Прочетен: 6781 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 19.03.2012 17:37
aприл, вместо да уча за устен
Никoй и нищо не можеше да ме подготви за Кайро. Едва сега, 4 месеца и много заетост по-късно, решавам да взема химикала в ръка- и да си го припомня..Откъде да започна?
*
Навръх Kоледа, в 10 сутринта, раздрънкатата ладичка на Джими бръмчи по големите магистрали на 20-милиония африкански метропол. После почва да пълзи и се катери из по-малки, претъпкани улици. Жега е, нo не като в Шарм ел Шейх. Сянката тук е студена.
Навсякъде гъмжи от хора и коли. По булевардите е нeщо страховито. Всеки хотел и всяко мърляво блокче наподобяващо хотел, са заети. Първи ден на Коледа. Какъв наплив на християни в мюсюлманската Мека на Египет..и останалите свободни „хотели“ са вдигнали цените безбожно, разбира се. Когато Джими най-после получава утвърдителен отговор в поредното мръсно блокче, трябва да платим по 50лв на човек нощувка. А условията, условията..
..Зад малката рецепция, облицована в бежов мрамор се мотаят трима- четирима араби. Трудно е да се каже кой е шефът. Единият, нисък, с очила, намръщено и важно разговаря с Джими. Нашият шофьор ръкомаха, муси се, пляска дори от недоволство- докато ония заковава последна цена и не мърда от нея. Тогава бяхме благодарни- изнервени от Кайро след един чac и облекчени, че можем да си хвърлим душ и оставим огормните раници. Тоест, огормната раница на Анска и моите ранички и чантички, ако трябва да съм точна. Тогава чувствахме само облекчение и благодарност към Джими, но от сегашната ми дистанция се прoкрадват съмненийца. Kато му се отплатихме с щедър по европейски бакшиш преди да се разделим, той само въртеше банкнотата в ръцете си с неудобство..Дали зашото вече ни беше натоваил, заедно с шефа на хотела, или защото той може би беше бедуин, принуден да си изкарва прехраната в клоаката- и като всеки бедуин се срамуваше да вземе повече от това, от което има нужда? Тези хора ме бяха поразили навсякъде, където граничеше пустинята, с необикновената си честност и човечност. Бедуините- за тях трябва да се разказва отделно.
Тъй като на раздрънканото асансьорче му трябват часове, за да пристигне, се качваме до третия етаж пеша с отвращение, нарастващо с всяка стъпка. Cтълбите са застлани с дебели, персийски пътеки, които щяха да бъдат прекрасни, неповторими и уникални с шарките и наситените си цветове, ако не бяха наплъстени, всяка една от тях, със слоеве трохи. Трохи, събирани със седмици, месеци дори. Пред някои врати, направо долу върху мръсните килими, лежат чинии с остатъци от ядене..Стаята се оказва висока, мрачна и прашна спалня с балконче над неописуемо мръсната улица, наблъскана с шумни хора, коли и животни.
Чаршафите на леглата са в причудливи нюанси на сиво.Покривалата също са застлани с трохи, както и пътеките по пода. Сещам се, че арабите обичат да ядат на земята, с ръце. В банята няма тоалетна хартия, но за сметка на това в самата чиния има тънка, стоманена тръбичка, която накрая си се извива нагоре. Опръскана е с кафяви петна и ми става ясно, че бая народонаселение си е мило задника там. Стомахът ми обаче ме свива още от автобуса (знаех си, че не трябваше да пипам прозорците), и няма как. Грабвам мокрите кърпички и приклекнала колкото се може по-високо над чинията, свършвам работа. Нестихващите болки в стомаха и след това ми подсказват, че без някаква разновидност на „Имодиyм акут“ няма да ме бъде.
Излизаме да разглеждаме Кайро. Нашата улица е сравнително малка, като един ужасно мръсен "Парчевич" в София примерно, но от нея бързо се излиза на нещо огромно и страховито. Булевардът е с по три платна във всяка посока и до него кафенее Нил. Трябват ни поне 6-7 минути да го пресечем. 7 минути, в които разбирам че тренингът ми от София преди години е бил само жалка репетиция за това тука. Между безбройните коли, които се движат без всякакъв ред, се лутат пешаходците-камикадзета. Още на първия ден престанах да броя колко пъти щяха на косъм да ни сгазят..Гледат те, че пресичаш, и не намаляват. Опитват се да те заобиколят- с не малка скорост, в едно безумно претъпкано движение. Глъчката от клаксони и псувни е неописуема. Всеки път, в които успяваме да се доберем до другия тротоар, ми олеква осезателно. А ако трябваше да го правя всеки ден? Цял живот?..Не искам и да мисля за това. А и вниманието ми веднага бива отвлечено от находката върху заветния тротоар- разскъсан или премазан вонящ труп на котка, точно нa средата. Останалите печаходци ловко го заобикалят, без да навеждат погледи към него.
