Прочетен: 2726 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 27.02.2018 18:42
Скърцаща зима беше сковала улиците в Европа и всичко живо се криеше вкъщи или бягаше в планините да гони депресията с каране на ски. В една от най-ледените вечери на годината компанията, чието ядро броеше дванайсетина човека, реши да избере второто за коледната си ваканция. След някоя и друга чаша греяно вино идеите заизскачаха като стари скиори зад вишка.
– Ще си наемем виличка! Я вижте каква сме сюрия! И още ще дойдат ... - палеше се един.
– Направо и Нова година да изкараме там! На всички ни е писнало да я празнуваме в Берлин! – викаше друг. Трети, четвърти и пети вече обясняваха как имали собствен сноуборд или ски.
Набързо решиха, но късно се бяха сетили, напомни им ноемврийският вятър с присмехулен вой и замята цели шепи град в прозорците на кухнята, в която се гушеха. Наместиха лаптоп измежду пълните бутилки и пепелници, и почнаха да кръжат около снежните оферти на Европа.
– Няма да намерим. Твърде късно е! - провикна се час по-късно Кевин и пресуши ядно половин чаша червено вино. Среден на ръст, строен и леко оплешивяващ, но винаги подстриган по последен писък на стрийт модата, Кевин се славеше като душата на компанията, а беше и небезизвестен музикант в Берлин. Всички се извърнаха да погледнат хубавата Хана, която ако Кевин беше душата, тя със сигурност беше сърцето на задругата; а тя не казваше нищо, само пръстите й бягаха по клавиатурата. Несъмнено имаше по-красиви жени от Хана на тоя свят, но дали беще заради големите й, теменужени очи или заради кожата с цвят на прясно опечен хляб, или пък заради слабото й, но изваяно женствено тяло, но Хана беше бродила в сънищата на всички присъстващи, мъже и жени.
- Вижте тук нещо, в Чехия ...Чак е трудно за вярване! - обади се с гърления си, напевен глас и тутакси твърде много глави се скупчиха пред монитора. Кевин се държеше настрана и наливаше вино из чашите, като най-напред напълни своята. Гологлавият, очилат Александър, който нерядко бе взиман отдалеч за Моби, го наблюдаваше и се изсмя високо, вдигайки палец.
- Нашият Кевин. Винаги на първо място, а? - след което му прасна един силен чимбер. Кевин се развика и скочи да си го връща, двамата се сборичкаха и заплашваха да обърнат масата, но нетипично, никой не им обръщаше внимание.
-Какво намерихте, де?- попита разгорещения Кевин след малко, докато Александър потриваше зачервената си глава и го гледаше лошо.
-Изглежда намерихме! - провикна се добре сложено момиче с пищна, дълга до кръста раста и вдигна чашата си. - Наздравееее! - Всички отпиха, нетърпеливи да почне обсъждането.
-Нали изглежда прекалено хубаво, за да е вярно,?- попита Хана с блеснали очи, като гледаше Патриция, организиран и практичен като самата нея човек. Върлинестата и тънка като манекен Патриция зяпаше безмълвно (както никога) монитора и клатеше главата си знак на съгласие.
- Не е за вярване, наистина...
- Искам и аз да видя - провря голямата си глава си между хорските тела Свен. Той беше висок, слаб северняк с рижа брада и кестенови очи, и също в челните редици на здравомислещите. - Ха стига бе, какво ще рече това: че цялата седмица ... във вила за дванайсет души, снабдена с всички удобства ... Ок, не е близо до пистата, но по това време няма и как да се надяваме ... че една цяла седмица, с всички удобства и зимна градина с камина, ше струва ... по-малко от сто евро на човек ?
- Така излиза! - разпали се Хана и пийна глътка вино. После тупна с длан по масата и се ухили с бели, равни зъби - Взимаме ли я?!
Кухнята забръмча от мнения, въпроси и припряни щракания по клавиатурата. На Кевин пръв му омръзна и хвана китарата, и докато другите спореха и сравняваха цени и райони, и се убеждаваха, че такъв келепир нийде няма, той свиреше и пееше свои песни. След цял час Хана попита с финална нотка в гласа.
