Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.02.2016 08:02 - Гордата усмивка на Индокитай
Автор: venercheto Категория: Изкуство   
Прочетен: 819 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 31.01 00:07

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Централен Виетнам: джунглата и хората


Бах Ма Национален Парк


Бах Ма
е единствената планина, която посещаваме във Виетнам за съжаление. А се превръща в най-незабравимото преживяване за това пътуване, въпреки жестоката конкуренция. Макар да е цели 1450м на най-високото си място, Бах Ма е обрасла в тропическа и субтропическа растителност. Две климатични зони се срещат в националния парк, разпрострял се на територия от 220км, и дори в нашия радиус от двайсетина км пеша ги има. Бах Ма се слави и като едно от малкото места, където можеш да намериш усамотение във Виетнам.

image

Най-незабравимото преживяване апропо започва толкова зле, че ако имаше как, щяхме да се откажем и да се върнем. Добре, че нямаше как!

...Свалят ни от автобуса за Хуе в селцето Кау Хай директно на фучащия и бибиткащ главен път, и веднага се намират предприемчиви мотористи да ни откарат до входа на Националния парк за евро и малко на калпак. Шест километра и повече има дотам, така че е ОК. За разлика от Северен Виетнам, където се водеше че е зима и максималната температура удряше двайсетина градуса, тук е вече доста горещо. Упражнявам новото си умение, което скоро ще владея до съвършенство – да седя отзад на моторче, возена от малко виетнамче, с огромна раница на гърба и да балансирам. Страхотно е за бедрените и коремните мускули!

Пътят се вие през оризища и джунглоподобна растителност, в която се гуши трудолюбивото и кипящо от живот село. Входът на Националния парк е в подножието на двайсете километра, които трябва да изкачим до единствената работеща хижа в целия район (все пак, зима е), в която сме резервирали две нощувки.

Тържествена приемна от бял мрамор ни посреща на входа на парка в подножието им, а с нея и първият дебел виетнамец, който виждаме въобще, облечен на тая жега с безупречна бяла риза и изгладени панталони. Ръцете му са отрупани със златни пръстени, на едната ръка проблясва Ролекс. Мъжът контрастира странно с опърпаните му подчинени и нашите шофьорчета на моторетки. Входът за Националния парк струва едва две евро, казва ни с маслена усмивка, остава само да уредим превоза до хижата...Не, не можело с моторчетата да се качим, забранени били в резервата. Но той, той ще намери такси – очевидно разрешено в резервата - да ни закара сега и даже да дойде да ни прибере след два дни. Само за шейсет евро отиване и връщане.

Усмихва се, ясно му е като бял ден, че имаме едва днес и утре, и че искаме да си оставим раниците в хижата и да тръгнем оттам. И че е вече към 11 сутринта...Бръмченето на мухите и стършелите сякаш става по-високо и почти очаквам някоя муха да се лепне за усмивката на домакина, и да се оплете в гъстия й сироп. Обръщам се и тичам към заслепяващото слънце навън, където нашите шофьорчета тъкмо се мятат на мотопедките си. "Моля ви, не можете ли вие, ще ви дадем колкото кажете догоре!", викам с ясното съзнание, че средната заплата във Виетнам е сто и десет евро. Гледат ме съчувствено, а когато дебелият със златните пръстени изведъж с показва навън, и с истински страх. Сори, сори! Бай-бай, бай-бай!

А. е готов да плати, иска да си хвърли раницата и да се втурне най-после из джунглата. И аз искам, разбира се, но с мен...става нещо. Джунглоподобната планина, извисяваща се отвън, е пълна с животински шумове и лишена от хорски до изконност. Освен домакинът със златния Ролекс и една-двете чистачки с наведени очи, сме единствените хомо сапиенс на околовръст. Селото е на шест и повече километра, единственият превоз до който си замина пред очите ни. Таксита там не видях, това което пристига за нас след минутки сякаш принадлежи на Националния парк. Или на ръцете със златни пръстени.

Домакинът е забелязал състоянието ми и гъстият сироп от усмивката му е престанал да тече.

- Предполагам, това е единственото такси, което можем да вземем?, питам високо. С утвърдителното, ведро кимване сиропът пак става гъст.

- Даа, и е доста трудно да се намери такова. Чак от града идват, знаете. Но аз го организирах предварително за вас, няма проблеми. Дай да се запознаем, най-после, Мем. Казвам се...- Подпухналата, отрупана с пръстени ръка, се отзовава под носа ми. Вместо да я поема, се облягам с две ръце на рецепцията.

- О, няма нужда да се запознаваме. Аз те познавам - изричам с усмивка, докато потъналите дълбоко в бузите му очи се уголемяват тъй, че почти се виждат ясно. - Познавам те от България, родината ми. Тебе и такива като тебе - изричам високо и сиропът изведъж изчезва като забърсан с Вениш. Докато разбера какво става, думите започват да излизат от устата ми със съскане, което би засрамило и най-уважаващата се кобра.

- Аз съм от България и мен не можеш да ме баламосваш. Имаме си там такива като теб предостатъчно, и също се познават отдалече. При нас ги наричаме мафия – казвам тоя път доста отчетливо и чистачката, която бърше някаква маса, бърза да се скрие някъде из тържествената приемна. Домакинът сега ме гледа с присвити очи, което ги прави да изглеждат като цепки в лицето му, а моят глас кънти, развил някакъв собствен живот. Нищо не мога да направя - освен да го слушам и аз.

- Всичко тук ти принадлежи, предполагам? И хората в тая хижа работят за тебе, нали? И фирмата за таксита сигурно е на брат ти. Нали?

