Йоханесбург след 16ч. полет ( с прекачване) беше странно невулнуващ и невпечатляващ от пръв поглед. Със сигурност това се дължеше на превеселото ни изпращане с Ина и много алкохол, и още една нощ неспане в самолета. Пристигнахме, ама душите ни още допиваха последната ракия в Мюнхен и зяпаха заскрежените мy прозорци. Дърво и камък се пукаха от студ като тръгвахме, а тука.. Йоханесбург ни посрещна с 25 градуса плюс още сутринта. Лутахме се към изхода, мъкнейки дебелите си якета в ръка, бледи, недоспали, махмурлии. Беше 29.12.2008.

Десислава и мъжа й, и дъщеричката, ни чакаха на изхода. Времето беше спряло. Пред мен стоеше моята Деси, моята висока, стройна хубавица от гимназията. Най-добрият човек на света. Зарових нос в рамото й, а после и в огормния букет кремави рози, които ми подаде. Времето тръгна пак когато погледа ми се спря на големите, кафяви очи, които надничаха иззад рамото й, досущ като нейните. Много по-нагоре от тях просветваха други, пак кафяви, и пак топли очи. Търнън.

Бях прекалено смазана за големи емоции. Анска бъблеше някакви немско-английско-български изречения, докато Деси се взираше в уморените ми очи. Никога не срещайте някого след 15г. ако не сте си отcпали! Почувствах се ужасно- стара, дебела, уморена, мъчех се да прикрия бедрата си, докато с Деси и Лили се настанявахме в колата отзад. Моята приятелка пак ме спаси от неудобство.

- Цигарка? Пушиш ли?- Бяло "Боро" беше изскочило като от нищото. Оооооо...как се бях страхувала, че може да е отказала цигарите- аз какво щях да правя тогава ? - Ше отровим детето- пробъблих лицемерно, посягайки към спасителния тютюн. 16ч. най-малко не бях пушила!

-Аа-ми, сега ше отворим сички прозорци!- Търнън!- Прозорците се плъзнаха надолу и под любопитните погледчета на Лили , с Деси задимихме. Баш като едно време. Мийнуаил Анскa се звереше наляво и надясно към магистралите, които опасваха летището на Йоханесбург. Честно, братче, имаш чувството че си в Щтaтите. (не че съм била). такива highways не бяхме виждали в Европа. Толкова за нецивилизованата и дива страна- на малкия пръст не можем да им стъпнем ние от България, що се однася до пътища. Потресени бяхме.

БМВ-то фучеше напред, с Анска дрънкахме благодарности на всякакви езици, Търнън кимаше любезно, а Лили не снемаше очи от мен. Точно тогава бих дала много никoй да не ме гледа,  безсилието от безсънието доминираше пейзажа и в колата. Извън нея виждахме някакви странни неща. Квартали, всред пищната зеленина- да, Южна Африка е ЗЕЛЕНА- като квадрати. Квадратен квартал, които внезапно свършва. После пак зелено, зелено. И пак квадрати. Квадрати. Пушехме четвърта или пета цигара с Деси, когато се прибрахме у тях. Northcliff, богаташки квартал, всяка къща с мутрешка ограда, по някои от които отгоре тече ток.

Търнън отключи плъзгащата се врата и влязохме в къщата на Деси, в която, знаex, си имаме собствено жилище. Лили изскача от колата и две дакелчета свръхлюбвеобилно се нахвърлят, все едно я е нямaло цяла година. Лили е на 12, висока почти колото майка си и мен, слабичка като чироз, скоби на зъбите и топли кафяви очи. Детенце е още, съвсем. Втурва се да ни прави сандвичи с майонеза и риба тон като българско момиченце. И разбира български, всичко, ама не иска да говори. Гледала я баба й една година в България и децата там й cе смеели, че има акцент. Тогава плакала и повече не проговорила. След 2 седмици с мен и майка и беше почнала да отговаря и на български като я питат нещо- и толкова сладко, толкова сладко...

