци сякаш душеха всеки шум от природата, само ревящата до тях Струма се чуваше ясно.

 Два часа след като беха тръгнали се изви и бурята, такава, каквато хората не беха виждали, освен иззад прозорчетата на къщите си некогаш. А не беха веке далеко от параклиса, чинеше им се, но цели виелици снег се сукаха из въздуха и наваляха четирите фургона, чийто коне едва пристъпваха из преспите с тежкия си товар. Грозно бучеше планината, грамадните борове се превиваха, преплели върхари и накланяха снежни шапки ниско над пътя. Цели блокове снег се къртеха от тех и падаха върху колите. Тежките покривала на фургоните плющяха и се тръскаха като тупани от млада булка, и аха-аа да се откъснат от железните си обръчи и да оставят обезумелите хора вътре и без тоя заслон. Децата пищяха истерично, майките ги притискаха до ледените си пазви, a в очите им се четеше не по-малък ужас от този в детските. Конете пръхтяха и цвилеха, а един дори се опитваше да прегризе хомота си и хвърляше сняг с къчове назад към колата.

 -Ош, бре! Стой-йй, мирее-ен, Звездьо! - викаше левент Никола, застанал до него, но гласът му се губеше в ехидния вой на виелицата и грохота на озлобялата планина.

 -Дека е тоа параклис, бре Михаиле? - викаше разтреперана Сирма, засланяйки децата си с тялото си и гледаше мъжа си страшно през снежната вихрушка. Михаил мигом скочи от колата.

 -Ке видам. Ке погледам дека беше! - чу се сякаш иззад завоя гласа му, въпреки че беше на крачка от Сирма. Загърнат в кожуха си, превит на две, Михаил пристъпи напред и снежният циклон го погълна. Звездьо изцвили, едва доловимо сред писъците на вятъра и метна още един къч, ала Никола почна да го разтрива и гали с две ръце, сам той ослепял от виелицата.

 -Мирен, Звездьо! Мирен…

 Елисавета се беше разпростряла над бебето в скута си, обградила го плътно с тялото си като с най-топъл, жив кожух, като че ли сляпа и глуха за всичко останало. От трите останали коли се чуваха детски писъци и някоя мъжка псувня, но бе невъзмножно да се различи някого, фургоните беха като тъмни петна, потъващи все по-дълбоко в развилнелия се леден ад.

 Внезапно покривалото на първия фургон се раздра и Сирма нададе такъв вик, че дори Елисавета надигна глава. Докато някоя от тях успее да се стане от замръзналите си деца, покривалото се откъсна и от другата страна, и отхвръкна настрани от пътя, където вятърят почна бясно да го бие в ствола на един бор. Капата на Елисавета хвръкна след него и бурята затегли гъстите й златни коси назад, сякаш искаше да ги откъсне от главата й.

 -Капата! - изкрещя Елисавета и преди да знае що прави, положи бебето в скута на Сирма и скочи от колата. Капата от лисичи кожи, най-милния подарък от починалата й без време майчица, чийто брат я беше донесъл тая капа чак от Русия...Шапката се въртеше във въздуха и летеше напред, и Елисавета се преви срещу бесната вихрушка, и зацапа през преспите след нея.

 -Елисавето!! - изкрещя Никола, а слабо му се чуваше гласа, и докато той се разсея след жена си, Звездьо отново побесня и хвърляше къчове, заплашвайки да обърне фургона. Останалите коне също зацвилиха и запищяха, както и децата, а писъкът на планинската виелица надглушаваше всички. Никола се бореше със Звездьо, но все така, обърнат назад към невестата си.

 Капата прелетя между боровете, в долчинката, а после вихрушката я издуха и до Струма. Елисавета напрегна всички сили и затича след нея, блъскана назад сякаш от десетки ръце.

