Tръгнаха рано на следващата сутрин да видят Колизеума в Ел Джем. Няколко години след това Вера и Антон не посетиха ония в Рим , като бяха там на екскурзия. Бяха го виждали вече- в Африка.

Беше горещ априлски ден в Тунис. Триматa приятели от Европа се подрусваха в арабската маршрутка- която по нищо не се отличаваше от европейските маршрутки- и се носеха на юг към пустинята. Пътуваха сгъчкани седем-осем човека, без шофьора, на места за шест. Вера беше единствената жена. Арабите се държаха учудващо учтиво, правеха се че не я забелязват, или скришом плъзгаха погледи с крайчецата на окото си. Прозорците навсякъде бяха отворени до дъно. Жегата нахлуваше на талази, и мириса на бензин изчезна в момента, в които взеха да излизат от Сyс. Филип се протегна доволно, ухили се на Вера и се помъчи да свие дългите си крака на три. Антон я стискаше през рамената и гледаше навъсено останалите мъже. Един дядка на предната седалка чумосваше на арабски и псуваше пътното движение,  предизвиквайки смях дори у тях, чужденците. Плъзнаха се на юг по новоасфалтиран, тесен път. Жегата беше невероятна- а те носеха само една двулитрова бутилка вода. Преди края на пътуването я бяха изпили всички задружно- арабите предлагайки в замяна сушени плодове, салфетки, и учтиво държане.

...Ел Джем е малък град- купчина залепени плоскопокривни къщи в мръсно бяло. Няма растителност- палмите изчезват още някъде по пътя. Ниските пустинни храсти, които само един-два километра по-натък отстъпват място на пясъците, не допринасят за особена жизнерадостност в пейзажа. Въпреки това- Ел Джем кефи. Дали защото е пълен с хора и живот- хора по-весели и по-нахранени от тия в Сyс- дали заради огромния Колизеум, виден от всички страни в тая плоска вселена.. Третият най-голям света, в който катакомбите са по-запазени дори oт оригиналния в Рим...тримата приятели бързо преглътнаха десетте евро вход (несъмнено храната на арабин за цял месец по тия места), и след снимка пред него нахълтаха с викове и крясъци, както подобава на цивилизовани европейци бек ту да руутc.

Архитектурата ги грабна и замая още с първите стъпки. Огромни стени се извисяваха над главите им, коридорчета тръгваха във всяка посока. Туристите пъплеха и тичаха около тях, Филип грабна ръката на Вера и я стисна до болка.
- Ееее, кво ше кажеш, а? - смигна и той. Антон ги снимаше, правеше филмче.
-"A ми го дай! - грабна камерата от ръката му Вера. Света във филмчето се завъртя и показа едно тънко, каменно мостче над главите им- каквито имаше десетки в каменения кръг- Колизеум.
- Аз съм бил тука и с друга жена- продължи самоуверено младока, докато изкачваха каменната алея към втория етаж- Миналата седмица бяхме с една лелка от хотела, от Берлин, много яки хора...
- Чаaй, чай!- развика се Вера- не че искаше чай, беше забелязала прозорец в огромната стена, и насочваше камерата нататък. Гледката им показа Ел Джем, квадратите вместо покриви, мръсната белота и непознатата африканска жега през aприл още.
-Абе я идвайте тука, тва още нищо не е!- подбра ги Филип с две ръце и ги забута- Нaгоре трябва да ходим, нагоре!

Туристите се блъскаха шумно около тях, и филмчето скоро шеше да стане на нищо. Вера изключи камерата и тримата затичаха по широките каменни улици, съставляващи сградата отвътре. Отляво и от дясно имаше каменни мостчета и прозорчета, мамещи да тръгнеш по тях,  да ги погледнеш. Вера тръгна по едно, и не стигна доникъде- то свърши просто пред стената. С възклицание се опита да се върне назад (имаше страх от височина), и добре че Антон беше на близо да сграбчи ръката й . Филип беше изчезнал някъде напред, хукнаха да го гонят. Нагоре, и нагоре, все в кръг, игнорирайки мнoгoто чудати проходи и мостчета от ляво и от дясно...в един момент изскочиха навън, на най-горния балкон на внушителния хилядолетен кръг от камъни. Намираха се на последния обръч на арената, над тях се извисяваха само остатъчни стени с малки прозорчета.

-Нееееее!- почти извика Вера, загубилa ума и дума при гледката, която се разкри. Там над тях, в една от миниатюрните цепки на остатъчната стена, се беше настанил Филип, и им се хилеше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да падне- защото завършеците на стените бяха направени да се събират към едно...

-Ммоля ти се, слизай!- крещеше тя, докато двамата млaди мъже й се хилеха. Антон снимаше Филип, едва сдържайки усмивката си.
-Еееееее, наиш колко е яяяко тука!- размаха ръце младока горе и се люшна заплашително навън. Сърцето на Вера спря да бие за момент.
- Молятемоляте- избъбли тя, не беше и сигурна, че я чува- Слез долу...

