Деси е от хората, на които подправките в шкафа са им наредени по азбучен ред. По-впечатляващото е, че съумява да не дразни с това. Може би защото повече го използва, за да улеснява живота на околните, отколкото своя.

При Деси всичко е планувано до последната подробност, няма неприятни изненади и задънени улици. Точно по тая причина се стрaхува от пътуването ни до Пиланесбърг, въпреки че е на някакви си 140км от техния метропол.

- Никога не съм ходила, ше се изгубим, ше замръкнем в саваната, и ше ни изядат лъвовете!- знае че преувеличава, но това не я прави по-малко нервна и напрегната. Проблема се решава, когато сестрата на приятелката й се съгласява да дойде с нас и да донесе „дайрекшанс“- указания от Google maps как се стига до резервата. Анска завърта очи. Това за дайрекшъните той го разправя от два дена, ама кой да чуе. Предложи дори да шофира- нещо, което правено от лявата страна на улицата, изисква посвикване. Деси е наясно, разбира се.

Тръгваме тримата, и cъбираме познатата- да я наречем Тина- от нещо, много подобно на дворец. Тина е африкаанерка- холандcка потомка на тия, дошли в Южна Африка преди 400г. да търгуват. Пленени от прекрасната земя- останали, и заграбили с хиляди хектари  от нея на човек. Същите, които през 40-те години на двайсти век въвели апартайда: за да има кой да им работи безплатно в диамантените мини, на които тая страна е богата- и като система за подчинение на 90 процента от населението от някакви си 10.

Старая се да не изглеждам много обвинителна и неодобряваща като се запознаваме- все пак, откъде да знам какъв човек е самата Тина?

Пътят от Йоханес- до Пиланесбърг е широк, чист, без дупки и с много табели, като всички пътища, които сме видели дотогава. В Йоханесбyрг по кръстовищата, че и след това по пътя, висят местни, и при всяко спиране се опитват да ни продават студени напитки, банани или африканско изкуство. Деси не изглежда по-малко напрегната, въпреки че е толкова цивилизовано всъщност, и въпреки че засега всичко от дайрекшъните съвпада. Пали нервно цигара след цигара- ама това Деси го прави винаги тъй или иначе. С Анска зяпаме навън, особено като се появяват едни вълшебни синьо-зелени планини с езеро, което минава от двете страни на пътя.

Тина ни информира, че техните там имали вила и яхта, и лежерно си отваря бира- женската Savanna Dry. Hай-яката напитка за гърли в жегата, ако ме питат мен и още няколко милиона жени. Бира се води, има 6% алкохол дори, но вкуса й е на лимон и сладка лайка. Съвсем леко газирана, не надува корема и не тежи. Момичета, ако се случите в Южна Африка- Savanna Dry е питието!

Благоразумно отклонявам поканата на Тина да шибна и аз една ( Анска това нещо не го пипа ). Обяд няма още, а и на концерти и други върховни изживявания обичам да ходя абсолютно чиста. Вместо това спираме в нещо като Макдоналдс за кафе и заварваме там някаква тяхна ръгби звезда с жена му и детето. С Анска сме единствените, които не хвърлят скришом погледчета към тяхната маса, не шушукат и не се опитват тайно да ги снимат с телефона. Нямаме представa от ръгби и звездите му, и сме престъпно безразлични. Kато американци, срещнали Христо Стоичков.

След някакво подобие на кафе ( забравете, там не знаят какво е тва! ) продължаваме към Пиланесбърг всред облаци цигарен дим, жега и разговори на англо-българо-немски. Естествено, мотаем се докато намерим входа после- това в цяла Южна Африка с нейните мутренски ограждения си е проблем. Те доминират социалния пейзаж на повечето места. Hаричат ги gate communities.

Пристигаме, и първото което виждаме след входа, са камионите за сафари. Гледката е наелектризираща, но на нас и без това главите ни жежaт.

Един и нещо, трипа започва в два. На рецепцията нашия гид изказва дълбоки съмнения, че ще видим някакви животни в тая жега. They sleep, you know. Ако беше по-привечер...В нета като правиш резервация ги няма тия предупреждения, естествено. Деси потрепва нервно, но аз оставам невъзмутима. Нямало да видим животните- да бе, да. Нaли сме дошли чак от Европа- те със сигурност ше го разберат!

Решаваме да хапнем и пийнем под дебелата сянка на някакви африкански дървета. Деси е взела цяла кошница храна и напитки. Като била малка, майка й повтаряла, че "придвидливият човек струва колкото двама". Има нещо в това...

Тина си хапва с апетит и продължава да лющи бира. Ние сме на сокчета. Увивам главата си с кърпа и зяпам двата най-горомни скакалеца, които съм виждала в живота си. Кълна се, бяха по-големи от цигарена кутия.

В два тръгваме и минаваме през още един вход, от който нататък започва черен път. Веднага отдясно ни посрещат антилопи, едни от 10-те вида, които има там, не ме питайте. Хеллоооо!

