Беше горещ априлски ден в Тунис, Североизточна Африка. Триматa приятели от Европа се подрусваха в арабската маршрутка- която по нищо не се отличаваше от европейските маршрутки- и се носеха на юг към пустинята. Бяха преживели десет дена, които като нищо могат да се определят като "неочаквани" и също "необикновени".

За пръв път в арабска държава, и тримата бяха натрупали впечатления, които се различаваха от всичко, познато досега. Най- леко изглeждаше да ги понася най-млaдия, Филип, скоро абитуриент, избягал от училище, за да дойде на тази гореща и пустинна арабска ваканция.

Филип не казваше на двамата си нови приятели защо беше избягал от училище ( а сигурно и от вкъщи), и въпреки любопитните погледи, младата двойка запазваше, засега, учтиво мълчание по въпроса. Вера и Антон бяха студенти пред завършване, случайно попаднали на някаква опияняващо евтина оферта за почивка в Тунис. С един поглед се бяха разбрали, че дори те могат да си я позволят, и с пламнали бузи, още преди да го обмислят, си бяха купили билетите на касата в евтиното магазинче. Съмненията и опасениятa, които последваха, не бяха достатъчни да затъмнят детската радост и треска, обзела и двамата. За пръв път извън Европа!!

И ето ги, след Вериния страх в малкия самолет и изтощителното пътуване с автобус до курортa, ето ги в едно прекрасно и чисто хотелче на брега на Средиземно море. Скоро, съвсем скоро щяха да открият, че хотелчето е като оазис в пустинята от мръсотия, мизерия и нещо, което за тях изглеждаше като цяло ново измерение в просенето на пари...Последваха мъчителни първи дни, в които суровата и непреклонна красота на Африка оставаше незабелязана заради тълпите хора, които ги обграждаха от момента, в който стъпеха на паважа. Млади и стари протягха към тях ръце, всеки уж нещо продаващ, дори току-що откъснати крайпътни цветя. Вера изтръпваше пред алчните погледи на мъжете, обземаше я почти ужас. " Не гледат като нашите, и не гледат като испанците"- зъзнеше тя наум и се гyшеше в Антон- "Не те гледат с възхищение или с желание, тези са като вълци. Ако ти се метнат, ще те ръфат къс по къс, но не за да е готино. За да ти е гадно."

Сyс- града, в които се намираха, се състоеше общо взето от стар град и нови, нацвъкани един до друг хотели. Най-хубавото в него беше несъмнено огромния пазар- цял малък град с миниатюрни кълдъръмени улички. Медина, кактo го наричаха арабите. В Медината истински се чувсташе омаята на приказните 1001 нощи, които Вера беше чела и препрочитала като дете. Огромните отворени чували, пълни догоре с подправки- жълти, червени, оранжеви, зелени, какви ли не- удряха в носа и гърдите още от далече. Човек вдъхваше опиянено, спираше, и после вдъхваше още и още- неописуемо блаженство се разливаше по тялото и в душата. Спирането за по-дълго от това беше опасно, защото продавачите, като лешояди надушили мърша, се вкупчваха с крясъци около Вера и Антон и той стисваше ръката и я повличаше напред. Вера се ядосваше, направо побеснявaше понякога- дори и да искаха да си купят нещо, как биха могли да го направят? Ходенето им из Медината по-скоро приличаше на подтичване, наслада и яд се редуваха в налудничав кръговрат. Защо трябваше тия хора да са толкова нахални, защо трябваше така да им отравят преживаването...и все пак, ех, колко чудно беше тука!

...Полутъмни дюкянчета с истински, правени по хилядолетна рецепта арабски парфюми, стъкленици, колби, стъкълца, шишенца, безбройни като ароматите им, обгръщащи туристите. Магазинчета за платове и дрехи в приказни цветове- тюркизеното, цвета на Тунис, присъщващ неизменно навсякъде- украсени, изпипани до последна завъртулка тъкани. Източната любов към детайла, към перфекционизма, това разточително изобилие от време да изваеш нещо, което се усеща при всяка изработка, и което я прави толкова скъпа, толкова ценна за западния човек. Също и архитектурата, с изчистено красиви форми, а фреските и рисунките отгоре им, изписвани с най-тънки четчици, по-прости и по-сложни от самия живот, караха Вера и Антон  да възклицават високо, предизвиквайки усмивки до ушите при местните.

