Прочетен: 24979 Коментари: 35 Гласове:
Последна промяна: 06.03.2009 07:46
...Вървим в колона, защото няма място за повече от един. Вуперки че е слънчево, се движим почти в тъмнина, защото освен че е мега тясна, уличката е с високи сгради, които хвърлят мрак. Успяхме да навлезем в Лабиринта, оттук-нататък няма връщане назад, дори и да искаме! Мъжете се притесняват, защото тая сутрин в бързането да не изпуснем автобуса, сме забравили картата на Венеция, която вчера специaлно си купихме. Нищо, казвам им, така даже е по-яко. Защо пък винаги трябва да знаем къде сме?
Това, което не им казвам е, че от самото начало знам накъде трябва да вървим. Сякаш имам карта в главата си- въпреки че мъжете висяха вчера да я разглеждат подробно. Без нищо да запомнят, много ясно, на няколко пъти по идея на Краси се отзоваваме в задънена улица (разбирай- пред канал без мостчета). Мен не ме слушаха, естествено, поне не в началото, а и аз не исках да противореча, да не излезе че си налагам мнението пак. Търпеливо ги изчаквах да видят грешката, и след това тактично подсказвах: "наляво", "надясно", "по това мостче" и т.н...Не искам нищо да намеквам. Доказано е, че жените имат много по-добра ориентация от мъжете. Всъщност..доказано е, че жените рядко забрaвят откъде са минавали.
Чувството беше много приятно. В друга ситуация бих се притеснила и аз, сега ме беше обзело безметежно спокойствие. Докато мъжете се спичаха че сме забравили картата (" Как ше намерим "Сан Марко?"), нали мъжете не обичат и да питат като са се изгубили, на мен ми беше спокойно и леко на душата. Знаех със сигурност, че няма да се изгубим- както знаех че се казвам Венера. Отплесвах се да правя снимки и клипчета, и да възклицавам "Леле, леле, колко е красиво!" на всеки две минути. Отплесвах се да зяпам къщичките с пране по прозорците, току над самата вода.
Същите къщички, които Шекспир е възпял..същите къщички, които..които какво, де? Преравям мозъка си няколко пъти за инфо, и подканям гласно останалите да сторят същото. Един българин и един немец безпомощно повдигат рамене. ( не само българското образование е шит, значи ). Никoй не знае нищо конкретно за историята на Венеция.
Разочарованието, смесено с немалка доза изненада ("Възможно ли е да сме толкова невежи? Така да ни липсва елементарна обща култура?"), обгръща сърцето ми като студена пелена. Вярно е, че в последния момент решихме да тръгнем насам, вместо към Франция..но..С Краси едновременно решаваме като се върнем, веднага да прочетем историята на Венеция. В Wikipedia, то се знае. В 21-ви век ли сме, или kвo?
..Междувременно сме стигнали единия край на острова, на морето. Пече истински, и адриaтическата вода се усмихва в синьо и златно. Краси спира някакви туристи да им снима картата. Аз блея и се чувствам щастлива.
Според мъжете сме се отклонили от целта (е, добро утро) Сан Марко . Хайде обратно. С мъка се разделям със Слънцето и Морето, и отново се гмурваме в безкрайния Лабиринт, наречен Венеция. На едно място спираме да пием кафе, и за три дълги кафета (Американ кофи е там) плащаме 9 евро. А пишеше, че струва 2, което пак е много, но като те е натиснала кафеджийската абстиненция, ги прежaлваш. Mалко повече гореща вода в еспресото струваше евро отгоре..ама, лъжат си във венецианската гастрономия, та пушек се вдига! Това го разбрахме и после като бяхме на романтичен обяд...
Пръв обаче беше Сан Марко. Вече ранен следобед, гмежта от туристи взимаше размерите на митинг. От едно внушително предверие с високи тъмни колони изкочихме направо на легендарния площад с легендарната църква.
Сан Марко не е никoй друг, а Апостол Марко, на които е едно от четирите Евангелия за живота на Исус Христос. Това беше единственото инфо, с което бях дошла. Някъде около 30-тина години преди да се създаде България, е била построена Катедралата, в която са били пренесени останките на Светеца от Александрия. Катедралата, както и целия внушителен площад, носят неговото име. И въпреки че я ремонтират в момента, опашката пред нея беше най-малко двучасова.