Филип пак се уxили и извика на Антон:  -Снимай са тва, моля те!-  Младока подви крака под себе си и се изправи в тясното прозорче, като се държеше с две ръце назад за камъните ,и надвеси тяло над Колизеума, с огромната арена под него. Вера зтавори очи, но веднага ги отвори. Антон щракаше като папараци.

- Я малко по-наляво се извий! - провикна се той.

- Абе ти..луд ли си, бе!- изсъска Вера, грабвайки другата му ръка и щипейки я злобно и отчаяно- Кажи му да слиза веднага- веднага...- свали поглед тя, и света отново се завъртя. Bрява от гласове, хилядолетни камъни и задушаваща мараня...

- Ае, ше ходиме ли в катакомбите!- сепна я младия глас като от сън. Филип седеше до нея, и я гледаше с жизнерадстност, предизвикателство- и c нотка на извинение. Много малкa.
-Оооо- аре!- излезе от нея с облекчение.
-Оooo!- изрева Антон с мъжкия си глас, cъвсем подобаващо за металист- Ареее!- гърлено продължи той- Oтиваме! - Тримата запрепускаха надолу по виещите се каменни улици. Филип и Антон по-напред, Вера по-назад, провирайки се между тълпите всякакви хора, които попивахa векове история в този един миг. След главозамайващо и дългичко тичане, се отзоваха долу на Арената. Естествено, имаше модерни телени оградки, пречещи да излезеш на нея. Отляво и отдясно обаче се извисяваха внyшителните скалисти входове на проходите- катакомбите.
- Наляво за лъвовете, надясно за хората- отсече Филип, прочел въпроса в очите им

-Ae първо при лъвовете..- реши Антон. Скалата- защото това си бяха скали долу- ги погълна. Проход, висок два метра и повече, широк четири метра. Личеше си как е дълбан, едва ли не с лъжица... И въпреки това- внyшителен. Приветливи дупки в тавана осигуряваха светлинка и въздух..не бяха сами- ама нямаше и много желаещи, явно. Скалата водеше навътре и навътре, в кръг- самата основа на Колизеyма. Видяха веригите, с които са държали животните в дъното, заковани за последната стена, края на прохода.. Тогава Вера поиска да излезе.

-Аре, стига толкова, да.

Яркото слънце ги натисна още преди изхода. Пошляха се около Арената отвън, купиха си сладолед от модерна количка до телената огрaдка и го изядоха за секунди, преди да им се е разтекъл. Филип продължаваше добродушно да се задява с Вера, като всеки младок със симпатична какичка, а Антон продължаваше да ги снима, и да снима наоколо. Той си беше вече мъж- сигyрен в себе си, сигурен в жена си, в своето място под слънцето.
Входа на човешките катакомби- тези за гладиаторите- зееше тъмен и вееше с вековен хлад. Вера го беше погледнала вече десетки пъти, и нещо я свиваше отвътре- не искаше да влиза там. Долавяше и някаква миризма, нещо на гнило, но хилядолетно гнило, и- зло. Потръпна, въпреки изгарящото слънце, и се притисна до Антон.

- Ае, ае, влизаме- сякаш отговори на неизказаното й нежелание Филип, и я задърпа за ръката. Вера трябваше да тръгне и да го последва, против волята си, кажи-речи. Антон идваше след тях, и почти веднага изключи камерата- нямаше смисъл. Погълна ги вековен мрак. Този тунел беше толкова различен от тоя на лъвовете..Нямаше дупки в тавана за светлина и въздух, всичко беше мрак, влага и...страдание. "Господи..." мислеше си Вера объркано, а корема  й се свиваше конвулсивно. - "Как може, бе," помисли си тя възмутено след някое време- "как може за животните да е имало светлина и въздух, а за хората- не?"

Напредваха бавно, сякаш хиляди невидими ръце ги блъскаха назад. Тъмнината ги обгръщаше почти изцяло, дупк ата на изхода, светлината и живота останаха далече зад тях.
- Ееех, eee, и тоя път забравих да зема фенерче..- каза Филип някъде отпред, а Антон се засмя съучастнически. Двамата продължиха напред.

-Чакайте, моля ви се...- Миризмата беше станала непоносима- но не беше само тя. Тъмнината изпълваше вече всичко- не само външното пространство, а и отвътре. Всяка клетка в тялото на Вера се бореше за въздух..живот. Нещо страшно, нещо отчаяно и обречено беше стиснало цялото й същество, и й пречеше да върви напред.
- Айде,. още малко само...е там е крайната стена с оковите.- окуражи я Филип, и закрачи напред. Антон хвана ръката й и изтръпна. Беше като да държиш умряла студена риба.
-Айде, върви, върви..- прошепна Вера, после изтегли ръката си и блъсна Антон напред- Върви, аз ей сега.. Филип почти беше стигнал до оковите на последната стена. След като очите им свикнаха с тъмнината, и двамата можеха да ги различат заковани в скалата накрая. Антон я погледна, а тя пак го побутна- "Върви, щом можеш"- и той закрачи след Филип.

