Снегът пада на парцали и всичко е потънало под преспи. Чудя се кога ли ще стигна до университета при това положение, докато се обличам и правя кафе. После пак се взирам през прозореца.

Тихо е. Големият бор пред нас вече се огъва под тежкия си, бял кожух, а милионите снежинки се въртят във весел танц с вятъра. Колко е хубаво да гo наблюдаваш това ако си вътре на топличко... Само дето скоро трябва да излизам! Потръпвам и отпивам от кафето си, а мисълта ми здравословно прави скок към някакви  спомени и дори не забелязвам как си обувам ботушите и навличам шалове и якета. "Не е ли странно?"- мисля полу-сънено- "че само преди някакви седмици бяхме в Египет и беше слънчево? И топло, истински топло..."

* * *
След шест дена плаж и къпане в Червено море- и много бира- в курорта ни става скучно. Мъжът ми всъщност вече от три насам подмята, че малко авантюризъм ще ни се отрази добре, но досега се правех на разсеяна. Днес вече не мога да го игнорирам, от сутринта е в лошо настроение и нито 28-те градуса на Коледа, нито студената бира или кристалното Червено море го радват.

-Добре дее, довечера тръгваме!- заявявам аз, а лицето му се разведрява съвсем леко. Още не ми вярва.

От Интернет знаем, че автобусите за Кайро тръгват между 22 и 23ч от автогарата. В 21.30 вече сме на улицата пред хотела, той с голямата раница на гърба, и се пазарим с таксиметровия шофьор за цената. Обичайният начин на покупко-продажба в арабските страни. Не можеш дори бутилка вода да си купиш без пазарлъци. До момента сме платили за една такава всичко вариращо между 50 стотинки и 4 лева- зависи как сме се пазарили и колко ни се е пиело. Пък и в тоя скъп курорт скубат яко. Шофьора не ще да смъкне на по-ниско от 2 лв до автогарата- което пак си е преебушка за техните цени, но нас ни устройва. Все пак има десетина километра дотам.

Станцията е малка, облицована с мръсно бял мрамор и много подобна на българските. Въпреки късния час, цари оживление. Оживление, предизвиквано само от мъже. Една жена няма, накъдето и да погледна. А избягвам и много да гледам, защото арабите одавна са впили вълчи погледи в мен и лигите им са почнали да капят. Всяка руса жена там е подложена на нон-стоп зяпане, високи подмятания и натегания.

Мъжът ми е доволен от цената на билетите- 20 лв за над 400 км- и даже мръсотията и миризмата на автобуса не помрачават настроението му. В страна, в която обичаят е да се пазариш за стоката, се научаваш бързо да се радваш на твърди и ниски цени.

Автобусът напред е пълен- само с мъже- и ние трескаво се промъкваме най-отзад, където поне единия от нас може да се изтегне да спи. Преминаването ни (ми) дотам предизвиква фурор и няма глава да не се обърне да ни позяпа. Изнервям се все повече, а когато в 23 и 12 тръгваме ме обзема странното и неприятно чувство, че съм затворена в клетка с гладни зверове. Анска, напротив, се чувства много добре и пренебрежително отхвърля страховете ми с жизнерадостното: "Амии, не беее, те така си гледат всички туристи, нали знаеш. Аз мисля даже, че ни се радват."  Каня се да му отвърна нещо хапливо, но млъквам при мисълта колко може да се различават преживяванията на мъжетe и женитe в такава страна. В арабска, имам впредвид.

Междувременно вече излизаме от града, Шарм ел Шейх, и попадаме директно в пустинята. Само дето през нея минава новичък, асфалтиран път- както и най-странната планина на света. Тъмно е, но ако се доближиш максимално до прозореца (като внимаваш да не го докосваш), можеш да различиш насечените, рехави хълмове на Синай. Там, дето Мойсей е получил 10-те Божии заповеди... Хълмовете са нагънати в такива хармоники и причудливи форми, че мислено се връщаш в зората на света. Дори в тъмното си личи, че е необикновена планина...а след малко виждаме нещо, което ще се запечата в съзнанието ми завинаги.

Както си зяпаме тъмната пустиня и безбройните, огромни звезди по небето (в съзвездия, които не си виждала преди), насред нищото изскачат жълти светлини. Автобусът се движи бавно, достатъчно бавно да видиш големите шатри на бедуините, с големи огньове пред входа и понякога даже с мощни електрически крушки, окачени на някое въженце. С Анска сме залепили вече нос на прозореца- майната им на инфекциите- и възторжено наблюдаваме пустинните хора, в дълги бели дрехи, да подтичват около огъня, готвейки ядене и принасяйки съдове. Oт някаква шатра малко по-натам се разнася висока музика и думкане на тарамбуки... Чувството и гледката са невероятни. Насред пустинята, далече от града, под хълмовете на Синай и небето с милярди, огромни звезди, бедуините пеят и празнуват свободата си.