Черният път пълзи нагоре, а от двете страни е необятната савана. Колко е голям тоя парк?...Струва ми се необхватен, а дори не е сред особено известните в ЮАР...Камиона цял се тресе и въобще ми изглежда прекалено отворен за сафари- ами какво, ако наистина ни нападнат лъвове? Усещам че и Деси мърда неспокойно пред мен. До нея Тина невъзмутимо си отваря нова Savanna и пак ни кани и нас. Пак отказваме, въпреки че, честно казано, сега с удоволствие бих изпила една. Жегата е подтискаща, гърлата ни горят, а водата свършва застрашително бързо. Толкова напрегнато се взираме наляво и надясно, че ни заболяват очите. Нищо, и...

- Слонове, слоновеее !!!- викам с все сила, и подскачам на седалката, сочейки. Всички се обръщат с викове и после внезапно млъкват. Вляво от камиона, зад един висок храст, се подава огромно калено ухо. Наелектризиращ момент..

Виждал си слонове в цирка и зоологическата- но никога така, никога свободни, на метри от теб. Великанът се подава цял с учудваща за масата си бързина, и няколко мига огромното му, кафяво око ни изучава. Не знам какво чета в него. Не срамежливост, за всеки случай. Слава Богу, няма и заплаха.

Слонът започва невъзмутимо да си яде- всъщност продължава- а нататъка по-далече забелязваме още два-три. Гидът безуспешно се опитва да намести камиона към цялостната гледка, подканян без нужда, и не съвсем любезно, от Тина. Настръхвам, но точно тогава тя му казва и нещо звучащо приятелски, и се разсмива високо. Гида също се разсмива учтиво, но някъде под смеха му се дочува презрение. I know your sort, lady.  Или си въобразявам?

След малко потегляме и напрегнатото взиране наляво и надясно продължава. Анска се изхитри да седнем по-отзад, разбирам изведнъж, колкото по-назад в камиона, толкова по-нависоко седиш. Хубаво нещо, ако налетиш на жирафи!.. Изпадам във възторг, а Деси е на върха.

-Любимото ми животно, любимото ми!!! -вика и се лепва до Тина, защото са от нейната страна- Виж какви мигли, погледни! Не може да не е момиче т"ва! -Всички се смеем, но след малко спираме озадачени. Какво правят жирафите?

- Жирафите обичат да дъвчат кокали- обяснява гидът и хвърля в смут цялата ми вегетарианска съшност- По тоя начин си набавят калций. Дъвчат, и ги изплюват- добавя той, забелязал погледите ни. Еех, какъв късмет да ги заварим точно в тоя момент! Направихме едни от най-невероятните снимки, които имаме въобще...

- Всяко новородено вече притежава уникалната шарка, която му остава за цял живот. - продължава да ни образова гидът- Няма два жирафа, при които тя да е абсолютно еднаква. Майката прекарва първия месец над малкото с часове, докато я научи наизуст. Да може да го разпознава между всички...

За кой ли път ми прави впечатление, че при животните се срещат по-грижовни и мили родители, отколкото при доста хора. Трудно се разделяме с жирафите. Срамежливи и плашливи на пръв поглед, явно бяха решили да споделят с нас интимни неща. Знаех си, че ще разберат, че сме от Европа!

 

 

 

 

 

 

Никога няма да бъда там. Затова прочетох с голям интерес. И ми хареса непринуденият, естествен стил на разказа ти. Благодаря! :)

радвам се, че ти харесва...под секрет, и аз не бих отишла скоро пак...поне не в Йоханесбург. :)

И аз съм по-притеснителна като твоята Деси, когато има някаква неизвестност пред мен.. Явно е до тип човек - някои са по-авантюристично и адреналиново настроени към живота и обичат такива неща, други - не толкова. Важното е да има тръпка в живота - за всеки каквато му е нужна :)
Ние пък ходихме до един Lion Park съвсем близо до Йоханесбург (ако не и част от самия него) и това беше пък моето "сафари" в Южна Африка и моят досег с дивите животни, емблематични за Черния континент, и разхождащи се на свобода.. Ние обаче (също бяхме трима - аз, мъжа ми и кума ни) влязохме в парка с нашата кола, а не с камиона, който тръгва да обикаля на определен интервал с група туристи. И беше екстра - направихме страхотни кадри на лъвовете, толкова отблизо, че ти спира дъха.. :) И разбира се никой не спазваше правилото да стои с вдигнати прозорци - хората ги сваляха като нас, за да снимат по-добре :) Но пък този ден ги хранеха лъвовете и беше доста безопасно - те въобще не ни обръщаха внимание, само си ръфаха настървено кокалите и мръвките :) Някои от снимките, които направихме там направо стават за National Geographic! :))
Поздрави отново!

П.С. Под секрет.. и аз не бих отишла пак в ЮАР.. Не само скоро и не само в Йоханесбург, ами въобще. Въпреки че има хубави неща там, безспорно..

YouВ’re a real deep thinker. Tanhks for sharing.

Ехейиии, мамче :))))) Да, определено сме настроени по-авантюристично ние, аз със сигурност! А в лаийнс парк бяхме и ние..това невероятно усещане да галиш лъвче, няма да го забравя...Поздрави от слънчев Берлин и меланхолията по лятото :) А за Йоханесбург си права, но на мен в последно време ми се прищя да видя Cаpе town все пак, тааа...ше видим :))))