Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.10.2014 18:06 - Каса Гранде
Автор: venercheto Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2341 Коментари: 7 Гласове:
11

Последна промяна: 14.03.2016 18:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 
Като се върнахме, Берлин ми се стори мръсен и неприятно забързан. Н
авсякъде строежи, боклуци и кучешки лайна, измежду които хората притичваха с напрегнати физиономии и псуваха на светофарите през зъби. Tакъв ми се стори Берлин, след португалската столица.

Като се върнахме в Берлин, на излизане от метрото ми гръмна главата. Полицейски сирени, бърза помощ, пожарни. И коли, коли, коли; бръмчат, надуват клаксони, форсират мотори. Как издържаме да живеем в тая какафония, питам се, докато несъзнателно се привеждам, натискана от шума. Че не ни и прави впечатление - освен ако не се прибираме от Португалия.

Като се върнахме в Берлин, температурите бяха с десетина градуса по-малко. Всички се радваха на двайсетте градуса в средата на октомври, а ние се съгласявахме с половин уста. Не ми се сменяха джапанките с обувки, тениските с блузи...Но, като се върнахме в Берлин...

... Лисабон ни посреща в късния следобед с лято, ослепително бели улици и разноцветни къщички и блокчета, накацали по внушителни хълмове. Павирани, средновековни улички криволичат помежду им, чийто тротоари не стигат на аклселериралите европейци да ходят по двама един до друг. Португалците умеят дори и по трима, и при разминаване ловко, танцово се накланят наляво или дясно, без да прекъсват ход. Самба. Де Лижбòа!

В ресторантитите и кафетата се опитваме да поръчваме на португалски. Дуаш, треш ешпрешош..ешпрес.. Еспрешос? Бързо ни прекъсват. Всички говорят английски, дори и старите хора. Сигурно затова и цените са английски. Нощувките, храната, пиенето, ми се виждат по-скъпи от в Берлин. Чак на третия ден в Лижбоа ше почнем да намираме офертите, но дотогава има време. Сега сме за една вечер и утре излитаме с наемна кола към Алгарве. Още по на юг!

За една вечер успяваме да видим доста неща из центъра и да се изкачим директно до купона, който е горе, горе в столицата, на един от древните хълмове. Байро Алто.

Едва нагазили на голям площад там, бизнесменчета започват да се мотаят в краката ни тъй, че едва що не се препъваме на всяка крачка.

Хашиш, хашиш?“

Днеска не!“, хилим се и се опитваме да продължим.

Кока, кока?“, сменят те диска веднага.

Неее!“, отказваме категорично.

Коо-ка, гайс?! Найс, найс!“, настояват те, все едно не можем да разберем думата. Упорито продължаваме напред, докато и най-нахъсаният се отказва. Гледа невярващо след нас, сякаш ни е предлагал евтини билети до Луната и обратно.

Малко сме подранили за Байро Алто, едва се смрачава и португалците още не са започнали да излизат. Около нас се мотаят само жалки туристи, а в една от уличките заварваме местен оркестър да дъни с тромпети, кастанети и кавакиня песен на Роби Уилямс. Ай джас' оуна фиииил, РИААААЛ ЛААААААВ, реве солидно пияна английска група (сватба ли празнуват?) с тях, задръстила уличката. Сервитиорите, които още нямат работа и някакви бабички по прозорчетата им пригласят ентусиазирано. Уличката е окичена с гирлянди и разноцветни лампички. Фиестааааа!

От всяко прозорче на старинните кръчмички ни примамват надписи. Мохито, 1,50! Текила, 50 цента! Очевидно мястото да се наквасиш до козирката е тук, но нашите планове са други. Романтичната вечеря от друга страна може да те остави гладен и жаден за дни след това. Особено ако искаш да ядеш риби и морски дарове, каквито в Португалия непременно искаш. Разкошни са, както и виното дъхаво и пивко, радост за сетивата. Докато вечеряме, тихата уличка, която сме избрали, започва да се пълни все повече с народ, както и миниатюрното ни ресторантче, вкопчило се в няколко павета високо над Лижбоа.

Разходката след вечеря пълни. Нощен Лисабон, наблюдаван от висок хълм, средновековие и 21-ви век, вплетени в танцова, самба стъпка. Не ми се прибира...