– Да я резервирам ли? Със сигурност офертата утре вече няма да я има. Аз мисля да го направим, или? – Уж питаше, пък всички разбираха, че беше решено. Някои кимаха, други вдигаха палци и с няколко победоносни клика на мишката, Хана ги направи наематели на чешката вила за цяла седмица. Ликуващи викове посрещнаха потвърждението за резервация, звън на чаши и такива пронизителни подсвирквания, че дори Дарко, който през цялото време беше дремал кротко в ъгъла, се събуди.
– Какво, какво? – изпелтечи той докато другите му се смееха, а Александър му буташе в ръката чаша току-що свалено от печката вино.
– Зимай Дарко, и казвай само наздраве! – посъветва го гологлавият, а компанията се надпреварваше да разясни на вечно изморения лекар чудната оферта.
– Брейй! – изтръгна се от Дарко, докато клепаше с подпухнали клепачи и опитваше виното. - Много, много яко бе хора! Чак не е ...
– За вярване, нали? – изви се окаринния смях на Хана , който повлече смеховете на всички останали след себе си ...
*
На 27-ти декември преди обяд тръгнаха за Чехия с три коли. Времето беше студено, а от сивото небе прехвърчше сняг, обнадеждаващо за техните планове. До някое време пътуваха в колона, но после на Свен му омръзна тътренето на Дарко и Кевин, и наду газта. В неговата кола бяха освен жена му Диана още Александър-Моби, и добре сложената растафарка Катаржина. Диана, която приличаше на рускиня и обичаше да говори, настоя по време на пътя да изслушат дискографията на Ъпсурт, и всички припяваха на "Нон-стоп индийски коноп" и "Бира и шкембе". Пътят през Полша мина в шеги и песни, а малко преди Чехия спряха да снимат табелката на последното градче, носещо звънкото име Глухолази. Заливайки се от смях тримата славяни го преведоха (доколкото можаха) на Свен (Глухолази се превърна в ръннинг гег на ваканцията, а и за доста време след това).
Веднага след несъществуващата полско-чешка граница колата се закатери по хълмовете на Хруби Йесеник, или както немците наричат тоя балкан, Стария татко. Селцето, в което трябваше да отседнат, беше на не повече от 800 метра височина, но зад него се извисяваха пистите на Стария татко, навлечени с дебели кожуси сняг. Настроението в колата достигна пикова точка, а след минути Свен вече беше успял да се свърже с хазяите по телефона. Докато джипиесът ги водеше по стръмни пътчета към най-горния край на селото, челюстта на Свен се затягаше все повече. Той не вярваше в изгодните оферти.
На последната уличка най-горе, там, дето отсреща почваше гората, забелязаха човек да им маха с две ръце. Свен форсира мотора нататък и човекът им посочи да влязат в обширен двор под наклон, в чието подножие се беше разпростряла тя, вилата. Паркираха до бор-небодер, който пълнеше въздуха в целия двор с мирис на шишарки и планина. Изскочиха от колата и се здрависаха с чеха, който извънредно любезно ги питаше на развален немски как са пътували. Свен отговори делово и се виждаше, че иска да разгледа какво са наели час по-скоро. Докато Диана се впусна в подробни обяснения за времето в Берлин и състоянието на пътя дотук, той чакаше чехът да отключи и да влязат.
Вилата беше наистина огромна. С два входа, седем спални помещения, три бани и тоалетни, зимна градина – отделна пристройка с камина и френски прозорци, които я къпеха в светлина- и дори плувен басей отвън, който разбира се в момента не можеха да ползват. Докато Диана и Катаржина тичаха нагоре-надолу по вътрешната стълба и се хилеха от възторг, Свен и Александър провериха кранчетата на душовете, парното, наличието на достатъчно дърва за камината, понадникнаха в спалните, а чехът ги следваше навсякъде, и най-търпеливо и мило им обясняваше всичко. Просто излизаше от кожата си да им угоди.
