Чичо Драгин се самоубил. Взел някаква бутилка водка и я изпил на екс, докато черният дроб му се пръсне. Баба така ми каза- набързо, без подробности. Неподходящо за такава трагедия, но тогава от шока не забелязах.

Новината, изглежда, беше прекалено ужасна, за да мога да я асимилирам наведнъж. Сега, почти половин година след нея, още мисля за чичо Драгин. Не често, почти несъзнателно- като за нещо, което не може да се промени, и се държи в мазето на съзнанието.

Чичо Драго цял живот живееше в мазе. Майка му и баща му бяха горе, в голямата къща насред борове, във Велинград. И двамата са над 80. Въпреки лошото си здраве и мнoгoбройните операции, живеят си.  Да са живи и здрави.

Дядо Генчо, бащата, десетилетия наред е бил алкохолик. Пиещ, става дума, не сух. Чичо Драгин беше сух само последните няколко години.. И двамата бяха и часовникари, което навремето гарантираше спокоен и охолен живот. Cлед падането на комунизма и вноса на китайските часовници за 10 лева, нещата се промениха и за тях. Остана им къщата- с два или три различни входа, няколко часовника с кукувичка, с телефони и грамофони от 1920г, сред сладкия, пълен със здраве боров въздух на Велинград,  Като дете обожавах тая къща- обожавах да тичам из нея нагоре-надолу по стълбите, да излизам и влизам винаги от различна страна, да седя пред часовника на всеки час и да чакам кукувичката да излезе...

Баба Радка е майката, сестра на моя дядо, Бог да го прости- това ни е връзката. Малка, пълна, но стъписващо чевръста бабка, в мислите ми тя винаги тича насам-натам, винаги ръцете й заети с нещо. Устата й също не спира, но на човек му е така приятно да я слуша и гледа как работи, че може да го прави с часове. Сладкодумница, пише и стихове, с живи, потропващи рими, като походката й. Прави най-хубавите баници и тутманици на света.

Първородната им, Роза, е една от най-добрите цигуларки в България. Или поне е била.. Повече от 20г. е в Германия, избягала беше още преди 1989, и работеше като чистачка при богаташите. Такава си остана... Синът й обаче, отгледан от баба Радка и дядо Генчо, завърши Музикалната академия в София и отиде при нея. И започна да пее в Хановерската опера. Бас като на Борис Христов, така казвахa всички.

От баба знам, че чичо Драгин винаги е бил в сянката на Роза. Баба ми, с присъщата си деликатност, споменаваше или коментираше само набързо. Колкото повече пораствах, толкова по-ясно свързвах мимолетните картини, които ми е предавала като по-малка с другите, само подсказаните. Прожекциите на филма, който се получаваше от тях ,бяха само късно вечер и рано сутрин. И
 както казах,  в някакви мазета на съзнанието ми.

..Роза е запазила кукленската си красота от детство, макар че вече клони към шейсетте. Малка, слаба, с порцеланова кожa, тъмносини очи и кестенява коса. Не е пушила и пила никога. Тя беше, която ме извика в Германия като О-пер в средата на 90-те, когато още никoй никъде не искаше българи. От нея знам, че почнеш ли един път с кремовете против бръчки, после няма спиране.

Веднъж бяхме заедно в парка в Хилдесхайм и някакъв момчурляк започна да я сваля. Не мен, връстничката, а нея, връстничката на майка ми. Говореше й, че бил ходил на секс-училище и можел да й покаже много неща... Тя се смееше. Приятно й беше.

Роза отраснала с цигулка в ръка. Направлявана, гледана, обожавана от родителите си, показвана пред гости. Обожавана особено от баща си, ясно е. Чичо Драгин отраснал с часовникарската отверка в ръка и лупа на окото, превит над фините бурмички, незабележим. Незабележим, докато баща му се напиел и се сещал за него, и го спуквал от бой. Това разбрах от баба чак когато бях минала двайсетте. Разбрах също, че дядо Генчо две десетилетия наред се напивал всеки ден.

Първоначално за алкохолизма на чичо Драгин всички обвиняваха Съветския Съюз. Работил беше общо 10г. като дърводелец в Коми, в Урал. Добри пари се изкарваха там по време на комунизма, и хиляди българи ги печелеха. В Коми чичо Драгин се беше запознал и с първата си жена. Имаше дъщеря от нея, коятo много време никoй не беше виждал. Аз още не съм я. След 5г. брак се развеждат и бившата стана новото обяснение за алкохолните му ексцесии. Не му давала да вижда дъщерята, взимала му всичките пари. Баба Радка и дядо Генчо го разправяха това със свити устни, втренчили поглед някъде навън, не навътре.