На другия ден по обяд е 28 градуса. Пийваме еспрешо...ешпре...кофи на лъснала бяла улица и се усмихваме на всички. И всички ни се усмихват. Защо си мислех, че Берлин е интернационален? Тук има пет пъти по-малко хора, пет пъти по-различни...

След час вече летим с количка на юг. Алгарве, за което немците говорят със суперлативи, югозападна Португалия. Свръхмодерната магистрала, която автоматично отчита таксите във фиатчето ни, поглъща огромни суми. 22 евро за 100 километра, стииига бе! Сега разбираме защо е така празна. Можеше да минем и по междуградските пътища, които на всичкото отгоре са и много красиви, край океана...но като имаш една седмица за цяла Португалия, трябва да поставяш приоритети!

Привечер влетяваме в Лагош, за когото си представяхме, че е романтично, полузаспало градче на Атлантическия океан, тип Ахтопол. Посрещат ни редица бели, дебели хотели и гостоприемници, и една разходка до гадната туристическа плажна алея и несъществуващия плаж ни отказва окончателно от Лагош.

Следващото селце по пътя, Луж, е малко, но не по-малко туристическо, и отпрашваме с количката нататък, вече изнервени от пътя, от лятото, което само гледаме през прозореца; че наближава 18ч. и още нямаме идея къде ще останем, а камо ли нещо като квартира. Селцето след Луж се нарича Бургау, и понеже ми звучи като Бургас, го приемам за добър знак. Пътят се извива като тъничка танцьорка измежду полуизсъхналите поля и внезапно прави скок насред селцето. Влетяваме с фиатчето на единствената главна улица - бели къщички, накацали коя по-високо, коя по-ниско, накиприли бели коминчета и миниатюрни тераски. От едната страна на главната (широка 3-4 метра) е хълмисто, от другата тясна павирана уличка се спуска директно към океана. През прозорците на колата нахлува само оглушителната свирня на щурци. Най-после!

Паркираме безплатно на главната и хукваме да търсим хотел. Единствения, който виждаме, прилича на онези в Лагош и е далече от морето. Безмълвно и единодушно му обръщаме гръб и хукваме нагоре-надолу по централната уличка на Бургау, която изглежда като да е умряла скоро след рождението си. Часът сигурно е такъв- след плаж, преди вечеря. Слънцето бавно се скрива зад един пожълтял хълм, окупиран от щурци.

Тук живее Томи!“, набива се в очи надпис на голямо заведение с басейн на самия край на Бургау, а под него е окачено още по-приятелското, „Коктейли, 3 евро“. Котаракът ни се казва Томи, дали пък няма...

  С няколко скока нахлуваме в полу-тъмния, тих ресторант.

Сори, пичове, ама още не съм отворил. След час!“, разнасят се иззад бара истински английски акцент и уж истинско съжаление. Томи се оказва млад сърфист с бяло-руса коса и лице като препечена питка - цветове, които се получават при светлите хора само чрез дългогодишно излагане на силно слънце. „Нямам и стаи“, продължава да клати глава той, „но щом търсите, отидете в Каса Нана, там сигурно имат“, съветва ни и после се впуска в типичните обяснения на провинциалистите как да намерим следващите сто метра нататък. Ако го слушаш, ше си помислиш, че Каса Нана е през море...

  Петдесет метра по-надолу я намираме, на главната, мини-вариант на английски котидж (Алгарве си е окупирано от англичаните, мдаа), и звъним на вратичката. Никъде не пише, че дават стаи и през прозорците с прозрачни пердета се вижда типичният англо-саксонски хол с тъмни, тежки мебели и тежък комфорт. Отваря ни едър, възрастен англичанин с червено лице, което почервенява още повече като го питаме за квартира. Иззад вратата ни лъхва неземно вкусна миризма, явно сме го вдигнали от масата...

Нямам стаи, не!“, отсича той и ни измерва с поглед от глава до пети. Аз съм с дълга хипарска рокля във всички цветове на дъгата, а мъжът ми- с дънките, които сам си отряза на къси панталонки, и двайсет годишната му тениска на Ролинг Стоунс.

А там в тази...Каса Гранде отстреща, дали ще имат?“, осмелява се да попита мъжът ми и лицето на англичанина става почти лилаво.

Не ги познавам тия там. Нищо не мога да ви кажа. Пробвайте в хотела. Довиждане!“, ядно изсъсква той и едва не затръшва вратата под носа ни. Обръщаме се пак към безлюдната главна уличка. Смрачава се. Явно и физиономията ми е помръкнала, защото мъжът ми грабва ръката ми и ме повлича напред.