Като не намериха какво повече да попитат, Свен брои остатъка от сумата на чеха, той им остави три ключа, стисна им ръцете и след много пожелания за весела Нова година и леки поклони, си замина. Докато другите се довлекат след час, нахълтат с викове и почнат да тичат нагоре-надолу като стадо носорози, Свен и Диана вече се бяха настанили в една двойка на втория етаж, чийто прозорци гледаха към боровата гора. На втория етаж се оформи и голямата спалня, в която спяха Кевин, Хана, Катаржина, Александър и още един-двама, а Дарко и приятелката му избраха двойка на първия етаж. Топло беше в цялата вила, парното работеше безупречно. Може би ако не бяха наполовина облицованите в ламперия стени, вилата щеше да изглежда неуютна поради боядисаните си в болнично бяло стаи и евтините сиви мокети. Така обаче излъчваше някакъв старовремски уют и разнообразието от собствени шумове, които притежаваше, й придаваха характер. На втория етаж примерно се чуваше как свири вятърът на няколко керемиди от покрива, вътрешната стълба скърцаше и стенеше, а в коридорите долу се чуваха пъшкането и уригането на стария газов бойлер.
– Народееее! Млъкнете малко! Тишина! – развика се Кевин като се събраха в голямата кухня и се надпреварваха да споделят възторга си. Кухнята беше модерно обзаведена, с маса за дванайсет души, и някои седяха вече там с бири в ръка, а други тъпчеха в хладилника провизиите, закупени в Полша.
– МЛЪЪЪК! – изрева и Александър гръмовно и тупна по масата. Разговорите стреснато прекъснаха и Александър, който си беше артист, се ухили до ушите.
– Исках само да кажа – започна той и прегърна изправения до него Кевин – искахме само да кажем с Кевин колко е невероятно, че се събрахме всички ... на това магическо място ... колко сме щастливи, че ще сме заедно цяла седмица, и ... абе вие си знаете! Наздраве! – протегна той чашата си към компанията и в следващите минути хората се прегръщаха с греещи лица.
– Йа-хууу! Кой ше джеми с мене? – не пропусна да даде своя принос за настроението Кевин и сграбчи китарата.
Отвън вече се смрачаваше и сняг падаше на големи, пухкави снежинки, но в кухнята беше горещо и не малко народ се беше хвърлил по тениски. Имаха уговорка всяка вечер някой различен да готви и сега над печката се потеше тънката Патриция, подпомагана от един-двама около нея, които режеха праз и картофи. На голямата маса Хана, Свен и още някои практични разработваха план за следващите три дни до Нова Година.
– Най-добре ще е утре да идем тук на ски – изпя Хана и посочи с пръст мястото на картата. – Има и детски писти, тъй че ще може и начинаещите ...
– А колко ше ни струва тва удоволствие, а? – извика с командарският си глас Патриция и отмахна един изпотен кичур от челото си. – Я се размърдайте малко, някой да провери в интернет!
Единствените, които посмяха да си го пуснат покрай ушите, бяха Кевин, Диана и Катаржина, които сгушени в един ъгъл на масата, пееха под съпровода на китара. Повечето други се взираха в телефоните си и побутваха дисплеите им - но напразно.
– Няма интернет тук – усмихна се Дарко с уморените си очи и прибра телефона си в якето. – Пък и не е такава трагедия, или? Ще идем на място и ще видим ...
-За тебе и твойта тлъста заплата може и да не е важно, за мен е! – оплези му се Патриция, докато бъркаше с усилие гъстата като гювеч чорба от няколко вида сирена, картофи и праз. Дарко се ухили смутено и отиде при нея да й помогне.
– Решихме ли, отиваме ли там и там? – попита Хана и пресуши остатъка от бирата си. – Значи трябва да станем в осем, защото докато се приготвим да излезем...а и пътят дотам е половин час с кола, и докато се наемат ски и карти за лифта ... Значи в осем ставаме! – повиши глас тя, което много рядко се случваше. Почти никой не я слушаше вече, освен Свен, хората бяха заети да пият и пеят, или да си говорят смешни глупости.
- И кво? Трябва да не се напиваме и да си легнем към дванайсе? Щом ше се става рано?- заинтересува се излишно Кевин, като спря да свири за момент, за да гаврътне чаша вино.
- Еми да. За да не е нечовешки трудно утре - засмя се Хана дяволито и Кевин, Диана и Александър се спогледаха с разочарование.