А. е разкъсван между собствения си гняв и желанието да тръгнем час по-скоро. Домакинът закача маска на смирено съжаление, чак бузите му увисват. Такива били цените по закон, много съжалявал, че не ни харесват...

- Искам квитанция!, крещя с пълно съзнание за липсата на избор. Всъщност, какво става? Колко мафиоти съм виждала в България досега, защо един път там не си вдигнах гласа пред тях? Да не би в чужда държава да е винаги някак си по-възмутително...

- Ще ви дам квитанция, - въздъхва с огорчение домакинът и траурната му физиономия би натъжила дори пияни сватбари. - След като толкова настоявате, ще ви дам. Колко жалко, че ми нямате доверие...

Обръщам се и марширувам с раница към таксито без да се обърна. А. след минутки донася квитанцията, мята се до младото шофьорче и най-после потегляме. Домакинът е излязъл и, невероятно но факт, ни маха с проблясваща от злато ръка. И отново усмивката, макар сега сякаш да е накисната в оцет.

Отварям квитанцията. На виетнамски е. За шейсет евро наистина, но и досега не сме успели да си преведем какво точно пише там.

                                                                           *

На този ден се изкачваме до върха, който е близо до хижата, все пак ни остават по-малко от пет часа до стъмване. До пътеката в джунглата, в скалата, забелязваме издълбаните от виетнамската Съпротива тунели. Тук, в прекрасната природа са се водели битки през американската война, пръскано е с Ейджънт Ориндж, отровата, оставила да се раждат хора с деформации за десетилетия след това. Наблизо има площадка-реликва за хеликоптери на американските войски, която някак си нямаме желание да посетим. В бързината сме си забравили челника и А. пропълзява двайсетина метра напред в тунела на телефон. Аз пасувам. Нито са обезопасени, нито подготвени за туристи тунелите и скоро А. почти бяга обратно, преследван от глутница прилепи, които на изхода се отказват. Ууух...

image

На върха, първо обвит в мъгла, а след малко прояснен и предлагащ невероятна гледка върху хълмовете тучна джунгла, се извисява самотен будистки храм. Кръгъл е и с много стъкло, на друго място няма да видим подобно нещо. Храм, но и музей на виетнамската храброст в едно, със снимки и пътеписи за войната между статуите на Буда и други светци. Очарована от ехото и окуражена от самотността на целия район изпявам вътре първото нещо, което ми идва наум. Което се оказва Джоре Дос и звучи съзерцателно както никога.

image

На връщане, сред изконната тишина на джунглата нарушавана само от насекомите, над главите ни се вият орли. Още по-надолу, вече на пътя, спирам да си напълня бутилката от поточето с чиста планинска вода. Докато внимавам да не се хлъзна по мъхестите камъни, огромните корони на дърветата над главата ми започват да пращят.

С А. застиваме, взираме се напрегнато нагоре. Растителността е толкова гъста, че трудно се вижда каквото и да било, но новото високо пукане на клони и шеметния скок на нещо сиво, бяло и черно върху съседното дърво ни просветляват. Лемури! Цяло семейство!!

Хижарите ни предупредиха, че Бах Ма е известна с флората си, фауната се криела много успешно. Така изглежда да е и във цял Виетнам. Че е заради жестокия глад, на който са били подложени хората през тези сякаш неспирни войни, водени на теориторията на държавата през последните двеста години, е моя теория, която предстои да бъде потвърдена. Яде се всичко, от хлебарки до кучета, и само който е преживял такъв смъртен глад да бърчи нос, моля. Животните са наплашени затова и до ден днешен. Носорозите примерно доскоро се смятаха за изчезнали във Виетнам, докато холандски учен не откри три останали бройки в най-отдалечените и трудно проходими места на джунглата през 2013. От години насам носорозите са подложени на световен геноцид, който се корени във Виетнам и се вихри предимно в Южна Африка. Новозабогатели виетнамци искат рога, за него се убива цялото животно, който рог се счита за доказателство за богатство или му се приписват нечувани пречистващи тялото умения. В ЮАР, където живеят осемдесет процента от всички носорози в света, между 1990 и 2005 са избивани средно по четиринайсет животни на година. Откакто Виетнам забогатява цифрата непрестанно скача в пъти нагоре, а през 2012-та бракониерите в ЮАР успяват да очистят 668 животни, чийто роговете са импортирани във Виетнам. Без съмнение за клиенти като нашия домакин.

Затова се чувстваме благословени да чуваме лемурите, които също са пред изчезване, поне да ги чуваме. Какво ли са преживели и те? Цялото семейство, шест или седем може би пукат с клони и само главатарят се мярва веднъж-дваж, голям и навъсен. Почвам да говоря с мил глас, А. престава да снима (и без това не може да ги улови в кадър). Елате, милички. Не се страхувайте, ние сме добри хора. Не помня какво, като на малки деца, може би всеки би го направил. Не смеем да мръднем, наблюдавани от шест чифта невидими очи. След минути чак, с ново пукане и шумолене, лемурите излитат навътре в джунглата без да оставят следа.

На другия ден идват пак. Докато се мотаем около пътя. Аз не спирам да им говоря мило, чувам се да се извинявам от името на хората...Лемурите се появяват пак след часове, докато слизаме към водопада. И пак наминават привечер, близо до друг малък будистки храм. Като разправям на местните после в хижата, не изглежда всички да ми вярват. Имам неопределеното чувство, че някои от хижарите не са ги виждали досега.

image




Гласувай:
6
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 288176
Постинги: 69
Коментари: 745
Гласове: 3571
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031