Анска е пренесъл багажа в нашия котидж отзад, вземаме душ, обличаме тениски и летни панталони и ядем сандвичи с риба тон в просторна, обляна в слънце кухня. Не знаем къде се намираме още, в никакъв случай. Търнън тръгва на работа- има собствен магазин за техника, измъкнал се е да ни посрещне на летището. Прегръща ме и ме целува- по-късно ше разбера, че това е редовния поздрав в ЮАР, даже да не сте се виждали само от няколко часа. Oще много други неща ще разбера по-късно...

С Деси, Лили и Анска отиваме първо на водната кула. Високо горе, самия Йоханесбург е на 1800м височина! 

Отгоре града е необятен...6 млн живееят тук, но това което поразява нявсякъде от пръв поглед, е зеленината. Зелен, зелен...изчистени, огромни магистрали тук-таме нарушават природната картина.

От едната страна се виждат струпани небостъргачи,я вно там е центъра.: -Аааa, айде там!- провикваме се един глас с Анска, защото Деси не спира да ни пита къде искаме да ходим. Жегата е ужасна. Мажем с мляко бледите си кожи, пием вода, безсънието ни натиска.

-Ииииих Венерка, как да ходим там- уплашено подема Деси и очите и се разширявaт- Тва е Hillbrow, там бял човек не може да припари. Ще ни убият, ще ни изнасилят...аз за 15г. не съм ходила там.

С притъпеното ни от умората и съзнание се мъчим да асимилираме. Не се получава. Лили решава да откъсне някакво цвете точно под скалата. С майка й я държим за ръката, докато се надвесва. Цветето е искрящо жълто, непознато на европейците. И е за мама. Започвам да мисля, че може да не е толкова лошо да имаш деца. Виж какви неща правят.

Отиваме с колата до Ботаническата градина. То в Йоханесбург друг начин на придвижване и без това няма. Хора по улиците не се виждат почти. Страх е свил душите и е издигнал мутрешки огради. С ток по тях.

В Ботаническата- след 20 мин мотаене да намерим входа сред огражденията, сто питания и още толкова цигари на Деси, в Ботаническата е прекрасно. Техните патки са във съвсем различни цветове, а чешмите са във формата на крокодилска паст. Палмите, черниците и избуялите навсякъде кактуси няма да ги споменавам. Странните, екзотични птици, които никога не си виждал, прелитат час по час над главите ни.. Жегата- убийствена за европеец идваш от ледена зима- суши въздуха и го прави лек за дишане всред цялата зеленина там.

...Вечерта ни заварва на официална вечеря в мола. В Джобург всичко социално е в някакви молове. Не само шопинга- ресторанти, дискотеки, барове, всичко е там. Сикюърд ериa, тъй да се каже. Сядаме на терасата до някаква падаща вода, с Анска не можем да повярваме че до вчера сме мръзнали в Мюнхен с якета. Аз съм във вечерна рокля без ръкави (най-после се чувствам в кожата си), той по тениска и къси панталонки, както и Търнън. Деси изглежда блестящо с червен потник и къса пола. Едва сме поръчали напитки и започва да святка страховито. После и да гърми. Терасата е пълна с хора, които лениво започват да се разшавват. Лятото в Южна Африка е и дъждовния сезон, ни обясняват. Вали всеки ден, но само вечер. Гърмежите се усилват, и изведнъж руква дъжд като изливан от кофи. Хората се разтичват неочаквано чевръсто навътре, а те са много...трескаво се оглеждаме, Слава Богу, има свободна маса. Нашия келнер ни я е пазил! Почти потресени с Анска сядаме, а аз си мисля колко са мили местните въобще. Келнера, които ни обслужва...хората, които питахме за пътя.. Сякаш не са ги заробвали бели хора и не са им вземали най-милото: свободата и правото на човешки живот. Мили хора, мили...няма даже дума, която да го изрази. От какво толкова ги е страх белите там?

...На другия ден аз и Анска сме царе в къщата. Нашите приятели са на работа, за последно преди отпуската. Не са успели да го вземат и тоя ден свободен. Въобще, относно отпуската, няма друга държава като Германия. 30 работни дена, братче- не е ли прекрасно? Верно, че работиш като вол- ама и почиваш като прасе. Някак си ми се струва най-добрата комбинация.

С Анска мързелуваме около басейна, играем с кучетата и наблюдаваме екзотичните птици, които продължават да прелитат над главите ни.

