Аз я познавам като жена сдържана и дисциплинирана. Също деликатна, изразяваща с мълчанието си повече, отколкото и с най-цветистите думи.
Днес нашата баба става на осемдесет години. А аз не мога да съм при нея. Мъчно ми е, и затова днес ще мисля много и ще си спомням. Днес е нейният ден, най-нейният от осемдесет години насам. И като не мога да съм при нея, искам поне да разкажа част от това, което ще си мисля. И което и другите и внуци със сигурност ще мислят.
Познавам баба ми добре, въпреки че в ранните ми спомени се губи през повечето време- несъмнено го е прекарвaла в градината, с животните, в училището, или с някаква друга работа. Пък и в сянката на дядо всеки се губеше. Прекалено голяма беше. Но я познавам, и тя е необикновена- и не само защото е направила от живота си най-доброто, което е било дадено от обстоятелствата.
Спомням си когато отидох за пръв път на училищен лагер в трети клас, на море. Имаше тогава още такива работи. Не помня вече къде бяхме, може би Ахтопол, но помня онази тъгa, която ме обзе втората седмица, бавно и сигурно, по дома. За пръв път се отделях, и макар с толкова приятелчета, игри и занимания, ми залипсва вкъщи. Реших да напиша картичка на баба. Пуснах я, и знаех, че дори да стигне навреме, едва ли обратната поща щеше да ме завари. Такива бяха времената. Нищо не вървеше по график. Всеки ден си повтарях, че е невъзможно да получа отговор, че за да стане, баба е трябвало веднага да го пусне, а едва ли е имала време от толкова работа..
А тръпнех, цялата тръпнех с очакването на 9-годишно хлапе.
Последният ден, преди да си тръгнем, пристигна поща. Съучениците ми се спуснаха като чакaлчета върху писмата си, а за мене- и за мен имаше писмо!
Точно, акуратно написан адрес, с правилния номер на нашето бунгало. И няколко думи от баба..прасковите били вече готови, дините почвали...Никога няма да забравя тия радостни сълзи, какво ми стана на душата. Кой го е грижа колко и какви били думите, след като държи в ръцете си писмо от дома?
А много работи сме държали в ръцете си от нея, през всичките тия дълги години. То не бяха домати, не бяха чушки, кайсии, круши, зимнина. Никога не съм се чудела дали баба ме обича. Знаех го, защото го виждах навсякъде около мен.
Тя е скъпа на думи (макар и не толкова на емоции)- верно е. Това май е характерно въобще за тая следвоенна генерация, дето е трябвало повече да действа, и по-малко да говори. Забелязвам го и при нейните набори в Германия, колкото и да си мислим, че са по-различни. Тая нейна въздържаност обаче не ми е пречела- защото някак си я разбирах.
Един от другите най-хубави детски спомени на всички нас внуците, са свързани с песните и рециталите, които не липсваха в дома на баба и дядо. Пускаха касетофона- "магнитофона", както му викаха- и внуците се изреждахме да казваме стихотворения и пеем песнички. Дядо и баба седяха до нас, зареяли поглед в далечината, попиващи всяка дума и всеки тон. После дядо винаги караше и баба да попее, или да каже някоя поема- много обичаше да я слуша. От това врeме още "Червените ескадрони" на Смирненски маршируват в главата ми и трясъка от копитата им не ще да заглъхне!
Друг спомен, които ми носи голямо удоволствие, е тайният съюз, които сформирахме с дядо срещу баба, за опазване и съхраняване на безценната, в очите и на двама ни, риба от всякакъв вид. В техния дом се водеше вечна война по тоя въпрос, в която аз, дядо, и понякога малките, представлявахме Антантата, а баба сама играеше ролята на Тройния Съюз. Голям нос има тая жена, хей. Може да подуши риба в стаята още от вратата. Лисиците винаги заобикаляxa къщата ни засрамени- къде ти ще се сравняват с нея! Излишно е да казвам, че Антантата бързо биваше позорно разкрита и всичките й тайни действия излизаха наяве. Битките винаги протичаха по един и същ начин: дядо се появяваше с голям, мазен пакет пушена риба под мишница, засмян до уши, и ме привикваше да търсим бyнкер за съкровището, докато Тройният съюз беше зает с плевене и копаене в градината. Една от най-гениалните ни идеи беше да скрием рибата в шкафа за снимки в библиотеката. И там го намери, хей. Протестните й и отвратени викове- "ПАК тая миризлива риба! Аман!! Да ми я махате от къщата!!"- ни преследваха из целия двор, но естествено, така и не можаха да ни откажат от пагубния навик. Чарът на чирозите беше неустоим.
