... Нататъка пътят става все по-неравен, а тревата- все по-висока. Очите одавна ни болят от постоянното взиране в нея. Водата е свършила. В далечината се вижда огромното Гну (и това било антилопа), а по-напред, цяло ято от по-малките му братя. Няма такова изящество.

От самото начало обаче мен ме човърка за лъвове, и какво ли ше стане наистина, ако се доближат до камиона. Гидът ни кара нехайно спокойно обаче, и решавам да не се притеснявам и аз. Тина допива сигурно петата си бира- оказа се, че мадамата си носи шесторка- и е по-приятелски настроена към него. Въпреки това, в тона и се долавя непогрешимото чувство на превъзходство над черните, което пък от своя страна убива желанието ми да общувам с нея. Горещина.

Стадо зебри се подават иззад завоя. Светкавично в камиона настъпва оживление. Викове, възклицания, фотоапарати. Колко са красиви тия животни!!! Каква симетрия в шарката...спомняш си, че няма по-голям творец от Природата, докато ги гледаш. По-дребнички са от нашите коне, по-големи от понита. Зебри, бe.

На пътя ни се задава малко гну и поблейва високо. Спираме камиона, то жaдно започва да ближе калта в бивша локва от снощния дъжд.

- Майка му я изядоха лъвовете миналата вечер- охотно обяснява гидът- а стадото избяга. Едва ли ще оцелее до утре сутринта. -Малкото гну обикаля около камиона ни и блее високо.

-Не бива да прави така. Само привлича вниманието на лъвовете...

Четиримата се оглеждаме, и някаква първична, атавистична тръпка на страх минава през телата ни. Оглеждаме се, сякаш очакваме всеки момент атака от високата трева. Едно чувство, което почти си е отишло от нашия модерен свят: да бъдеш преследван от кръвожадно животно. Tака добре мога да си го представя в момента... Честно казано, нямам против че е на изчезване, чувството. Гнуто обаче не искам да изчезне и на всички ни става някакво тегаво, с изключение на Тина.

-Не може ли нещо да направите? -питам- Да го зaведете при стадото му?

- Не можем- клати глава с доловимо съжаление гидът- Ние само наблюдаваме, никога не се месим... Функционираща екосистема в почти първичен вид, значи. Няма много такива останали по света. Малкото гну плете крака и все така блее. Трудно е да гледаш точно в това лице на природата. Потегляме.

- Възможно ли е първо стадото му да го намери, все пак?- питам почти ядосано, а Анска ми се усмихва- Възможно е- кима гидът:  -Лъвовете ще спят до вечерта. Дотогава може да се намерят... - Ако го прави само за да ме успокои, не му личи никак. Невъзмутимо-философски обръща поглед към дърветата. А там...

По дърветата висят- да, висят- най-странните гнезда на птички, които с Анска сме виждали. Егати и образите са тия!.. Мъжките се мъчат с дни, мъкнат сламки и пърхат с крила във въздуха, докато построят една наистина удивителна форма, прилична на обърната фуния. После трепетно водят женската- а на нея ако не й хареса гнездото, си обира крушите и отива при друг ! Нямам представа как се казват на български  мъдритe птички, ама ако се превежда от английски дословно- златни тъкачи. (Golden Weaver). И са, спор няма.

Носорозите ни посрещат пльоснати в друга бивша локва, едва различими от сивата прах около тях. Приличат на прасета с голям рог и са единствените животни, които остават абсолютно неподвижни, докато ги разглеждаме. Не успяват да събудят никакви чувства в мен- нищо отвращение, нито симпатия. Единственото забелязващо нещо е колко вкъщи се чувстват и как ние сме натрапниците, дошли да зяпат следобедната им дрямка.

Продължаваме. Водоема на парка си е цяло езеро, и освен някакви странни птици, около него изглежда да няма жива душа. Камиона се тресе и приближава към водата , чиято синя повърхност изглежда гладка...докато леки вълнички не се започват да се образуват близо до брега. От средата им се подават две огормни, светлокафяви очи, обръгдени със също така светлокафяви уши. Ако досега се чувствахме само като досадни следобедни гости, погледът в очите на хипопотама ни подсказва, че тук не сме желани, ама никак. Направо си гледат враждебно- междyвременно са се появили още 2 чифта очи- и сякаш мерят разтоянието от езерото до колата.

- Знаете ли, че в Африка хипопотамът е човекоубиец номер едно- подхваща весело гидът- Не лъвовете, както повечето хора си мислят...

- Ама как, нали е вегетарианец?- разбъбряме се ние един през друг, дори и нашите домакини май не са го знаели това.

-Ахам, да- потвърждава той. Ех, че му забравих името на човека, жалко...- Само че хипопотамите премазват жертвите си на пътя. Ако видят човек, и го стъпкват....Поглеждаме бързо към водата. Огромните светлокафяви маси не ни изпускат от поглед, но явно не им стиска да покажат повече от главата си навън. Жегата пpодължава да е страшна.

 

 Обикаляме още около час, с престой за тоалетна- шесторката на Тина си казваше думата- в ограден район, където въпреки това видяхме следната окуражителна табела:

 

 

Е- нищо не ни нападна, но затова пък тръпката беше осезаема.

...Cрещнахме всички животни по още няколко пъти- гидът се чудеше на късмета ни. Не успяхме да видим само лъвове като хората. Мернахме ги някъде далечеee, да спят един върху друг в сянката на дървета, и рижaвата им козина се сливаше с цвета на саваната.

- Нищо.- каза Деси.- Ше ви заведем в Лайънс Парк, където могат и да се гушкат малки лъвчета. Аз съм планувала...-

Какво можехме да кажем? Сърцето ми се пълнеше c радост, пълнеше...

Обратно по магистралата за Йоханесбург вече се здрачаваше. Беше крайно време за Savanna Dry.

 

Nelson se kazvashe shofiora gid

Откакто като дете гледах "Серенгети не трябва да загине", ми лежи на сърце. Но само лежи...
Но пък много филми гледам, че и тук, по блоговете, има.
Удоволствие беше за мен, че ме потопихте в тази атмосфера, но далече от опасните хипопотами.
Тук само червените хипототуци са опасни.
:)

И бирата Savanna Dry - черпиха ме такава домакините ни ;) И Лайън парк - именно за него ти писах в коментара си към предишния ти постинг :) Не гушкахме чак малките лъвчета, но действително са отделени и може човек да има по-близък контакт с тях.. Какъвто не може да има с големите "котета" :)))
...Наздраве!