Обяд е. На Коледа в Кайро са 25 градуса- и това е непрестанен повод за радост у европееца. Една от малкото в тоя град...Въздухът е жълт и толкова наситен с прах и газове, че се лепи по гърлото и ноздрите като тежка чернилка. Огромния булевард, по който вървим ( и до който минава кафявия Нил с красивите си палми по бреговете) свършва на чудовищно кръстовище с повече огромни булеварди. Единственият изход към по-малки улици намираме бавно. Одавна се оглеждаме за ресторант, където да обядваме или магазин, където да има карта на града. Точно тук тая мисъл е абсурдна. Нищо няма, освен огромни магистрали и гъмжащи потоци от коли. Нищо друго. След половин час разходка вече съм изнервена и се държа сопнато. Мъжът ми не ми остава длъжен- май и неговият несекващ ентусиазъм му изневерява.
Досега сме минали покрай 2-3 джамии и няколко ислямски училища. Не че можем да раберем какво пише където и да било, рядко има надписи на латински. Когато най-после навлизаме в по-малки улици, продължаваме да виждаме само джамии и училища. Светилищата са оградени с високи зидове и нерядко се пазят и от охрана. Учениците, които са мнозинството по тия улици, ни оглеждат любопитно, а някои и неодобрително. Не стига, че не нося забрадка, ами и тия голи ръце и крака! В погледа на много млади момичета чета и завист- и тъгa. Ако не бяха забрадките им, щяха да са модерно облечени- дънки, маратонки, дори прилепнали блузки тук-таме. Не мога да преценя кои са повече, те или ултра религиозните им връстнички, които още на 12 са пъхнати в рокли широки като чували- обикновено в сиво, черно или бяло.
Единствената радостна и величествена гледка за много часове напред е едно дърво. Огромно африканско дърво- майка, точно по средата на пътя и движението. Не му дреме за колите, задушаващата смрад и прах, и мръсотията. Единственият облик на Мама Африка в тая бълбукaща клоака, преставляваща Кайро засега..
Стигаме до поредния чудовищен булевард. Тъй като вече сме гладни, да не говорим за нестихващите напъни в стомаха ми, взимаме такси. Не от първия път. Едно от изключително редките заведения за хранене в 20-милионния метропол, което не приготвя храната си на улицата между планини боклук и разкъсани котки, е на около 10км от нашето място. Първият бакшиш ни иска безбожна цена и така и не успяваме да се спазарим. Вторият- младо, скромно момче, ни взима за една трета от сумата.
Гледката от кафенето- защото се оказва кафене от типа на „Cтaрбакс“ с някакви сандвичи само- е към някакъв стадион. Както всичко друго, и той е обвит в жълт прах. Започвам да се чувствам ужасно подтисната, на Анска, напротив, вcичко му е отново интересно. Повечето мъже са оперирани от дълбоки чувства на гнус и потресение, установила съм.
Следващото жълто такси ни закарва за жълти парички до пазара. Втълпила съм си, че ако тука не си купя сувенири и дрънкулки, на друго място няма да успея без огромен стрес и набутване. Пазарът за местни е близо до Египетския исторически музей, който също е ограден с високи стоманени огради. Толкова неща и тук са под ключ, като в Южна Африка..Пазарът е разпръснат по няколко улици, направо си е цяло малко кварталче. Попадаме поне няколко стотин години назад във времето. Миниатюрни дюкянчета и дюнерджийници се гушат по тротоарите, подпирайки се едно друго. Обущари имаме още и в България, но след тях следват калайджийница за медни съдове, ковачница, в която съдовете се изчукват още на ръка, бръснарница, каквито ние нямаме от поне половин век, гайтанджийница; шивачница до нея, където ако имаш няколко дни, за жълти стотинки ще ти ушият костюм по мярка..Точно тоя местен пазар е мястото, където никoй не се опитва всячески да ти продава нещо или да проси пари.
Няма цени на стоките, разбира се, но продавачите спокойно чакат ти да ги заговориш. Навсякъде щъка народ, групи жени на средна възраст, млади момчета и мъже, чийто непрестанни погледи накрая ме карат да омотая огормния си, тънък шал около главата. Тук се открояваме повече, защото сме единствените туристи. На мен ми е дошло до гуша от зяпането, одобрително или не. Забрадка по собствена воля- и до там се стига. Скоро се сливаме с тълпата. Изведнъж, за пръв път, започвам да се чувствам добре в Кайро.
20.03.2012 09:43
иначе, ами, амиии- стари са историйките, и минимално апдейтнати :) то не е смешно дe, нямам време вече да пиша тук, нали се занимавам сега с голям проект ;) и немски блог вече поддържам...а ми се пише, ама на...:(((( дано успея да се организирам по-добре. сърдечни поздрави и на теб!
23.03.2012 16:54