Xайде, ще опитаме още веднъж. Ако не стане, отиваме в хотела.“

                                         *      

   Бях я видяла още в началото, но никога не бих се осмелила да питам за стаи тук. Бедно българче съм си, най-вече в мисленето.

  Бяла кирпичена ограда до над коляното я опасва, само на входа се извисява бяла порта, по която бликат цикламените цветове на дървоподобния храст олеандър, отровен и неземно красив. Малкото вътрешно дворче е избуяло от дървета и кактуси, и в средата му се извисява тя. Каса Гранде. Бяла (има ли нещо в Португалия, което да не е бяло?) двуетажна...не мога да я нарека къща, тя си е Каса, от която сякаш никнат цикламените цветове на олеандъра, с разкривени балкончета сякаш от тел. Шугаво, по български, се оглеждам за куче, но няма ни куче, ни човек, нито някакъв признaк на живот. Само наоколовръст се дерат щурците.

Вратата е от масивно дърво, лакирана в зелено, с истинска медна халка за почукване във формата на лъвска глава. Чукаме веднъж и дваж, и звукът отеква във вътрешността на къщата, която ни отговаря с особено скърцане на дъски и нищо друго. После над главите ни се разнася някакво хихикане.

На едно от телените балкончета е изскочило остаряващо мъжле и ентусиазирано размахва ръце.

Ахой там долу! С нещо да ви помогна?“

Ами ние, такова...търсим стая“, смънквам аз, все по-смазана от съзнанието за напредващия час и наивната ни непридвидливост. Тва да не ти е Ахтопол, ухапвам се мислено. Защо си представяше, че ще слезеш от колата и ще намериш след пет минути квартира? Мъжлето отново се захилва и бялата му плешивина контрастира с англо-саксонската червенина на лицето, издаваща свръхконсумация на месо. Не е само тен това...

Дали имате стаи?“, прекъсва го мъжът ми не съвсем любезно и застаряващото мъжле се сепва.

Със сигурност има!“, заявява бодро той и се усмихва на озарените ни физиономии. В тоя момент сме готови да платим каквато и да е цена, поне за тая вечер.

Само дето Сали я няма, не знам къде се е дянала...но стаи има, това знам. Хей сега ще ви отворя!“, сеща се той и изчезва от балкончето, а ние се споглеждаме ухилени. Зелената врата се отваря и мъжлето изглежда до нея още по-мъничко, сигурно едва ми стига до рамото, но ръката му е топла и усмивката, наистина сърдечна.

Аз съм Пол. Влизайте, влизайте...“

Ох, нови гости!“, чува се зад нас и още не успяли да влезем се запознаваме и с нея, хазяйката. Пол бил само квартирант. Сали нахлува след нас, висока и много широка английска бабичка, с румени бузи, искрящи сини очи и накъдрена руса коса.

Вече се чудех дали да не ти искам отбивка от наема. Караш ме да работя за теб!“, шегува се Пол (утре ще разберем, че е руски евреин) и целува в движение Сали по бузата. След това започва да спринтира обратно нагоре. „Ше се видим със сигурност!“, смигва ни, преди да изчезне в мрака на извитата, дървена стълба. Погледът ми попада за пръв път върху тесния коридор и предверието, в което сме и ме обзема нещо средно между вдъхновение, екзалтация и странното чувство, че съм се прибрала. У дома.

В предверието има писалище и огоромна адресна книга с пожълтели листа и дебели, кожени корици. Почти очаквам да видя писалка и газена лампа до нея, и да, писалка има...а настолните лампи не са газени, но едва ли са по-млади от век. Срещу писалището и отляво на входната врата се извисява до тавана крива старинна библиотечка, пълна с книги, книги, книги. Повече от всичко ми се иска да остана пред тях, но не е конвертируемо да се зверя така, преди да се е споменала каквато и да е сума на вечер за Вила Вилекула...опа, Каса Гранде. Отвън изглежда като Каса Гранде, а отвътре, цялата крива и с невъзможни ъгълчета, коридорчета, ниши и чудати мебели и приспособления, прилича на Вила Вилекула, мисля си трескаво и се опитвам да не се хиля до уши. И къщата на Шапкаря от Алиса!, крещи следващата асоциация в ухото ми и вече не съм сигурна, че не се хиля до уши. Сали придърпва пъстрата си рокля и повлича тежко крак към вътрешността на къщата, като притеснено мърмори.

