(берлинска коледна история)

На последния ден от практиката се прибирах с надземното метро и букет жълти рози към къщи, към Нойкьолн. По-точно казано беше напредваща вечер, не ден. Практикувала бях в дом за тийнейджъри-бежанци без родители, а те се прибират, като всички останали ученици, едва следобяд.

Настроението ми беше далеч от приповдигнато, въпреки предстоящата ни ваканцийка на Канарските острови. По-точно казано, ревеше ми се. Раздялата с децата-бежанци болеше, но оглеждайки се с неудобство дали някой не беше забелязал състоянието ми, установих че на другите пътници в метрото не изглеждаше да им е по-добре. Доста от тях изглеждаха смъртно уморени или ядосани, а очите им бяха твърди и безслънчеви. Вилькомен в предколеден Берлин...

Статистиките, сочещи го като най-якия град на света, ме карат понякога да се усмихвам. Jaа, Берлин e, но в тия статистики обикновено липсва основна подробност. Наистина, тук и през зимата можеш да вдишваш цветовете на изкуството с въздуха, тук свободата има вкус на бира в метрото, и тук непознати си разказват живота в сбит преразказ на опашката в магазина. Хората, правещи статистиките обаче, изглежда никога не са страдали с месеци под оловно тежката облачна покривка без да зърнат слънце. Никога да не са били блъскани по улицата от отчаяни просяци, смъртно самотни пенсионери, или фрустрирани майки с детски колички. Проучващите не изглежда да са чакали метрото да тръгнe отново след поредния хвърлил се пoд него в последните, най-горчиви зимни седмици. Берлин е различен през зимата, когато слънцето много време се е крило. Тогава човек трябва да внимава и да се пази, решително да се усмихва и да наглежда настроението си всеки ден.

Та метрото се извиваше в тая предколедна вечер по подземните и надземни артерии на Берлин и возеше смъртно уморените си и борещи се със сълзи пътници - когато на всичкото отгоре преди Франкфуртер Алее се качи и един доста енергичен просяк.

Дами и господа, извинявам се , че...

Не бях единствената, която извърна лице. Пътниците в  тоя метропол чуват такива апели по двайсет пъти на ден и по някое време в напредващата вечер на някои им стига.

...продавам „Уличен метач" *, но ще се радвам и на нещо за ядене или малък паричен подарък. Това, че съм бездомен в момента се дължи на нещастно стечение на обстоятелствата...

Щях отдавна да съм скрила лицето си зад книга, но в ступора, в който пропътувах първите спирки не ми хрумна да я извадя. После вече беше твърде късно. Късно, защото всяко бръкване в чантата се тълкува от просяците като благотворителен жест, почват да ти дишат във врата, а днес не се чувствах благотворително настроена. Най- ми се искаше да си скрия лицето в ръце и да се разплача, но изведнъж тряваше да се заслушам в речта на просяка.

...всъщност, аз търся и работа. Изучен пекар съм, с трудов стаж. Освен това имам шофьорска книжка категория С, мога да карам...

Клошарът крачеше из метрото с равномерна стъпка, а към него се завдигаха лица, наостряха се уши. Един много едър мъж с бащинско излъчване се извърна от вратата и проръмжа на висок глас.

- Както случаят е решил – аз притежавам пекарница. Кажи какво можеш, момче?

- Мога да меся тесто, и то от всякакъв вид - веднага отговори просякът. - Многолистно тесто, ронливо тесто, тесто с мая, тесто за бухти. Мога и да пека. Дебелината на едно хлебче от еди кой си сорт трябва да е ...сантиметра...

Повече физиономии се заизвръщаха смаяно към клошаря, чиято собствена сега излъчваше оживление. Той продължаваше да говори експертно за дебелината и широчината на хлебчетата, и още преди Франкфуртер Алее мъжът с корем на дядо Коледа избоботи отново.

- Аз самият избягах в Германия преди повече от двайсет години и знам какво е да се бориш постоянно с трудности. Ако наистина искаш да работиш, момче, аз ще ти дам работа!

Просякът продължаваше да говори, спомена времетраене на печенето, особеностите на различните смени в пекарницата, един пекар преоблечен като просяк. Хората около тях, включително и аз, затаявахме дъх. Дядо Коледа внимателно прекъсна просяка и сякаш говореше сега повече на ококорените пътници.

- Аз наистина знам какво е да си притиснат в ъгъла. Но човек винаги може да намери изход. - После отново се обърна към клошаря – Ела утре в три часа сутринта на следния адрес, момче...

Още докато говореше, пъхна в ръката на просяка визитната си картичка.

- Там ще бъда. - заяви просякът. Трептенето на въздуха около него ми подсказа да му повярвам.

Ръцете ми сами се вдигнаха във въздуха и запляскаха, а усмивката заплашваше да взриви ъглите на устата ми. (Наистина ли преди само някакви минути ми се беше плакало?) Айфони оставаха да лежат по бедра или в джобовете, и ръкопляскане вече се чуваше от всички страни, дори смъртно уморените се бяха оживили. Скромна усмивка подръпваше тридневната брада на пълния благодетел.

Вратите се отвориха, бяхме стигнали Франкфуртер Алее. Пекарят и просякът слязоха, все така задълбочени в разговор. Ние спряхме да пляскаме и се плъзнахме обратно по седалките си. Как ли би изглеждала снимка на пътниците преди и след тази случка, пробяга през главата ми типична за 21-ви век мисъл.

Може би Берлин все пак е най-якият град на света, дореших спонтанно. Дори и дядо Коледа се вози в метрото по това време на годината. Или още по-добре – може той дори да не беше дядо Коледа.

*Един от берлинските вестничета, продавани от бездомни, които печелят осемдесет процента от цената му, варираща между едно и едно и половина евро.