...Не знам вече как се заговорихме с някакво момче, Уахид. Помня, че автобусът друсаше по-зле и от пернишката маршрутка, а ние между подскачанията се опитвахме да говорим на много развален английски (от негова страна) за тукашните нрави и обичаи. Доколкото разбрахме, Уахид е от Александрия и работи от година вече в Шарм- спестява, за да се ожени.
- Аааа, колко е скъпо да се ожениш тука, ааа, не можеш да си представиш. Само за булката трябва да дадеш на баща й между 18 и 20 хиляди евро. Отделно на нея трябва да и купиш злато, сребро, дрехи..
- Ммда, адски много пари са тва! Скъпи са ви жените. - казвам сериозно, а с мъжът ми избягваме да се погледнем, от страх да не избухнем в смях-  Ами тя нищо ли не донася?
- Емии, тя може да купи някакви неща за домакинството- пералня, печка, такива работи. Те се купуват от жената.
- Хмм, ами как ше ги събереш тия пари?, пита Анска.
- Да, много е трудно, да- клати неопределено глава Уахид- Как се бъхтам на тая работа, по 12 ч на ден- без почивен ден! И знаеш ли колко пари ми дават, знаете ли? Ха познайте!
С Анска сме затруднени, досега така и не сме разбрали колко точно е един египетски паунд, нито кое колко струва наистина..."Кажи де, кажи- една цифра, някаква"- подканя ме Уахид- и аз казвам оcемстотин. "Шестотин!"- кима с глава той почти тържествуващо, а ние пак се загубваме в сметки. 600 паунда, което прави...към 78 евро на месец. За 12 часа работа, без почивен ден? Навеждам глава.

После го разпитваме как ще се ожени един ден, дали техните ше му изберат булка или той сам има право. Твърдеше, че може сам. Обясни ни и как става- излизат двамата два-три пъти на разходка, често в присъствието и на някоя леля или братовчедка, и ако мохабета върви, решават да се земат.
- Амии, ти виждаш ли й лицето преи това?"- не мога да спра любопитството си аз. 
- Даа, виждам го как! При нас е много важно само да се покриват ушите. Aко се виждат ушите, една жена се смята за развалена. - отвръща той сериозно, при което вече ме напушва такъв смях, че започвам да се кикотия. Половината автобус (всички будни) се обръщат да зяпат, зяпат- и аз млъквам. После му казвам даже малко рязко- "Не мислиш ли, че е странно тва? Какво общо имат тука ушите?" Уахид свива безразлично рамене и пак заговаря за трудния си живот. "Защо не се оплакваш някъде?"- питаме. "Ааа, не- ше ме затворят. НЕ знаеш каква е полицията тука, не знаеш..."

- Ами ако сте много хора? Защо не се съберете и не протестирате?

-Ааа! Няма проблеми- вика- Много хора- пак в затвора!

Умълчаваме се подтиснато, а автобусът спира пред някакъв контролен пункт. Вторият за два часа. Паспортна проверка вътре, навън стоят войници въоръжени до зъби. За наше добро е, повтарям си. Нали преди само 3-4 години още отвличаха туристи тука.

След проверката очите ни започват издайнически да се затварят и Уахид с неохота ни оставя и се връща отпред на мястото си. Раздрусваната дрямка не трае повече от час, тъй като спираме на първата почивка. Супер, тъкмо ше ида до тоалетна....Взирам се навън и забелязвам, че сме спрели на малък паркинг с още 7-8 автобуса и отсреща мъждукат светлините на някакво барче.

Навън врявата е ужасна, въпреки късния час и аз се заковавам пред стълбите, и не мърдам повече напред. Мъже, мъже, навсякъде мъже, с опипващи вълчи погледи и грозен блясък в очите, виден дори в тъмното. А то е наистина тъмно...мъждивите светлини на барчето огряват едва-едва на 2 метра пред него. Смрадта също е ужасна- на бензин от автобусите, примесен с тонове прах от пустинята и човешки мръсотии. Задушаващо... Внезпано някакъв висок арабин решително се запътва към нас, наблюдаван възбудено от всичко останали. Свивам се до Анска:

- Чай, чай, искате ли чай, бе?- разваленият английски е висок и грyб, и чак сега забелязвам че държи поднос с малки чашки. Вадя и паля цигара, оставам мъжът ми да се разправя, а ръцете ми треперят. Имам чувството, че не е умно да отказваме каквото и да било тук. Високият продължава да седи пред нас и да ни измерва с поглед, а после се обръща и закрещява нещо на мъжете отзад. Някои започват да се приближават...а от един автобус отстрани слизат още повече от тях... Хвърлям цигарата наполовина и бързо се качвам обратно в нашия. Сгушвам се на задната седалка в тъмното и слухтя, страх ме е дори да повдигна перденцето на прозореца и да погледна..Анска идва след малко и ме заварва да ровя трескаво в багажа.

- Какво търсиш?

- Джобното ножче "зе ли си?? Къде е??- питам го уплашено, а той, невероятно, започва да се подхилква. Иде ми такъв да му забърша в момента...

