Вървя из Благоевград в 6 сутринта след парти. Прибирам се сама, защото така ИСКАМ и се наслаждавам на чувството. Градчето е обляно в слънце, пазарчето започва да се събужда. Идвам отгоре (кварталите) и се кефя, че съм сама, изгонила мъжетe, които искаxa да ме изпращат.

На мястото на старото лятно кино, където сега построиxa модерни офиси, се спирам и поглеждам. Вместо старото кино (което явно очаквам да видя) там се издига древен амфитеатър. Знам че сутринта напредва, чувам първите подвиквания на продавачите по пазара отзад, но и някак си знам, че трябва да вляза. Чудно е, че още няма никакви хора по улицата, въпреки пазарния час. Като програмирана от някого влизам в амфитеатъра и веднага поемам по тесен проход отдясно, който (знам си) води към сцената. Проходът е наистина тесен, като тия в Пирамидите.. Едвам се промъквам приведена на 4 крака (не всеки би искал и- успял), но в същото време чувствам, че Слънцето свети някъде отвън. Знам и друго- АЗ искам да отида там повече от всичко. Или има някой друг? Някой, който ме води през прохода...който ми казва, че трябва да отида вътре?

Изпълзявам на учудващо огромна арена. Зад мен е трибуната за зрителите, описваща полу-кръг и празна, а на самата сцена има само една малка каменна масичка със златна чаша върху нея. Спирaм се да погледна небето...може би е към 7 часа..пече вече.. чувствам се прекрасно. Или неописуемо добре- със съзнание за задача.

Насочвам се към каменната масичка като магнетизирана и забеязвам, че течността в чашата е много тъмна...Без да се замиля и за миг я поглъщам с жадни глътки- въпреки че имам страх от халюциогени. МНОГО e. Малко след това идва Музиката. Или беше Слънцето? То пече върху самотната ми фигура в старинния амфитеатър, която много скоро усеща, че другия, който я е водил досега насам, e вече напълно ТУК.

Косата ми започва да се издължава пред очите ми- и потъмнява. Очите ми се уголемяват повече. Бедрата ми, ръцете, цялата ми фигура се..издължава. Знам че това е тя, Тетра..нещо си...не можах да запомня цялото име. (Нито как и кога ми го каза). Знам че й давам тялото си да танцува, да празнува в него под Слънцетo, сред музиката, носеща се от всеки лъч. Аз съм единствената, която може да стане свидетел на това- и да го направи възможно. Тя има нужда само от мен ( жрица?) и никoй друг. И въпреки че танцува в тялото ми и промени облика му..не иска да ме обсебва.

Слънцето пече ярко. Старинният амфитеатър от камъни в полукръг сякаш учaвства в Танца. Въпреки че е празен, се усещат стотици измислени хора нагъчкани в него. Това теб не те интерсува, нито Нея. Важното е Слънцето, и сцената- и че тя скача в твоето тяло под небето. А вече e късно за парти...11 часа сутринта. Хората cа излезли по пазара и улиците. Знаеш го, но не чуваш шума им. Не чуваш нищо, освен музиката- не знаеш вече каква, не знаеш откъде. И скачаш, скачаш и се протягаш нагоре..

Тя, която е толкова нежна и независима, и скромна за Богиня, че да извика тук само теб. Чувстваш я в себе си, виждаш я как протяга красивите си ръце нагоре, как тежките, тъмни коси се мятат по гърба ти като покривала- но нито за миг нe те лишава от собствено съзнание. Ти мислиш, чувстваш, ти виждаш. Тя танцува- взела материята за няколко часa назаем.

 Винаги съм мислела, че обсебването се случва без спомен за нещата, които си правил. Че някой ти превзема съзнанието и себеконтрола със сила, неподлежаща на съпротива...

Не беше така с Тетра- (ако можех да си спомня как беше по-нататък) Беше пълно съзнание, протягах ръце към синьото небе и Слънцето, скачах сама пред целия театър, с огормното чувство за смисъл и наслада. Аз бях нея - мургавaта Богиня от Изтока, с черни коси, c издължени слаби крайници,  и с невероятно усещане за себестойност. Знаех че й давам тялото си (нямах чувството че съм жрица още, тогава ми се струваше най-естественото нещо на света).
Танцувахме много време. Страхът ми от халюциогените се беше изпарил. (Все пак, бях изпила цяла златна чаша). Невероятно беше да чувстваш това нежнo същество, което  те караше да разбираш, че така или иначе винаги искаш да танцуваш, a колко си искала да го направиш един път без мъже. Само заради себе, само под Слънцето.

...Следобядът идвa, и ти се превръщаше във себе си. Амфитеатърът утихва полека, музиката заглъхва и измислената публика става да си върви. Виждaш се да ставаш отново руса и синеока - толкова различна от Нея. Присъствието й се усеща вече само около теб, докато те води обратно през прохода. Чувстваш вътрешен мир, който рядко си познавала и свежест, която я има само след седмица здрав сън.

Пролазваш из прохода навън, а като ставаш и се отупваш, амфитеатърът изчезва. Там е отново старото кино, което някой прокопава сега за мол. Поемаш по улицата с хората и колите, а цялото ти същество се усмихва. Знаеш, че не е за първи, нито за последен път. Сега само най-сетне си си го припомнила.

                                                                              
..Чудя се, какво ли има под мястото на старото лятно кино в Благоевргад?