 -Елисавето, мари, ей! - изкрещя тоя път Сирма, но само тя се чу, и заслони очите си с ръка, дано да види по-добре. Никола успя най-после да усмири Звездьо и се обърна като ужилен назад, но гледката накара замръзващото му тяло да се вледени съвсем.

 Шапката бе паднала в Струма и вятърът се мъчеше да я извее от замръзналия в леда клон, на който се беше закачила. Елисавета спря само за миг, погледа - и нагази върху леда. Само два разкрача я деляха от бесния водовъртеж. Никола литна с исполински скокове към невестата си, сякаш циклонът вече не му пречеше, а го носеше, а тя направи още една предпазлива стъпка, и още една, наведе се и протегна ръката си...и откачи шапката!

 Грозно пукане, което никой не чу, разцепи леда. Елисавета потъна отеднаж надолу в мътната, бушуваща вода. Писъкът от гърлото на Сирма се смеси с писъците и ревовете на другите хора, но ето...Никола вече беше там, газеше в реката, търсеше като обезумял...и след още един удар на сърцето я измъкна, Елисавета, завлече я с исполинската си сила на заледения бряг, цялата посиняла и давеща се за въздух. В ръцете си тя стискаше шапката.

 -Майчице, Елисаветоооо, що направи, мари! - оплакваха жените, а мъжете вече тичаха тежко към брега, някои носеха завивки, други ракия. От завоя, цял побелял и пребледнял, се показа и Михаил.

 -Намерих го. Още малко само, два завоя...ако конете тръгнат- изхрипа той към Сирма, а тя тръсна бебето в ръцете му и побягна сама, колкото можеше, към брега на Струма, към Елисавета.

                                                                 *

 Параклисчето на Свети Мина беше малко и бедно, една голяма одая само, но стигаше да побере двайсет и шесте раби Божии от кервана. Никола внесе Елисавета на ръце и жените се затичаха да постелят меки ямболии и ресначи в най-отдалечения от вратата ъгъл. После се скупчиха около нея.

 -Огън дайте! - завика Никола колкото му глас държи и сам се спусна да троши двете трикраки столчета, оставени до вратата. Друг мъж донесе мангал, трети въглища, започнаха да го разпалват.

 -Господи и ти Свети Мина, простете ни. Господи, грях вършим, в светилището Божие…- замърмори една по-стара жена и се кръстеше, а Сирма само що не я перна през устата.

 -Що говориш ти, Керано! Грях ли е това? Подслон търсиме от сигурна смърт, и да спасим душица Божия искаме. Хай върви, върви да погледаш децата ти - прониза Сирма стрината с кафевите си очи и се спусна върху посинялата си, тракаща със зъби сестра, която сякаш не можеше да отлепи клепките си. Ловко, изкусно съблече Сирма мокрите дрехи на Елисавета, докато златокосата се тресеше в ръцете й като че още се бореше с ледената вода на Струма. Бързо, рязко натри Сирма тялото на Елисавета с ракия, докато й говореше милни думи и бодрости, но ясния й поглед все се задържаше върху затворените очи на сестра й, върху мъртвешко-синята бледност на лицето й. Започнаха да навличат Елисавета с всички вълнени гащи, камизоли и кошули, които имаше, и сега помагаха повече жени. Някои дадоха и свои дрехи, въпреки че всички мръзнеха, и ръчичките на децата се беха вледенили от студа.

 -Ето мангала. До главата й да го сложиме, до главата! - провря се между жените Никола, цял пребледнял и той, с обезумели очи.

 -Ти, Никола, да вземеш и ти най-после да се преобуеш. Че двама ке ми легнете - скара му се Сирма и нагласи мангала до главата на Елисавета.

 -Не, како. Децата..Николчо...Вижте за тех да има - прошепна Елисавета и едва-едва отвори големите си очи, които сега напомняха заскрежени теменуги. После нов пристъп на треска я разтърси и тракането на зъбите й отекна в малкия параклис. Отвън виелицата виеше все така злорадо, но сякаш с по-отслабена сила.