Боже Господи, точно сега намерих да изляза. То само до една съседка, но...А и прислужницата си тръгна!“  Прислужницата. Споменах ли, че сме в 1920-та? За нея си мислех още от вратата...

Имате ли свободна стая?“, пита приветливо мъжът ми и добре че Сали не го познава като мен, за да разпознае извитите в невидима усмивка ъгълчета на устните му и как му блестят очите. Тя се обръща да ни погледне, запречвайки почти цялото предверие и ситните бръчици околко очите и устата й се сгъстяват още повече. Къде другаде съм виждала такива искрящи сини очи, чудя се като насън, сякаш вече сме се срещали с нея и не мога да си спомня къде...

Имаме, имаме, дори две. Ще ви ги покажа, пък вие си изберете..“

Заклаща се към нас, ние отстъпваме обратно в предверието и виждаме да отваря една висока врата от лявата страна на коридора.

Тва е Мавританската стая. Мисля, че тя е за вас“, и после ни казва цена на вечер колкото в долнопробен хотел.

Ще ви дам разбира се, чисти чаршафи, мисля че са готови вече..“, продължава да мърмори притеснено, а ние, ние не смеем да се погледнем, за да не избухнем в крясъци още сега. В Каса Гранде няма и помен от западноевропейските акуратност и див перфекционизъм. Всичко е толкова непринудено...българско. С учудваща пъргавина Сали изчезва и се връща за минутка с лилави, изгладени чаршафи, ухаещи на жасмин. Стаята е в бяло и цикламено, картините са произведения на изкуството, както и старинната дървена тоалетка, креслото и миндера до прозореца. Банята е тясна и антична като цялата Вила Виле...Каса Гранде, и никъде не се чувстваш повече в 1920г., както там. През отворените прозорци над миндера нахлуват летният морски въздух, свирнята на щурци и олеандърът, цикламен и неземно красив.

Да погледнем и стаята горе, а?“, пита ме мъжът ми, въпреки че и двамата прекрасно знаем, че е излишно.

Да, да, разбира се! Вратата й е отворена, направо се качвайте и гледайте“, мънка Сали, все още извадена от равновесие от внезапното ни появяване (Kак ли идват хората по принцип тук? Да не би да е някакво затворено общество, едно и също от години? Kак попаднахме ние тук?), и с някакъв страх дали ще ни хареса. Дали ще ни хареса!

Тичаме по извитата и мърмореща, но стабилна стълба и си стискаме ръцете до болка, за да не издадем на глас радостта си. После, насаме...На дървената платформа горе има три врати, и едната е отворена. Зад една от другите две със сигурност живее Пол. Още с първия поглед ни е ясно, че не сме за тук. Тежки мебели, малки прозорци, прашен въздух - тук 1920-та е в повече. Поне за нас! Тичаме надолу по стълбата като деца и после към Мавританската стая, в която ни чака Сали с пророческа усмивка.

Взимаме я! Тази тук!“, почти крещя аз, вече не мога да се сдържам. Сали се усмихва широко и кима сякаш винаги е знаела, че ще дойдем и ще останем, и после плесва с пухкавите си, набръчкани ръце.

Чудесно, милички. Настанявайте се, забавлявайте се, закуската е утре не по-рано от 9!“  (и закуска има в тая цена. За сведение, на всякъде в хотелите закyската е между 7 и 9, тъи че да можеш успешно да я проспиш). „Чувствайте се като у дома си!“, хвърля ни майчински поглед тя и се обръща към вратата.

Аз вече се чувствам така! Къщата е прекраснa! “, изплъзва се отривисто от мен. Hе мога да сдържам това чувство, чувството което само тоя който го е преживял ще разпознае - че след дълъг, дълъг път най-после си се прибрал...

О, със сигурност има доста силен характер, да“, засмива се пак притеснено Сали и сега ми хрумва, че дрyги туристи можеше и да не я харесат, Каса Гранде. Хаоса, неорганизираносста, непринудеността...Усмивката на Сали става още по-широка и позната отнякъде, и ни праща въздъшна целувка, преди да се провре през вратата и да я затвори след себе си. Чуваме я да влачи крак по коридора и да трополи в някакви шкафове.

