Прочетен: 2369 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 13.06.2018 01:54
Потеглям от Нойкьолн напряко през старото летище Темпелхоф, което хората си завзеха за ползване още преди няколко години. Шест и половина вечерта е, и априлският вятър брули така, че на летището почти падам от колелото. Очевидно, че там е най-ветровито, но по някое време с копнеж си мисля да се върна назад и да взема метрото. Изтърпявам...Наградата за това е една дъълга, дълга улица само надолу, и надолу и надолу- и на завет! Мерингдам.
Хората започват да стават малко по-спретнати от тия в Нойкьолн, а след като преминавам и първия мост над реката, вече близо до същинският център, се появават и първите истински сноби. Развяли фризирани перчеми, яздят марковите си колела по начин, по който успяват за миг при разминаване да покажат колко точно са им скъпи дънките, якетата и обувките. Захлупвам качулката на преголемия си суитчер (всъшност, на мъжа ми) още по-ниско и едваа-едва се сдържам да не се изплюя пред тях. От Нойкьолн идвам, все пак.
Долетявам по широките берлински улици с перфектни велоалеи, стотици пешаходци и десетки колоездачи до същинския център. Полицията е натрупала коли, камиони и служители пред британското посолство, явно там нещо се случва. Нехая какво, както и всички останали берлинчани около мене. Туристите остават да зяпат процесията, която се изсипва от черни лимузини в посолството, а ние настъпваме педалите. Напред!
Как можах да не взема вино от при нас, мисля си, въпреки че щях да се отклоня в обратна посока. Къде ти ще намеря в тоя скъпарски център магазин! Oт опит уж знам, че с километри наоколовръст няма. Вятърът беснее и се опитва да свали качулката ми, докато преминавам още един мост над другата река и се приближавам към Шарите (нещо като Първа градска?). Колоездачите, с които от 10 минути бяхме образували индиийска нишка, започват да изчезват един по един из уличките. Поглеждам и аз бележката-пътеводител, която съм си преписала от Гугъл, тъкмо навреме. Завивам, и ... о чудо. Лидл! А стига бе ...
Паркирам малко внезапно и едва не се нахаквам в група подпийнали строители от Полша, които очевидно по-далече от пред магазина не са стигнали. От другата страна е поседнал симпатичен дългокос просяк, който приятелски ми кима и подрънква с канчето си. По улицата се плъзгат лъскави коли от всякакви марки и също такива лъскави колела. Искам да си завържа мойто на единствения наличен стълб, но там вече се е разпрострял друг - черен, мега куул маунтин байк. С още по-як лок, и е завзел цялото място, където може човек да си заключи колелото, без невероятно да се оплете с байка. Тъкмо отворих уста да изпсувам, и от Лидъла изскача някакъв човек.
„Аа, и вие искате да заключите тука!“, установява тържествуващо, а аз се усмихвам накриво. В Берлин има 3,5 млн постоянно живущи и към 2 млн туристи на година. И много, много от тях обичат да карат колела. Чичката- защото е някакъв висок и строен чичка с уморени очи- никак не бърза да отключи. Най-спокойно си оставя раницата с покупки на земята и продължава да бъбри.
„Ами то, аз си мислех, че ще има място и за друг, но сега виждам че няма. Лоша работа ... Аз ей сега ...“
Поглеждам го отдолу, защото стърчи поне една глава над мен, и вятърът който брули около нас престава да ме дразни. Очите му наистина са много уморени. Локът му, който е от зелен плат и адски дебел, се плъзва от стълба като смок и го освобождава.
„Аз сега ще си махна и колелото. За да си заключите вашето от тази страна на улицата. (вътрешната) Със сигурност така няма да му се случи нищо.“
Измервам с очи разтоянието от моето колело, от външната страна на стълба, до улицата ... само пиян шофьор с амбиции към тротоара би го отнесъл.
„Добре, щом искате, оставете си го пък. То и така става.“, бъбри чичката вече с леко неудобство и най-после си премества байка от стълба. Падам на колене, завързвам ( и моят лок си го бива) и изправяйки се чувам още:
„Да, така си стои добре. Е, приятна вечер. Приятна ви вечер, дано е хубава!“
Поглеждам в уморените очи и първото (и последното) нещо, което казвам е – „Ааа, и на вас, и на вас!“, с усмивка до ушите. Усмихва се и той, и яхва байка.
Не ме сваляше. Не искаше нищо от мен. Просто обикновен берлинчанин, в една обикновена берлинска привечер.