Нерешителното ни споглеждане с Краси беше прекъснато от ръмженето на мъжа ми (жалък атеист), че ни чакат 7 часа път обратно през Алпите, и не му се губело време пред някаква си църква. Нали е единствения шофьор, думата му натежа. Ама и без това изпитвахме вече неистова нужда да се махнем от митинга на хора и гълъби. Да, забравих да спомена гълъбите. Вървиш, и се спъваш в тях- ако не се блъскаш в някакви хора. Не знам кои бяха повече от другите..Освен че цвъкаха навсякъде, те принуждаваха да ходиш на прибежки, вдигнал защитно ръце. Някакви оптимисти посипваха трохички по дължината на ръцете си, и така се окичваха с гълъби- за снимки. Сигурно виждаха в такива снимки нещо романтично- което на мен ми убягваше.
Най-хубавото на Сан Марко е, че с една крачка- ако е правилната- избягваш от гмежта и гълъбите. Зад високите стени, обграждащи площада, се намираха малки, мокри, мръснички улички, пълни с складове на заведения, и жилища... Там наистина живеят хора, ей...четяхме имената по звънците, и се дивяхме.. На тая лудница, 365 дена в годината нон-стоп..ама наистина, отзад беше тихо и самотно- като зад сцената на театрален декор. Kак ли го правеха?
Тръгнах да водя, беше ми писнало да се мотаем. Вече от няколко часа вървяхме и бяхме почнали да огладняваме. Превеждам мъжете по някакви криви улички, далече от пъплещите туристи, и знам че отивам някъде. Естествено, не знам точно къде, но вървя, сякаш всеки ден минавам по тоя маршрут. На едно място сядаме до водата да изядем по чепка грозде, и омаяни наблюдаваме плъзгащите се гондоли. Доста са кичозни, за съжаление, черни с позлатени орнаменти. Краси промърморва, че едно време във витрината на баба му е имало такава. Аз отбелязвам, че едно време ги имаше във всички домове.
По-важни от лодките ми се струват лодкарите. Изправени отзад, управляват гондолата с двуметров прът, отблъскват я напред. В същото време си подвикват някакви неща, докато се разминават, високо и бодро. Не беше съвсем заучено, но не беше и съвсем естествено. Като текст на роля, която харесваш. Това ми направи впечатление после и в ресторанчето. Келнера ни се държеше като актьор, който изпълнява ролята на келнер в хумореска. Не дразнеше, напротив, забавно беше. Венеция. Една пиеса c двеста хиляди действащи лица. Театърът- град.
...Повеждам отново и след известо време забелязвам някаква невероятно весела сграда с голям синьо-зелен надпис от нещо като слюда. Народен Театър „Карло Голдоне“. Сърцето ми подскача радостно, и знам че сме пристигнали. Виж ти...
Докато заснемам сградата, ме заливат някакви топли, радостни вълни. Разсеяно, сякаш в бeкгрaунд, си мисля неща от сорта на: "..А малко по-нагоре беше любимата ни кръчма, всяка вечер след представление ходехме там..." Неволно започвам да търся кръчмата с поглед всред схлупените дюкянчета от Шекспировaта епоха.. В същото време друга част от съзнанието ми се смее саркастично, и ми нашепва колко много филми съм гледала.
На мъжете не казвам нищо, твърде съм объркана. Кръчмата я няма.
* * *
Седим с по-силната половинка на масичка току до водата. Романтично ресторанче, пъчещо се с евтини менюта за туристи. Със сметката разбираш обаче, че както навсякъде във Венеция, евтино няма. Много проценти за сервиз, а изведнъж и цените са станали дрyги. Нейсе. Прекрасно си беше иначе, та няма да се оплаквам.
Краси го бяхме оставили да обикаля още, и без това нямаше пари за ресторанти. Бяхме решили малко да семействаме. Ресторанчето беше между две мостчета, в скрита от туристически очи уличка с канал.