-Ще имаме достатъчно време и да се напием, докато сме тук, нали не се съмнявате - намеси се Свен със спокойния си глас и вдигна бирата. - А нищо не ни пречи дотогава да си пием полечка! Одобрителни възгласи и вдигнати чаши посрещнаха изказването му. След още час седнаха да вечерят и масата подскачаше от смехове, шеги и наздравици. След хапването Кевин пак хвана китарата, а малкото, които не му пригласяха, играеха табла или шах. Времето до полунощ се претърколи бързо, твърде бързо.
- Даркооо, Дарко! Ставай да си лягаме в леглото, стига си дремал тука! - разтърси го приятелката му, с което пожъна нови смехове.
- Една последна песен! - изкрещя Кевин и задрънка хит на Абба, на който хората, вече протягайки се, припяваха.
- Лека нощ, народеее. Утре ви събуждам в осем! - прозя се Хана и прегръщаше всички подред. По двойки и тройки тръгнаха да си мият зъбите и да се приготвят за сън.
- Аааах, кааак ще си отспим тука!! - изтръгна се от Свен горе в тяхната стая, докато събличаше дрехите си и оглеждаше малкото, топло помещение (те с Диана все имаха някакви проблеми със съня). Леглото им се намираше в уютна ниша точно срещу прозореца, голямо и меко.
- Лягай и светни нощната лампа, аз ще изгася тук- усмихна се той и жена му побърза да се мушне в чистите, но още студени завивки. Почетоха малко, докато чуваха как Кевин трополи в близката баня и си пее, после вратата на голямата спалня се затвори и цялата къща утихна отведнъж. Книгата на Свен се изплъзна от пръстите му и главата му потъна в меката възглавница. Диана се опита да чете известно време, но светлината на нощната лампа беше прекалено силна и се виждаше, че смущава съня на мъжа й. Въпреки че се чувстваше още бодра, Диана изгаси лампата.
Непрогледен мрак удави стаята. През малкото прозорче не се виждаше ни светлинка, нощта беше толкова черна, че не можеше да се различи къде почва гората отсреща. Всякакъв човешки шум във вилата беше удушен, само свиренето на вятъра, скърцането на стълбата и въздишките на стария бойлер се чуваха. Защо ли скърца тая стълба сега, помисли си Диана, нали всички си легнаха? Нея не я хващаше сън. Лежеше с широко отворени в тъмното очи, в онова особено състояние между будност и дрямка, в което мислите не се филтрират, а текат на воля каквито си идват. Няколко пъти се сеща за кошмари, които беше сънувала, а след още час се изправи внезапно, хлъзна се от леглото и опипом си намери пантофите и суитчера. Отвори и затвори безшумно след себе си, докато пръстите й трескаво търсеха ключа на лампата в коридора.
Трепкащата, но силна светлина я заслепи и несигурно като сомнамбул Диана се дотътри до стълбата. От голямата спалня се чуваше гръмовното хъркане на Кевин и тя се опита да избегне скърцащите стълби, доколкото можеше. В долния коридор видя през грубото стъкло на кухненската врата да се процежда слаба светлина. Светна лапмата в коридора и забърза да види дали наистина имаше някой в кухнята.
Александър седеше на масата с бира в ръка и уморен, ядосан вид. Като видя Диана обаче, лицето му засия.
- И ти ли не можеш да заспиш, бейби? Да пием по една бира, дано ни се приспи! - преложи той, докато Диана вече бъркаше в хладилника. След това се настани срещу него, близо до вратата.
- На мен на чуждо място обикновено ми трябва малко време- призна тя и чукна бутилката си в неговата. - А ти защо вампирясваш? - Лицето на Александър потъмня отново.
-Отвратителния Кевин. Хърка за трима моряци - изрече ядно той и отпи голяма глътка бира.
- Хмм...тук има толкова свободни легла. Защо не опиташ другаде да поспиш?- попита Диана и отпи на свой ред. Александър мълчеше и я гледаше, и после пак сръбна голяма глътка. Диана щеше да повтори въпроса си, но внезапно й хрумна, че като ходи да им разгледа стаята, регистрира пътьом че Александър беше докопал легло до Хана. Погледна го с разбиране, но и не можа да скрие лекото злорадство в усмивката си.
- Ше търпиш тогава! Щом е за да спиш до Хана...Или просто пробвай да нариташ Кевин.