Лили е при баща си, българин, който живее на 2 улици оттук. Идва градинаря. Едва ни поздравява, навел поглед, и се залавя с моравата пред къщата. деси е казала да го питаме какво му се пие. Water, Juice? Juice, покланя се той, a аз хуквам в къщата да търся. Тука, там...прерових всички фризери и хладилници. Сок нямаше. Споделям с Анска, а той ме гледа недоумяващо.

- Еми трябва да ходим да купим, май!- жегата ме прави нетърпелива и креслива- Не мислиш ли? Нали вчера ни показаха къде е магазина? -Да бе, тръгваме!- надигна се веднага той, и нетипично за стила му, не пожела да си сложи тениска. В Германия не можеш да идеш до тоалетната без тениска, ако има шанс да те види някой по пътя. В България обаче се поотпуска човека- че и сега. Аз тръгвам с плажна рокличка на цветенца. И двамата сме с шапки. Жегата ше ни изгори. Обяд e.

Казваме на Магали, че отиваме да му купим сок. Той се усмихва невярващо и продължава да плеви. Затваряме плъзгащата се врата и сме на улицата. Yay... можело, а?

С типичната за жените добра ориентация тръгвам в правилната посока. Улиците са големи, прави и чисти, като в някакъв друг свят. Няма жива душа. Hаляво, после пак надясно и ето ни при магазина. Анска престава да мърмори и изглежда развеселен. „Mагазин“ всъщност е силно казано. Прилича на магазин по време на кризата в България- продават се пет неща на кръст! Едно от тях, някв шибан 50%-ов сок. К"во да правим, купуваме го. Собственика е бял и бавен, но пак- "заповядайте, мерси, моля, приятен ден" се изричат по тоя мил, местен начин- да ти стопли душата!

Два литра и половина е сока, поне тва, изнасям чашка за градинаря. После като си тръгна, и сока беше изчезнал, колкото и да беше огромен. Взе си довиждане с нас- беше ден преди Нова Година- стисна ни пръстите, после ги сви, после пак ги изпъна, после ни удари юмрука...Показваше ни известно време как се прави поздрава, беше доста по-дълга версия от това, което знаех. Не мисля, че го беше показвал на някакви бели преди това- затворен тип си беше.

Вечерта с Деси и Търн избухнахме като за Световно. Само четиримката, y тях, в хола директно до басейна. Беше им първата вечер истинска отпуска, имаха цяла седмица!

Слушахме яко музика. Телевизора им е огромен, вързан за компа, и гледахме и клипчета. Анска и Търнън се оказаха в много отношения еднакви типове. И двамата пият САМО бира, обичат футбола, телевизята, да не четат книги, и тем подобни. Добре че ние с Деси се грижим алкохолния градус да се поддържа на прилично ниво- че ако останеше на тях двамата...Истинската, истинската моя приятелка, не се е променила. Отгледала дъщеря на 12г, създала си комфорт и прекрасно семейство, и пак се разбива с мене като пънкар- единствената! Водка с портокалов сок и "Депеш Мод"- лесно ли се разказват 15г.? Всичко е на някакви пресекулки, откъслеци, в някакви удобни моменти, които намираме всред общия разговор... Нямаше начин обаче да разкажа последните 10 от моя живот, без да изскочи думата "трева"...

- Ааа, ако искаш, имаме във фризера!- с готовност ме поглежда Деси и оставя долната ми челюст да повиси. Ммм, такава отговорна, толкова са оправни и двамата- и имат трева?

-Ааа, кво си мислиш, не сме пушили от месеци- доверява ми Търнън и с танцова стъпка се спуска към кухнята. Аз се кокоря, а Анска се усмихва лакомо, докато къртят парче от има-няма килото замразена трева. Swasi Gold. Майкоо...все едно българската домашарка, мега натурална и все пак силна. Същия high като на първите хипита...

...С Анска дълго седяхме и гледахме после Деси и Търнън как танцуват. Страхотни са, двамата. Заради ранните им първи бракове и децата не са могли да ходят по партита като нас. Затова пък още се кефят на музиката като тийнейджъри.

Ние заспивахме почти, след два дена безсъние и най-дългия ден в живота ни. Утре щяхме да ходим на сафари- а беше между другото и Нова Година.