При отсрешната къща можахме да видим с очите си защо се говори, че Венеция потъва- и за какво са им необходими милиарди годишно да поддържат нивото на водата сравнително ниско. Къщата беше вековна, като всичко там, и каменни стъпала се изкачваха от водата до прага й. Само дето сега водата ги беше погълнала изцяло, и се вливаше под вратата в предверието на къщата. После се изливаше обратно в канала, пълна с пясък.
- Как така, беее- провлачи мъжа ми според навика си (а и е научил български от мен :)- Тука сигурно не живят хора..
- Hа първия етаж сигурно не, ама виж на втория- посочих перденцата и саксиите аз. Щяхме още да се маем, но изведнъж вниманието ни изцяло се погълна от двете огромни пици и половинката червено вино, които ни донесоха. Принципно хич не се кефя на италянска кухня- но пица в италиянски ресторант е нещо съвсем различно. Тестото е толкова фино и тънко, и добре опечено- и тая плънка, 3/4 от самата пица..хареса ми много. И виното беше добро, нищо общо с боклуците, които изнасят.
Наядохме се като попски дечица на Задушница. До нас поплискваше водата, а някъде наблизо свиреха цигулки...Келнера ни взе сметката, и след малко изскочи по дънки и ризка, с някакво кученце. Ухили ни се широко пак, помаха ни, и леко се поклони. После се обърна и изчезна нагоре по кълдъръма. Сигурно отиваше в близката кръчма. Kакто винаги след представление.
* * *
Краси ни взе от ресторанчето, счупен от ходене. Тръгнахме да си вървим, вече беше към 17 ч. Не пропуснахме обаче една от най-красивите църкви на света- Santa Мaria del Carmelita-
както и да се разходим по Големия Mocт, които води до пазарчето с всякакви дрънкулки и псевдо-сувернири. Очите ми останаха в синьо-зелена стъклена плочка- герданче, като парче синьо-зелена слюда. Краси ме повлече напред, но мъжа ми изостана. Знаех си, че ми я е купил, но не се издадох- не съм такава гаднярка.
..На Гарата пристигнахме след повече от час. Внушителна работа, гара на море. Беше фрашкано с туристи, та побързахме да потърсим автогарата отзад. Автобуса ни свали в някакъв квартал около къмпинга, и бая се помотахме, докато го намерим. Наложи се да питам някакъв дебел италянец и да търпя мазните му погледи по тялото си. Скоро обаче си бяхме в къмпинга, и като заредихме каса бира „Moretti“ (хубава и евтина) от магазинчето, запалихме колата и си тръгнахме. С Краси най-нахално си отворихме бири под носа на мъжа ми и не спряхме да пием до Тирол. После съм заспала.
* * *
Събудих се през нощта, пътят неприятно се виеше през Алпите. Беше станало и студено. Завих се с някакво яке и пак затворих очи. Съзнанието ми заплува по венецианските канали..нещо, което не успяхме да нaправим. Катедралата Сан Марко също извиси ръст пред вътрешния ми взор... Усмихнах се. Знаех, че ще отидем пак.
09.09.2007 10:15
09.09.2007 12:59
a krasi kakvo,mi toi nishto ne razkaza...ex....jako:)
09.09.2007 13:00
С поздрав - Илка
10.10.2007 12:40
Ходете в Търново и в Стария Пловдив, стига сте наливали пари на италианците ;-)
24.05.2011 10:51
24.05.2011 11:12
24.05.2011 12:00
24.05.2011 14:54
24.05.2011 15:00
24.05.2011 19:54
25.05.2011 13:15
25.05.2011 17:40
25.05.2011 18:19
25.05.2011 18:44
25.05.2011 19:02
25.05.2011 19:06
25.05.2011 20:18
26.05.2011 14:06
26.05.2011 14:18
26.05.2011 19:57
26.05.2011 20:35
28.05.2011 13:57
28.05.2011 13:58
28.05.2011 14:02
28.05.2011 14:08
28.05.2011 18:34
28.05.2011 19:12
31.05.2011 17:38
31.05.2011 17:39
31.05.2011 17:54
01.06.2011 13:57