Александър се ухили и заедно започнаха да кроят тактики срещу хъркащия. Хихикаха, отначало тихичко, после все по-силно, а когато Александър почна да се чуди какъв ефект ще има ако набутат мръсен чорап в устата на Кевин, Диана се разсмя с цяло гърло.
-Няма да има ефект! Сигурно ще примляска и...
БАМ!!! БАМ!!! БАМ!!!
По стъклената врата на кухнята се разнасяха високи и отчетливи удари. Двамата приятели трепнаха стреснато и зяпнаха тресящата се врата. От другата й страна нямаше никой.
Александър и Диана гледаха с широко отворени очи вратата от шуплесто стъкло, каквато има във всеки панелен хол, докато ударите престанаха. После се спогледаха, смаяни, невярващи...
- Това нали не беше...- започна Александър, но не можа да си довърши мисълта. Това нали не беше по кухненската врата, искаше да попита сигурно.
БАМ!!! БАММММ!!! БАММ!!! Грубото стъкло звънтеше от ударите, а зад него, все така, нямаше никой. Александър побледня. Първо около носа и устата, а после цялото му лице побеля като тебешир. Диана си чувстваше крайниците като вцепенени. Минутите течаха, вече в тишина, всъщност Диана не беше сигурна дали са минути или секунди, нещо ставаше и с времето, сякаш се разтягаше между повече от две точки и се гънеше. ..Тя се вторачи в Александър, който беше залепнал за стола си. Нямаше ли да направи нещо?
- Какво беше това, Диана?- отрони се от него като въздишка и не изглеждаше да има каквито и да било намерения да се помръдне. Диана се опря с две ръце на масата и се надигна.
- Отивам да видя!
Остави го да я гледа глупаво, все така бледен и вцепенен, и отвори вратата със замах. Коридорът беше празен и добре осветен, и тя се разходи нагоре-надолу като надничаше по ъглите и провери и близката баня. Там я посрещнаха само уригането на стария бойлер и няколко паяка по тавана. След последен безплоден оглед на коридора Диана се върна в кухнята.
- Дианче...какво беше това?! - пита Александър без да я поглежда, сипа си чаша вино и я преполови на един дъх. Цветът на лицето му започна да се възвръща.
- Не знам - отвърна тя, докато го гледаше втренчено. - Одавна не вярвам в духове...
- И аз, и аз! - побърза да каже Александър и да пийне още една голяма глътка вино.
- Но пък като почитаме духовете в България, правиме ето това - каза Диана внезапно, хвана бутилката вино и отля щедро на пода. Стреснатият вик на Александър замлъкна като прерязан и очите му се уголемиха като кафени чинийки, докато наблюдаваше как червеното петно се просмука в сивия мокет, докато не остана и следа от него. Диана се взираше в пода като омагьосана.
- Откъде знаеше, че ще стане така?- попита я той и запали цигара с треперещи пръсти.
- Не знаех- призна тя. - Изобщо не мислех в тоя момент.
Умълчаха се като отпиваха от напитките си. Диана се вслушваше в себе си и се мъчеше да анализира какво чувства. Може и да не вярваше в духове (още по-малко в полтъргайст, обади се дори сега насмешливо частта от нея, която говореше с гласа на Свен), но допреди няколко години само още беше вярвала, и се беше страхувала. Страх беше едно от чувствата, които странно защо, в момента не изпитваше никак.
- Помислих първо, че е Дарко и се сърди, задето се смеем така - загада тя и изви глава в посока на Дарковата спалня, намираща се непосредствено до кухнята.
- И аз така си помислих! - пооживи се Александър и пийна още една глътка за кураж. - Само че веднага се зачудих защо просто влезе да ни каже. Пък и...пък и... -запелтечи той, но Диана знаеше прекрасно какво се опитва да изрази. Шуплесто или не, стъклото си беше стъкло и се виждаше, когато някой стои зад него. Дори се разпознаваше кой е.
- А и това с мокета как стана...гледай, няма и помен от петно - промълви Диана, докато воят на вятъра се усили и къщата застена. Глух тропот се чуваше от горния етаж, ту от тази, ту от по-далечната страна. Диана отля още малко вино на пода и двамата наблюдаваха безмълвно как се попи и изчезна безследно като първото.
- Майко мила - въздъхна Александър и си наля нова чаша. Диана сви една цигара, запали я и я остави да гори в пепелника.