Винаги съм срещала чичо Драгин по някакви родови събирания на село. Много рядко, като сме им били на гости във Велинград. Откакто се помня, го помня и него. Дребничък, сух, цялото му лице в спукани капиляри, и най-много топчестия нос на нашия род. Неизбежната цигара в ъгъла на устата, но никога, доколкото си спомням, не съм го виждала да пие. За изстъпките първо, а после и за делириyмите, чувахме само от баба Радка. Шепнешком- така го и разправяхме и на другите роднини. Чичо Драгин в мислите ми е много подобен на нея- вечно тичащ, вечно забързан да помогне, нагърбил се с работа за трима. Работа на село винаги e ималo много. Дали прасето ще се коли, пърли, чисти и разфасова, дали ще се цепят дърва и пренасят въглища, дали ще се копае и плеви градината. Често идваха да молят чичо Драгин да им оправи колата. "Хайде да видим какво има!"- веднага се съгласяваше той, не чакаше да го увещават. Дигаше капака, или лягаше под нея, и дълго човъркаше. Разбираше от бурмички и винтове във всякакви размери и всичко, което се правеше с ръце, му идеше отръки. Умееше и да говори, с лекота разправяше за Коми и за други неща, но само ако го попитат. Повече работеше, все приведен, все съсредоточен, сякаш да не мисли за нещо, което го изяждаше отвътре.

Втората му жена имаше дете от друг. Баба Радка и дядо Генчо стискаха тоя път не само устни, a и зъби, докато го разправяха. Довлекъл я от някъде, и заживели заедно в мазето, което, да си кажем честно, беше цяло жилище. Само да не беше толкова непрогледнo, дe.. само да не трябваше лампите да светят там и денем . Смътно си спомням да съм дочувала, че втората жена си попийвала и тя- не колкото чичо Драгин, но...Тук вече историята е много неясна, шепот, мрънкане и недомлъвки се смесват със замъглени картини и няма нещо, коe да внася светлинка. Знае се само, че c тази жена чичо Драгин остана докрая, и че тя била причина за смъртта му- cпоред баба Радка и дядо Генчо.

Като им ходехме на гости по-рано, винаги с удоволствие се подемаше темата за Роза и сина й, моя братовчед. Колко били доволни от него в операта, колко заплата зимал, какво жилище си била наредила Роза...хвалбите нямаха край.

За чичо Драгин винаги ние трябваше да питаме. Ако беше в сух период, ни казваха че е добре, с тоя особен, натежал от скрито значение поглед. Ако пиеше, отговора започваше винаги с "Ами те, първата му жена, тая усойница, пак спира Дани да се вижда с него.." ( Дани беше дъщеря му, две години по-голяма от мен )- "Това го съсипва, много тежко го преживява...". После мълчание, свити устни, въздишки. "А пък и тая другата сега, остави се. Това копеле, дето го домъкна, ако го знаеш какво е нахално...Всичките пари му взимат, какво правят с тях, не знам..."

Сега, докато пиша това, съжалявам че не съм била по-голяма, като съм ги слушала да говорят тия...

...Чичо Драгин често си правеше шегички с мен. Затова се е откроил между мнoгoто други чичовци по родови събирания, предполагам ( oсвен с респекта, който винаги изпитвам към хора, които работят повече от другите).  "А, ма, Венера" ( по тоя край така говорят, без обидния подтекст на "ма" от Западните покрайнини) - "А, ма, Венера", хилеше ми се той, с редките си зъби, димящата цигара в ъгъла на устата му- "Научиха ли ви да смятате в училище? Или само с бръмбари ви пълнят главите?". Обичах да гледам ръцете му, с чудати пръсти, топчета вместо последна става сякаш, не като при другите хора. Обичах да гледам тия топчета как бързо и ловко оправяха всяка нередност в света наоколо или създаваха нови, нужни неща. Защо нямаше и един човек с такива топчета за душата на чичо Драгин?

Последното, което чух сега на Коледа от баба беше, че втората жена и дъщеря й изхарчили всичко, което бил спестил за жилище с къртовски труд. Тогава посегнал към бутилката водка, сух от години. Предупреден, че пие ли още и съвсем малко, дотам ще е.

Не го познавах много, чичо ми Драгин. Виждала съм го може би двайсетина пъти в животa си. Но го знам откакто се помня. Никога преди не съм мислела за него много. Cега не мога да престана. Hякъде там e, в мислите ми, непрестанно, но незабележимо. Непрестанно, но незабележимо.. почти като съществуването му тука, хрумва ми. Не знам защо го пиша това, не знам какво целя. Освен, може би, да спре да ми се плаче. А може да не е толкова егоистично. Може и да искам най-накрая да го извадя от мазето му.

Почивай в мир.

Обичах да гледам ръцете му, с чудати пръсти, с топчета на последната става сякаш, не като при другите хора. Обичах да гледам тия топчета как бързо и ловко оправяха всяка нередност в света наоколо или създаваха нови, нужни неща. Защо нямаше и един човек с такива топчета за душата на чичо Драгин?
Прекрасно е, когато живеят в спомените ни, тогава никога няма да умрат!

...da.pochivai v mir.

mi...razplakah se.dobre 4e mi napomni...

и аз се чудех как си ги спомням понякога. днес разбрах, че винаги е свързано със силно чувство. не емоция- чувство.