Останалотo от Медината беше също препълнено- оживен пазар за 1001 стоки, и от пиле мляко. Mесо- главите на кравите често висяха до тезгяха като доказателство, че са прясно заклани. Планини от сочни, слънчеви плодове и зеленчуци. Кафененца, облепени с разноцветна слюда, прясна риба, посуда, тарамбуки, дрънкулки и обувки от естествена кожа. По-скоро рано, отколкото късно Вера и Антон се оставиха да ги издърпат към последните неща, и след много пазарене- нормалния арабски начин на покупко-продажба, дори в магазините нямаше твърди цени- и театралничене и от двете страни, станаха горди притежатели на средноголяма тарамбука, тюркизен гердан, стъкълце ясминен парфюм и кокетни чехли от истинска червена кожа за Вера. Там, в магазина за обувки, се запознаха и с Филип.

-Ае, здрасти, какво правите, вие сте от тоя и тоя хотел нали, и аз съм там, виждал съм ви- пристъпи 18-годишния наперено към тях, а те се ококориха. Като нищо го бяха взели за местен- въпреки внушителния си ръст, Филип беше доста тъмен. Почти веднага забелязаха обаче и очите му- едва ли беше местен. С такива тюркизени очи.

-Оаа, драсти, супер- еми малко на пазар- разбъбриха се те един през друг и заподаваха ръце.

-Вече сте готови, гледам. Аз още се пазаря тука за едни сандали- смигна младежът, показвайки два реда смайващо бели зъби. Около тях нетърпеливо се въртяха продавача, брат му и още двама-трима братовчеди.- Искам да ги зема за 10 евро, ама още се опъват. Ей сега ше ги оправя, и после ако искате, да ходим заедно на разходка?- изпъчи се той.

Антон се поусмихна, той си беше сдържан, особено с непознати, но Вера се ухили широко и кимна. Излязоха да го чакат навън, където слънцето вече безмилостно печеше. Обяд. Докато го чакаха, изпиха по едно вълшебно, ароматно арабско кафе отсреща в кафененцето. Филип изскочи от магазина и тръгна към тях.

-Не искаха да свалят на по-малко, мамка им, и не исках да ме чакате, иначее....утре идвам и ше се спазаря както аз си знам- самоуверено избълва той. И веднага след това- Кво, тръгваме ли? -
Тримата хукнаха нагоре по кълдъръма и скоро лабиринта от улички ги погълна. Всички къщи бяха в тюркизено и бяло, с плоски квадратни покриви. От минарето в центъра на града се разнесоха напевите на имама по високоговорител. Обяд. Имаше ветрец, листата на палмите шумоляха и глъчката по улиците ставаше все по-малка, колкото повече отиваха към покрайнините.

Шляха се цял ден. Филип ги води на разни хубави места, които беше открил. Вера и Антон се радваха, най-после приятелско лице всред гневната, измъчена тълпа... Прибраха се в хотела привечер и след душ и малко почивка, вечеряха заедно, като Филип каза на келнерите оттук-нататък да го броят на тяхната маса.

След вечеря се качиха в стаята на двойката- тяхната тераса гледаше към морето- и Антон отвoри няколко бутилки вино, а Филип измъкна и хашиш. Всред радостните възклицания на новите си приятели младокът обясни, че тук и без това всички само пафкали (голяма мъка беше да се намери алкохол, наистина, а с бирата положението си беше направо трагично) и че набързо се спазарил с някакви на улицата за грамаж.

Терасата гледаше към Средиземно море и оживената денем алея с парапет покрай плажа. Сега беше вече африканска нощ, хората бяха значително намалели, и освен долу от хотела и спокойния плисък на морето, шумове не се чуваха. Тримата пиеха виното си с наслада, а Филип свиваше масур. Имама пак започна да припява. Нощ. Красивият младок запали джойнтa, дръпна няколко пъти и го подаде на Вера. И тя вдъхна с наслада, после още веднъж- и още веднъж. Пусна към Антон, и се изтегна назад в стола си ..Звездите в черното небе заблестяха с по-ярка, кристаловидна светлина. Врявата на хотелските гости престана да съществува, сякаш някои й беше изключил звука. Шума на морето се усили, палмите в двора сякаш се приближиха с листа към балкона . Светът въздъхна доволно и се уголеми.

-Ааа-ааа-аа!!!- пръв даде израз на чувствата си Антон с широко отворени, смеещи се очи, пълни със светлинки.
- Хахахахаахахахахаххааа!- избухнаха и другите двама- и след малко вече се заливаха от смях, тръшкаха се в столовете, крещяха, и започваха пак да се смеят...

Тая вечер по някое време решиха да отидат до Ел Джем и да видят Колизеума.