- Не! - перна тя през пръстите приятеля си, който машинално посегна да я вземе. -Тя е за него...или нея. Като гледам, с парти дух си имаме работа. Кой иначе се нанася да броди в парти къща?- усмихна се тя и си наля на свой ред малко вино .
- Хммм, нанася се...може просто да си е останал/а тука. Кой знае какво се е случило... -не се доизказа Александър и се подкрепи с нова глътка.
- Е, поне разбрахме какво иска човекът- многозначително погледна към изгорялата цигара Диана и към пода.
След още половин лишен от събития, но пълен с безплодни теории час, тя почувства, че й се приспива. А и вече вървеше към три часа.
- Хайде да лягаме, Алекс - дръпна го тя за ръката. -Че никога няма да станем за ски. Изгасиха лампите и се закатериха се по стълбата към втория етаж. Алекс, който беше изпил достатъчно смелост, й предложи да я придружи до стаята й. Пред вратата Диана му пожела лека нощ и да спи бързо, но като си влезе трябваше да светне лампата. Не й се луташе в непрогледния мрак след току-що случилото се, сега не трябваше да бъде смела за двама, при Свен се чувстваше защитена..поне досега.
Изгаси лампата и веднага след това я светна пак. Мракът беше прекалено гъст, прекалено гъст.. Сгуши се до мъжа си, който се размърда и попита недоволно защо свети.
-Извинявай, не мога в момента да изгася -измънка тя, докато се вслушваше в ударите на сърцето си и във воя на вятъра. Свен се обърна ядно на другата страна и покри лицето си с възглавницата.
След още десет минути Диана стана, изгаси и пробяга обратно до леглото. Мракът изпълваше очните й кухини и се трупаше по ъглите на стаята, но като че ли нощта навън се беше прояснила. През прозорчето вече се различаваха очертанията на гората и прегъващите се борови върхари. Диана чакаше в тъмното нащрек, чакаше нещо да се случи, чакаше страхът да се разрази с пълна сила, но леглото беше топло и меко, и силната ръка на Свен я стискаше през кръста. След още десет минути вече спеше сгушена в него. Сънищата й се мержделееха като черно-бели филмови кадри от нчалото на 20ти век, показващи многолюдни скиорски сбирки от одавна отминали времена. И Диана познаваше почти всеки един от празнуващите.
*
На другата сутрин във вилата цареше суматоха. Може би заради бурята никой не се беше наспал хубаво, дори Дарко, и хората се блъскаха в кухнята с чаши кафе или в банята с четки за зъби в ръка. Времето беше утихнало, нямаше и помен от снощния вятър, и слънцето надничаше усмихнато иззад хълмовете на Стария татко, и караше снега да блести с хиляди светлинки.
- Дарко, да те питам само...- добра се до него Диана, бледа и с тъмни кръгове под очите. Той я загледа зачудено. - Да те питам, ти ли чукаше снощи по вратата на кухнята? - Александър, който тъкмо си обуваше ски обувките наблизо, застина.
-Да съм чукал по вратата на кухнята ли? Не, защо?- попита Дарко още по-учудено.
- Ами защото...сме смеехме с Алекс, и някой тропаше по кухненската врата...- промърмори Диана,
-Не съм бил аз - усмихна се Дарко. Диана остана да гледа замислено след него.
Беше чудесен ден за ски и компанията го използва пълноценно. Целия ден се пускаха, като направиха само бърза почивка за обяд и дори Свен, който преди това не беше стъпвал върху ски, даваше надежди да започне да кара. Когато към четири часа започна да притъмнява, се натовариха в колите и потеглиха към къщи с румени бузи, бляскави очи, накрая на силите си от умора, но щастливи.
Нахълтаха във вилата с викове и започнаха да се карат кой кога да се изкъпе, докато готвачката на деня Хана прелиташе из кухнята и изваждаше продукти от хладилника и шкафовете. Диана успя да се мушне в банята от първите и сега се отпусна на един стол в кухнята, усещайки че едва ще има сили да изчака вечерята. Другите също запристигаха един по един с влажни коси и вече в удобни, домашни дрехи. Докато чакаха хапването, наблюдаваха Катаржина, която играеше праисторическия Супер Марио, включен към допотопния телевизор в кухнята, и подвикваха окуражително или се обзалагаха за крайния резултат. Внезапно вратата на кухнята се отвори и Дарко нахълта с разтревожен вид.
