Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.12.2019 16:04 - Борис Димов
Автор: venercheto Категория: Лични дневници   
Прочетен: 500 Коментари: 5 Гласове:
8

Последна промяна: 10.12.2019 08:18

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Едно време, в средата на 80-те години и началото на разпада на комунизма, в основното училище бяхме над тридесет деца в клас . Нашият и „а“ клас дори наброяваха близо четиридесет. Вместо по имена ни наричаха по номера и тъй като честичко ги меняха - когато ни идваха повтарачи или някой се местеше в друго училище -  минаваше време, докато запомнехме всяка година кой номер сме. Аз съм била и 5-ти и 6-ти, и 7-ми, и 8-ми номер. Какъвто и номер да бях обаче, този преди мен все беше на Борис Димов.

Рядко тогава имаше някой по-висок от мен в класа, само още три момчета и едното от тях беше Борис. На изглед дори си приличахме, високи и руси. Борко имаше обаче остра, щръкнала, пшеничена коса, румено, широко лице и бляскави, кестенови очи. Беше кокалест и силен, и миришеше на нещо негово си, момчешко, смесица от прах и метал, и пот. Седяхме на един чин и когато не се биехме, му подсказвах в час, пишех му домашните и играехме на морски шах и други игри, които можеше да играеш тайно по време на урок.

Докато станахме някъде 6-ти клас и започнахме да се опипваме, можехме понякога да придумаме момчетата да играят с нас на ластик. Скачаха много смешно, с краката нагоре, вместо да ги извият назад, но ние и на това бяхме доволни. Борко само аз можах да накарам да играе веднъж или два пъти, и това беше. Но всички, момчета и момичета, ходехме на лостовете и висяхме и се премятахме като маймуни по цели часове.

Не помня Борко да е блестял с нещо, дали в уроците или по физкултура. Дори не рисуваше добре. Там бяхме еднакво некадърни и двамата, и нямаше как да си помагаме. Помня, че се смееше гръмогласно и по много, и честно си признаваше, ако е сгрешил. И че се извиняваше – нещо, което се научих да правя едва в средата на 30-те си години.  

Помня как в 5-ти клас започна да ме гледа по-особено и как ми ставаше нервно и неудобно от това. Смееше се и ме гледаше с блеснали очи, докосваше ме постоянно, уж случайно. Помня как му разкървавих ръката веднъж като се боричкахме под чина в час, така си бях забила ноктите, та дано ме остави на мира. Хем ми харесваше, но много повече ме плашеше това негово държане. Трябваше да минат десетилетия да ми просветне, че Борко е бил влюбен в мен. Сигурно за това по-късно никога не посегна да ме опипва.

Така ще го запомня – високо, русо и чистосърдечно момче, винаги готово да се засмее и сборичка. Готово да си признае вината и да се извини, ако има такава. За последните две десетилетия сме се виждали два пъти и двата пъти беше топло и искрено.

Борко е починал, ония ден, обадиха се старите съученици да кажат по Фейсбук. На 45 години от повторен инсулт.

Нали помните приказката за Господ и хубавите хора?

Почивай в мир, мили Боре.

 




Гласувай:
8
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. marrta - много съжалявам, Венерче, за твоя съученик...
12.12.2019 13:14
смъртта е много близо до живота, едно с живота, каквото и да кажем по повод нечия ненавременна смърт ще е малко и нелепо

едно стихотворение

ТРИДЕСЕТ И ТРИ ГОДИШНИ

Биньо Иванов

Не мога да не помня всичко, всички
стоъгли камъчета в босите ни стъпки.
Небето ходи около върха замаяно,
дими на пресекулки като в колиба,
в гърба ни храстите пищят от болка,
разцепени от кошерите слънчеви игли,
а ние двамата седим в тревата,
растем набодени на връховцете й
с приятеля ми - най-един от всички,
най-безкраен,
най-безброен,
за несътворения нектар узрял,
за неизгрелите звезди узрял,
приятелят ми, който ще умре,
приятелят ми, който ще умре.

Цялата гора, възправила се, гледа.

Как леко дишаше тогава въздуха,
как в него тегнеше околността!
В кръвта ни, във водата ни гореше
медът на прашния език на пътя,
облизал дългото поле - оттам в мъглата;
очите ни се дърпаха след него, след него,
приятелят ми, най-един от всички, ги влудяваше
с думи, думи, думи, думи, дъги на катерички,
в лицето му последен вятър идеше,
нарязваше челото, устните, къдриците,
отгребваше, отгребваше, отгребваше
по косъм
и по капка
и по зърно,
един след друг го слагаше встрани...

Какво те блъсна и зашемети, приятелю?
Изпод телата ли кънтяха корени, мравуняци
течаха;
но защо полетата блестяха мразовити,
а мравките не влачеха живот?
Нали ти казах:
Ела живей, в света се търколи и облепи се
с песъчинки;
слънчасай, наведи се сит над кладенеца
и не дели водата и не ми давай своята;
и не протягай бедна длан над вси ни -
най-паяжиненото трънче ще я прободе?

...тишината падна като слънце,
последна първа птица грейна пещерата,
над камъните сипнаха дъгите-думи,
валяха звукове, праха златееше,
изкъпания силует - ръцете на тила - се откова,
отковалия се силует стремглаво се понесе,
отковалия се силует достигна до земята,
вби точно в нея трудното си семе,
тя притвори памет и се завъртя.
цитирай
2. venercheto - :*
13.12.2019 04:21
Благодаря ти, Мартичке. Прекарасно стихотворение...

Аз все се успокоявам с една мисъл на Джо Роулинг в такива случаи (от “Хари Потър“): „Не съжалявай за тези, които са си отишли от този свят. Съжалявай тези, които са останали. И особено тези, които живеят без любов.“

Права е, не мислиш ли?
Прегръдки
цитирай
3. krumbelosvet - Разказът ви е хубав
17.12.2019 21:41
доколкото разбирам. Поне мене ме докосна.
Аз съм много по-стар от вас и много повече приятели съм изгубил.
Но Омир десетки пъти повтаря един прост мотив. При всяка смърт, освен скръб има и, как да кажа, не радост, а тъжно успокоение, че бедата е отминала нас. У Омир това не изглежда грозно...
цитирай
4. venercheto - Благодаря,
18.12.2019 14:16
предполагам.

А за Омир, не знам. Не беше моят опит. Но съм сигурна, че оттук-нататък ще събирам богат такъв, ще се наблюдавам по-внимателно.

Поздрави!
цитирай
5. martiniki - Милост за живите...
20.01 23:31
venercheto написа:
Благодаря ти, Мартичке. Прекарасно стихотворение...

Аз все се успокоявам с една мисъл на Джо Роулинг в такива случаи (от “Хари Потър“): „Не съжалявай за тези, които са си отишли от този свят. Съжалявай тези, които са останали. И особено тези, които живеят без любов.“

Права е, не мислиш ли?
Прегръдки

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 382766
Постинги: 80
Коментари: 764
Гласове: 3834
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031