В берлинското метро. Попътувахме за три спирки заедно в центъра на Берлин, седяхме точно един срещу друг и беше доста, хмм, интересно и поучително. :) После като се прибрах вкъщи се поинтересувах че това било новото златно момче на Холивуд, като едно време Лео Дикаприо, Джони Деп и Брад Пит. Действително във филма, в които аз го бях гледала, новият „Стар Трек“ от 2009, играеше доста запомнящо се за малката си роля, но по-запомнящи се бяха тюркизенитe очи.

Беше по време на Берлиналето, значи преди месец някъде, и аз се връщах с метрото от интервю за работа. Той се качи се за две спирки и седна на свободното място, срещу което аз си четях книгата. Не веднага, по някое време вдигнах очи от нея, погледнах човека отсреща от чиста учтивост и почти се бях навела отново надолу, когато направих новобранската грешка, мдаа. Все някога се случвало явно. Грешката, за която англоговорящите си имат дума, а ние си нямаме- double take. Тоя втори вторачен поглед, които издава, че си разпознал някого..

Младежът отсреща с нищо не ми беше направил впечатление освен с това, че беше много красив, а аз по правило не се заглеждам в такива, за да не им правя още евала, нали се сещаш. Но нямаше как толкова лесно да отмина тия очи, ех..и секунда по-късно да не ги позная.

Тук трбява да прибавя, че съм първокласен физиономист и бих могла да работя за ЦРУ, Сикрет Сървис и ГДБОБ едновременно. Няма маски, грим, прическа или операция която да остава скрита за очичките ми, питайте мъжът ми ако не вярвате. При всеки филм който гледаме му обяснявам кой актьор вcъшност е това, от кой друг филм, но той и без това е много зле милият по тая част, нейсе. J)) Тази физиономичност моя си е факт обаче и си е дар Божи, само вече толкова време не знам за какво да я използвам. В берлинското метро взе, че че се прояви с пълна сила, но изненадващо, и това се изписа и по лицето ми.. и този Крис го забеляза.  

Трепна горкия и застана нащрек, и умишлено си отклони погледа, преди това се гледахме. Аз носех снежнобяла плетена шапка на дупки с пискюл, която много си обичах, черно манто с колан и високи бoтуши с дънки. Далеч не изглеждах като холивудска звезда, но така не изглеждаше и той, той изглеждаше съвсем нормален, съвсем, съвсем.

Правех се, че чета, забила поглед надолу, но адски ме гризеше отвътре да погледна още веднъж. Да бъда сигурна. Изчаках още време и още една спирка да мине обаче, исках да му дам възможност да види че не съм някакъв aмерикaн идиот или луда от любов сталкерка. Той знаеше, че съм го познала, ха-хаа и ми се стори лека-полека, че почна да релаксира. Във всички случаи дългите му, стройни бедрa облечени в деним се отпуснаха от напрегнатото седене на ръба на седалката и се изтеглиха пак назад в лежерна поза със сгънати колена. Естествено че само при повърхностен поглед изглеждаше нормален. Ботушите, с нищо не биещи на очи при по-внимателно разглеждане, миришеха на хиляди доларови знаци. Перфектният деним, якето, голямата камуфлажна качулка на главата му, отблизо всичко беше перфектното качество и модел, които се намират само при дизайнери и шивачи. Сега той ме разглеждаше, усещах го по онова особено пълзене по кожата, което ни предупреждава все oщe че сме обект на наблюдение. А можеше и да си въобразявам, не знам.

Не можех повече да се правя, че чета и вдигнах крадешком очи, но погледите ни пак се срещнаха, той беше, Крис Пайн. Първо очите му (ах, очите му, споменах ли за тях вече) бяха безизразни, като на някого които е свикнал да искат да го гледат, и пак, и пак. Не, всъщност като на някого, на който почти му е писнало да го гледат пак и пак. Не знам как са го подгонили лудите фенки тва момче в Щатите, но голям страх го гони. Мисля че оцени моя такт зашото ме остави да си го позяпам, като дискретно гледаше настрани и се подсмихваше. След оше една спирка стана, на Gandarmenmarkt мисля че беше, в баш центъра на Берлин, кимна ми ухилено и излезе.

Вие сега да не си помислите, че съм нещо много свенлива. Само мога да си представя какво е да си преследван и изнудван заради красотата и успехът си. Както каза сестра ми- "тия хора няма нужда от непрестанни аплодисменти.“ Мисля че въздържането ми да не се нахвърля да искам афтографи, да разпитвам по стар журналистически навик и вдигам шум около "Звездата" ми донесе нещо много по-ценно. А вие как мислите, скоро ли ще я забравя тая усмивка?

 Весел уикенд на всички! :)


 

видях един циганин .

това рядкост ли е в Добрич? :)

много. кърти мивки :))