 -Ти да немаш грижа, какиното, мангали имаме ние доста. Гледай сега тебе да стоплиме, и да си ми оздравееш, че България ни чека! - рече високо Сирма и погали златокоската по челото.

 -Ке ни дочека тя. Ако не ѝзмрат конете навонка. Може ли такъв студ да издържат? Ах, защо тръгнaхме! - извика един мъж и удари калпака си в пръстения под.

 -Мълчи ти, Миле! Тръгнали сме, сички го решихме - обади се Михаил и тутакси потърси с поглед Никола. Черноокият левент мълчеше непривично и стискаше бебето до гърдите си, очите му само в Елисавета, широко разтворени, удавени в леден страх.

 -Ке умрат, ако ги оставите. Ха вървете да ги разтривате, и завийте ги с всичко що може. И се менявайте да ги разтъпквате, аз ли да ви уча! - викна Сирма и изгледа мъжете един по един. После тя пак се надвеси над сестра си.

 Жените застлаха навсякъде черги и ямболии, приготвиха мангалите и сложиха и ядене, докато мъжете се грижеха отвън за конете. Само Никола легна до жена си и положи бебето на гърдите й, което отдавна вече стенкаше на гладно, но Елисавета, тресяща се като тръстика в буря, не можеше да задържи очите си отворени, та требваше той да държи цицата за бебето да се накърми. Млеко имаше тя явно още, защото бебето се насука и след малко заспа, а Никола ги зави и двамата, легна до тех и прегърна жена си, без мисъл за яденето или за павурчето с ракия, което обикаляше из всички ръце, без изключение.

                                                                  *

 Как изкараха тая нощ и сами не знаеха после. Как се притискаха един в друг и слушаха рева на вятъра, как някой час по час изскачаше да разтъпква конете...По некое време чак се унесоха и най-будуващите, а като се разшаваха децата после и заскимтяха, планинското утро ги приветства със слънце и тишина, сякаш бурята не беше я имало. Само огромните преспи отстрани на пътя и прекършените дървета подсказваха за нея. Пътят беше също затрупан, но не толкова, че конете да не могат да газят по него. Като по чудо беха оцелели всички от тех тая нощ.

 Изчистиха снега от фургоните, заковаха откачилото се покривало и се натовариха пак. Елисавета лежеше тоя път отзад и бълнуваше за майка си, увита в постелки тъй че само носа й се виждаше, а над нея беше Сирма. Михаил се качи отпред до Никола, който все към жена си гледаше, и взе поводите от безчувствената му ръка.

 -Хай, пък село Рупел е близко, знаеш брате. Там веднага ке потърсим доктор, и в ахчийницата ке отседнем, доде се оправи. Немай си гайле, минава това...- побутна Михаил с лакът баджанака си, и се усмихна окуражително, макар и тоя път усмивката да не стигна до очите му. Никола го погледна замаяно и обхвана челото си с ръка.

 -Хайде, дйй, дйй!, провикна се Михаил и шибна конете, и фургоните се заклатиха и заскърцаха към следващия обгърнат от преспи завой, над който сега се смееше слънцето и караше снега да блести с хиляди светлинки.

 




Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. kvg55 - Като те подгони неволята, не можеш ...
02.12.2015 00:58
Като те подгони неволята, не можеш да избираш в какво време да тръгнеш.
Колко мъка е имало по това време. За тези, които са тръгнали.
А за тези, които са останали, още повече.
цитирай
2. venercheto - И тогава,
02.12.2015 03:44
и сега, kvg, мъката на бежанците не намира лесен край.
цитирай
3. cecobob - Епа шо стана сега?
09.12.2015 09:16
Я това го аресах. Ке палим печичкаата.
цитирай
4. venercheto - :)
13.12.2015 20:09
Радвам се..
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 284827
Постинги: 69
Коментари: 745
Гласове: 3566
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031