Ама чакай бе ...“, сепвам се от ступора си аз, и хуквам да я гоня. Hамирам я в края на коридорчето да рови в някакъв скрин.

Aма Сали...не искаш ли да ти платим? Или поне да ни вземеш данните от паспорта?“, питам я с невярващата интонация на човек, прекарал 19 години в Германия.

Неее“, махва с ръка тя и вече увива пъстроцветно, сатенено шалче около набръчканата си шия. „Нямам време сега, имам среща с приятелката ми, ще ходим на ресторант!“ При тази мисъл сините й очи заискряват още повече и докато мигна, вече отваря входната врата. „Приятна вечер, милички. Забавлявайте се!“

Връщам се в куарто Мавре тъкмо навреме да чуя как колата й пали в двора и изфучава по главната. С мъжът ми се споглеждаме и най-после можем да се прегръщаме и скачаме, и скимтим от радост. Никога, никога не сме попадали в такава къща преди. Като в сън, като от предишен живот, сякаш зад всеки неин ъгъл можеш да нагазиш в друго историческо време или в паралелна вселена. Съвсем не сме я разгледали цялата, нямаме и желание някак си да я обходим още сега и да надничаме навсякъде. Мистериите и чудесата трябва да се разкриват малко по малко, нали? Hа излизане мерваме само столовата, с дългата масивна маса за 12 души от тъмно дърво и ревниво загасяме лампите, където ни се стори, че светят излишно. Заключваме с тежкия старинен ключ с два зъба, който ни даде Сали, и най-после излизаме в лятната нощ и се запътваме към студената бира и дъхавото вино на Алгарве.

                                      *

Павираната уличка към океана е и единствената, на която има три-четири заведения. Ресторантите вече са пълни и вътре, примлясквайки и отпивайки отбрано вино, се виждат повече стари хора. Пенсионерска работа, ооооо йееееее! Ние продължаваме да подтичваме към Атлантика, където, знам си, ни чака то. Единственото дървено барче, от което се лее реге музика...Три-четирите маси в него са заети от млади хора, но до парапета над океана има една свободна, само за нас!

Пращам мъжът ми за напитки и в следващия момент вече съжалявам. Барманът е местен и красив като истински лятната нощ през октомври, а и слуша реге...Следващият път аз ще поръчам. Отпиваме с наслада, виното отново е прекрасно, океанът шуми до нас и едрите като гроздова чепка звезди на Юга висят сякаш на една ръка разстояние. Плажът е мъничък, и както на следващия ден ще разберем, чист и почти безлюден. Дните, които прекарваме в Бургау са горещи, мързеливи и бавни, с къпане в океана, много ядене и пиене, тия три неща. Вила Вилекула всеки ден ни открива по някое ново чудо от нейната 100-годишна история...

Знаеш ли на кой ми напомня тази бабичка Сали?“, пита ме мъжът ми още първта вечер с лека усмивка.

И на теб ти напомня на някого, нали?! И на мен, от самото начало...“

Напомня ми, да“, хили се той и ме погалва по лицето.     
Особено в очите и усмивката."














Гласувай:
11
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. ponicka - Много увлекателно!
29.10.2014 23:14
Много увлекателно!
цитирай
2. venercheto - Благодаря! :D
30.10.2014 03:17
Благодаря! :D
цитирай
3. mt46 - Поздрави!
02.11.2014 08:58
Интересен пътепис...
цитирай
4. venercheto - :)
03.11.2014 07:08
радвам се, че ти харесва...какво му е най-интересното? :) поздрави и на теб!
цитирай
5. avangardi - Благодаря за увлекателно разказаната история!:)))
05.12.2014 12:10
Поздрави - Илка
@-->-->-- @-->-->-- @-->-->--
цитирай
6. venercheto - Мерси, Илке! И аз винаги с удовол...
09.12.2014 03:06
Мерси, Илке! И аз винаги с удоволствие те чета, и винаги научавам нещо от твоите така ценни публикации!
Сърдечни поздрави, Венера :)
цитирай
7. marrta - пре лест - с такава усмивка четох :))))
06.02.2015 10:01
дърпаш и ти, море такова от слова
цитирай
8. venercheto - :)
15.02.2015 00:04
Благодаря, Марта-а! Колко хубаво го каза пак..
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 280354
Постинги: 68
Коментари: 745
Гласове: 3562
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31