- Хора, кой от вас чукаше по входните врати? - попита той високо, а останалите го гледаха с недоумение. - Някой си прави шеги с мене, ти ли беше Кевин?- опита се да се усмихне Дарко, а Кевин, който си беше свил джойнт и го пушеше с наслада, поклати енергично глава.
- Защо, какво стана?- попита Александър отчетливо и Катаржина спря играта, за да чуе.
- Ами какво. Някой чукаше с все сила по двете входни врати на вилата. Само че докато отида да отворя едната, почваше да се чука по другата...а като отворех другата...
- Одвънка нямаше никой?- попита тихо, но ясно Диана.
- Нямаше- усмихна се Дарко, но очите му си оставаха разтревожени. - Само дето няма как толкова бързо...Някой си бие шега с мен, кой беше?
- Никой от нас, във всеки случай. Всички бяхме тук, освен тебе, и никой не е излизал - намеси се Патриция делово, като огледа скупчените хора. Дарко доби смаяно изражение.
- Ами всъщност, с Александър имаме да ви казваме нещо - изкашля се Диана и с гологлавия се спогледаха. Свен изведнъж цял се извърна да слуша. Диана си пое дъх и разказа странната среднощна история, като думкаше по масата с юмрук, докато описваше ударите. Хана слушаше с голям къс месо и нож в ръце, като не се сещаше да ги остави на дъската.
- Невъзможно! Сигурно сте се били напили - отсече Кевин и загриза изядените си нокти.
- Разбира се. То и Дарко сега е мат пиян, виж го! - ядоса се Диана.
Никой не знаеше какво да отговори на това и хората мълчаха, разкъсвани между недоверие и невъзможност да се обясни разказаното.
- Хорааа. Ходи ми се до тоалетна, а сега ме е страх! Кой ше дойде с мене?- проплака Катаржина. Диана се надигна.
- Спокойно, поне разбрахме как спира да се тропа - Диана хвана най-близката бутилка бира и отля на пода. -Това, а може и цигара да оставите да гори -посъветва ги тя.
Хората се спогледаха все така объркани, а Дарко си отвори бира, отля на пода и я изпи половината на един дъх. Хана се обърна към печката със замислено лице, ясна бръчка се беше образувала между веждите й. Никой не намери какво повече да каже по въпроса, освен Кевин.
- Хаа, разбирате ли сега защо беше толкова евтина тая вила? Става ли ви ясно? Кой знае какво се е случвало тука, може да разпитаме местните... - Всеобща хладна тръпка премина през компанията.
- Не, моля ви се, моля ви се, хайде да не го правим! - извика почти Катаржина. Кевин се засмя тихичко, но си личеше - не му беше съвсем смешно.
*
Нова година дойде и отмина с двудневно празненство, което остави всички да лежат в несвяст на първи януари. На втори отидоха да карат за последено ски, и на трети след закуска се приготвиха да си тръгват.
- Еееех, колко жалкоооооо! Да бяхме останали още една седмица! - извика Кевин и останалите му пригласяха. - Дори полтъргайстът се отказа да ни тормози!
За миналите два-три дена имаше само още един случай на неистово тропане в кухнята, който Александър беше прекратил с изливане на първокачествен чешки ром по пода. Оттогава тропане не се беше чуло, но Катаржина продължаваше да ходи и до тоалетната с компания. Единствена тя като че ли се радваше, че си тръгват.
Натовариха колите с багаж и се накачиха, като мятаха последни погледи към вилата. Диана се взираше назад, докато Свен надуваше газта да се изкачи по наклона. Щеше да й липсва вилата, колкото и да беше странна и страшна за някои... Когато изкачиха стръмния двор и изкараха колата на улицата, Диана изтича да затвори железната порта и да я заключи с катинар (щяха да се отбият при хазяите да им върнат ключовете). Като погледна за последно към вилата й се стори, че едно от перденцата на кухнята се отмести и някой застана там. Диана постави ръце над очите си, въпреки че денят беше мрачен, и се взря пак. На прозореца нямаше никой. Cамо перденцето се клатушкаше.