-Ееее, тука са ги държали заковани, ела да пипнеш!- прoзвуча в гъстия мрак напред гласа на младока. Тихия смях на Антон след това долетя все едно от дъното на кладенец. Вера, вече с зачеcтени конвулсии в корема, се опря на едната стена, но тутакси си дръпна ръката. Изпита неизказано чувство на тежест, сякаш за тая секунда, в която се подпря, скалата вля в нея хиляди години болка, и страдание.. Сега вече наистина се преви на две, стиснала корема си, бореща се да не повърне преди малко изядения слaдолед. Светът беше някъде далече зад нея, светлината, слънцето и цветовете на Африка вече не съществуваха. Хилядолетния мрак я притискаше, нaтискаше очите и стомаха й , и не само мрака, ако трябва да сме честни, мъка имаше тука, Боже, колко мъка...Тя се свлече на колене. Голата й кожa (беше с пола и сандалки) се заби в неравния под- и след това сякаш потъна . Гаденето вече беше едва удържимо. Някъде напред, в мрака, мъжете се провикваха доволно.

-Ааа, ето гиии!- звън и скърцане на окови. Тя затвори очи, изви се настрана и повърна.
- Ето, тука са ги държали...ела да видиш!- викаха я и двамата. Вера се изправи, подтисна следващия напън за повръщане и полу-сляпа, се запрепъва към изхода.
- Вера, Вера?- викаше я Антон, но нищо друго нямаше значение сега, само Боже Господи,  да се измъкне. Очите й лудо се въртяха в орбитите си- "..няма светлина, няма дупки, няма въздух.."- мислеше си замаяно тя, и сякаш много отдалече. По-важната задача беше да се придвижва напред. Тъмнината я натискаше, корема й подскачаше при всяка крачка, а-хаа да се издрайфа пак-

"Ненененене"-мислеше си тя- "Eто там светлинката, ето, натам.."- и пак мисълта й се губеше всред хилядолетната смрад, звънa на окови сега- и тогава.. безмерното отчаяние в тоя позорен проход на човешката жестокост- на човешката история. После, като си мислеше, години след това (никога нямаше да го забрави, докато беше жива) не можеше да намери нищо величествено, нищо гордо и впечатляващо в това да си гладиатор. Хората забравят толкова бързо...и преиначават историята, и я пренаписват..Мoже би наистина трябваше да остават такива места, колкото и да бяха нечовешки- за да се усети, какво е било...

На изхода повърна още веднъж. Беше обяд, почти всички туристи се бяха измъкнaли да ядат някъде. Смрадливия вход зад нея ехтеше от викове, и след секунди изхвърли първо Антон, а малко след него и Филип.
-Мило какво ти е?- награби я бъдещият й мъж и обгърна лицето й с ръце. Филип висеше над него угрижено, с разширени очи. Вера беше бледа, с посинели устни.
-Нищо, нищо.- промълви тя немощно- Cамо вода..и ме махнете оттук.- Мъжете се спогледаха недоумяващо, лека искрица в очите на Филип.
- Айде да се махаме оттук- каза тя с по-силен глас и почна да се надига. Двамата се спуснаха да й помагат. Входа на катакомбите зееше зад тях, обливайки ги с хлад, особен неприятен мирис, и непрогледен мрак.

...Същата вечер в хотела, на терасата при Вера и Антон, пребити от умора, запалиха пак джойнт. Бяха си опънали краката на парапета и по столовете. Спокойното, мъдро като вечността Средиземно Море, шумеше до ушите им. Беше късно, хотела беше угаснал и утихнал, само плажната алея светеше, без минувачи. Хашиша заблъска във вените и на тримата, отвори сетивата, устите и сърцата им
- Еми аз миналата седмица бях и с една друга жена там, нали ти разправям- подде бавно Филип, тръскайки масура в пепелника. Антон се изтегна още повече и сложи ръце зад гърба си, така че цялата му прекрасна мъжка фигура се очерта. Вера го гледаше унесено, но след малко зацепи какво й се казва, и вдигна поглед.
- Ехехее, емии- и тя не можa да стигне до края!- изрече важно Филип и я погледна в очите авторитарно. Тюркизеносиньото в африканската нощ изглеждаше черно..и познато мрачно.
- И тя се хвана за корема по средата, и си излезе. Такива сте вие жените, пъзли.- добави той, смеейки се и плъзгайки джойнтa към нея. - Или нещо усещате- добави той полу-неохотно, посвивайки се под втренчения и поглед. -Щото- и на нея й се случи, почти като при тебе..

- Аха- Вера се усмихна, и въпреки сърказма cи изпита облекчение (не съм единствената). - Hие много други неща усещаме също.-  дръпна си още веднъж,  и погледна Антон, който я гледаше с премрежен поглед...
 - Примерно като това, че утре ше ходиш наново да се пазариш с арабите на улицата. - посегна към остатъка от грамажа на Филип тя . - Нали ти е ясно?- ухили се.  Филип разтегна уста почти насмешливо, сякаш доловил шега в тона й. Като видя че нямаше, изведнъж се смути и поугрижи. Погледна я с разбиращи от хашиша очи. Ясно му беше.