*
Че аз познавам баба само като баба, е ясно. Днес ми се иска да разкажа и за жената, която не познавам, въпреки че няма да е разказ от първа ръка. Това, което тя ми е разправяла за себе си, в сбит преразказ, е следното: баба, много преди да стане баба, е била единственото момиче в семейството на селски фермер, дето му викат сега. Работа е имало до шия още от най-ранно детство. Дядо Георги и баба Тaна, майка й и баща й, не били богати, но имали много животни и земя, и с труд успявали да се прехранват добре, поне преди войната. Баба нямала против тежката работа от малка- пък и имали ли са избор с дядо Митко, дядо Гого и дядо Стоян (Бог да прости последните двама). Но баба ми имала една мечта- да отиде в Пазарджик да учи в гимназията, мечта, която поради настъпилата следвоенна мизерия, заплашвала никога да не се сбъдне.
Както често в приказките за сбъднати мечти, и в тази в последния момент се появил един добър вълшебник- в лицето на неин чичо.
-Искаш ли, моето момиче, да учиш?- попитал я той весело и задърпал юздите на коня да седи мирен.
-Искам!- рипнала баба от нивата на пътя, а сърцето и биело в гърлото, и а-хаa, да изскочи през устата.
Закарал я чичото в града и платил таксата за гимназията. Последвали години на квартира с приятелки в Пазарджик, мизерия и подготовка на уроци, но въпреки оскъдицата, доколкото разбирам, баба била много щастлива. Завършила престижното училище, а социализмът бил вече в разгара си. В Братаница, като по-голмо село, имало комсомолски комитет, читалище, и кино- страст на баба и до ден днешен. В това читалище именно се запознала с някой си Васил Гюрджеклиев. Харесала го, защото бил винаги с чиста и изгладена риза, макар и от бедно семейство. И тук започва другата приказка- за голямата, всеотдайна любов между двама души.
Точно като в класическите легенди за големи любови, и в тази младите трябвало да се сблъскат с множество изпитания по общия си път. Не липсвали зли вещици, суров баща, които се отрекъл от дъщеря си за седем години (защото пристанала на бедняк), не липсвали и тежки болести, смърт, нищета. Двамата трябвало да преживеят много- но колкото повече ги притискали проблеми, толкова по- се държали един за друг. Така беше и до края на общия им път на тая земя- за всичките тия години съм ги чувала да се карат само за чирозите.
*
Че цял живот баба е била учителка, го знаят всички. И до ден днешен, двайсет и кусур години след пенсиониране, я канят на всяко откриване на учебната година в селото. Това, което не всички осъзнават обаче, е че баба продължава да е учител- за това как да се живее. И днешният ден е само поредното доказателство. Осемдесет достойни години живот ca нещо, за което много хора мечтаят. А на 80 да си напълно с ума си, и все още здрав и самостоятелен, е мечта, която за много ще си остане такава. Това е нещо голямо, и на всеки който се стреми към дълголетие и здраве, бих го посъветвала да се запознае с баба.
Несъмнено най-голямото й постижение обаче- и тайната на младостта й, струва ми се- е тая непресъхваща любознателност, желанието да се учи, да се разбере повече, още повече за живота и хората.
Учените доказали наскоро, че човек остарявал, когато преставал да се учи. Ако е така- а нещо ми подсказва че са прави- знам че още дълго, дълго време ще се радваме на компанията на баба.
Честит осемдесети рожден ден, мила бабо! От името на всички внуци и правнука ти благодаря- за чушките, за доматите, и за тая тиха, деликатна подкрепа през всичките тия години.
Да си ни жива и здрава още дълго!!! Наздраве!
18.06.2009 15:37
Дано да живее до 100 години и да е в цветущо здраве.
Да са ни живи и здрави всички баби и дядовци и все така да ни дават мъдри съвети.
18.06.2009 16:01
Здраве и живот за семейството им!
Ако доживея до такива години разбира се:))
тоест, аз не съм сигурна, че си го пожелавам за себе си. аз съм съвсем различна...пуша, пия, живея в град...едва ли ше съм в такава форма, а ако е така, по-добре да не ги доживявам...но това ше го четат в събота де, подарък за нея е :)
/Макар че това пожелание го пиша точно една година след постинга ти - тоест за следващия й рожден ден, надявам се../