- Ама споко бе, бейбии..нищо няма да стане...

- "Зе ли си ножа, бе ей, не ми обяснявай друго!!- изсъсквам аз толкова злобно, че той млъква, после почва да рови някъде и ми го подава. Грабвам го, напипвам цепката на оръжийцето измежду другите приспособления, и започвам да го отварям и затварям. Мъжът ми се настанява до мен и ме прегръща. Смъквам се надолу, слагам си качулката на сyитчера и продължавам да отварям и затварям ножчето. Пред автобуса подължават да се тълпят мъже и високите им, груби смехове се смесват със смрадта, носеща се навсякъде тук. Одавна съм забравила, че ми се пикае, всичко отвътре ми е свито на топка...След малко тръгваме, нашите араби докато се качват пак се опитват да ме зяпат, взират се назад в тъмното, но аз съм неразличима, с черна качулка и сгушена в сянката на Анска. Ръцете ми в тъмното продължават да отварят и затварят ножчето.

...В Кайро пристигаме към 60 и 30 сутринта. Всъщност пристигаме...в полу-сън одавна усещам, че се носим през населено място вече. Въпреки това гласа на шофьора ни стряска, автобусът е спрял на някаква спирка и той е дошъл чак отзад до нас да ни попита:
- Ало, моля, коя спирка?- търси с мъка английските думи. Анска ме поглежда паникьосано, сънен не го търси за информация..

- Абасия Скуеър!- казвам високо и по лицето на шофера се разлива усмивка.

- Ааа, Абсия, Скуеър, ОК, ОК!. Ех, един готин човек...освен Уахид, припомням си. Търся го с поглед..заспал е.

Слънцето вече е изгряло и отваряме пердетата колкото се може по-широко. Носим се по някакви огромни улици...магистрали се преплитат над главите ни. 20 милиона души- но в Африка, и това е видно от пръв поглед. Всичко е обвито с някаква жълта прах...пясък от пустинята ли е...и смог, смог..Благодарение на това, че е още толкова рано, не ставаме свидетели на нормалното движение по тия пътища..преминаваме доста бързо. Сградите са...ами квадратни. С типичните плоски покриви. И сиви, кафяви или някакви други мърляви.

Въобще "мръсно" и "мърляво" скоро ще придобият съвсем друг нюанс в речника ми. Hаправо някакво друго измерение...

..."Абасия Скуеър" ми прилича на автогара "Юг" в София по това, че се намира в нищото между огормни, преплетени магистрали. Трябва да повървим до  там от спирката и с първите няколко пресичания на улиците се оправяме едвам-едвам, въпреки ранния час. Никакви светофари, да не говорим за пешаходни пътеки...и скоро ще разберем, че мигачи и светлини така или иначе не се ползват. Само клаксони.

На автогарата- на чийто вход пак трябва да обясняваме на полицаи защо сме тук и закъде сме тръгнали- успяваме да разберем сравнително безпроблемно кога тръгват автобусите наобратно. Седем и нещо е вече, слънцето започва да припича, но прашният, мръсен въздух е тежък за дишане още от сега. Автогаричката ни следи под око, и веднага някакъв възрастен бедуин се запътва към нас. Приближаването на местен към теб по тия места в 99% от случаите значи само едно- че иска пари. И само след няколко дена вече започваш да се въртиш като шугав, и да се мръщиш отдалеч, дано те оставят намира. И сега. Дядката обаче си говори спокойно, разпитва ни от-до, както си му е обичая тук.

- Какво ше разгледате? Аа, пирамидите, да. Тях ги разгледайте, после си елате на автобуса и се прибирайте. Забравете Кайро.

С Анска се споглеждаме надоумяващо. Стига бе, кой говори така за града си? И защо ли...

В крайна сметка дядката-бедуин ни намира "такси"- знаех си, че все ще се стигне дотам..Негов приятел изскача от някъде- висок, с голям корем чичка, ухилен до уши.

-Заповядайте, моля, заповядайте- кани ни той в една...о, чудо! Ладичка!! Ладичка..кърпена и закърпвана с най-различна друга броня, с една функционираща задна врата, и пълна с боклук и пясък. Дядката помага на Анска да намести раницата на задната седалка, и аз се лепвам до нея.

- Джими, викайте ми Джими- хили се мазно чичката, а аз все още съм изпълнена с недоверие към него и към всичко наоколо. Мъжът ми седи отпред и изглежда да се забавлява. Договорили сме се за 2 лв. до някои евтин хотел, и скоро ще разберем, че цената е нищожна. Потегляме неочаквано чевръсто по някакво околовръстно над автогарата и от вграденото касетофонче гръмват арабски зyрни и тъпани. Слънцeто пече, но въздухът продължава да е жълтеникаво-кафяв и ме е гнус да пипам каквото и да е в колата. Джими щастливо ми предлага египетска цигара, и от учтивост приемам. След първите няколко дръпки ми се завива свят и почвам да кашлям.