Колкото и да е сравнително спокоен, не изкаравме и час на тоя пазар. Сдобили сме се със сувенири, но обувките, които сме си обещали- здрави, от истинска кожa, каквито вече няма и в България- липсват. Твърдата ми женска решимост да намеря такива ме довежда до фатална грешка- не посещаваме Египетския исторически музей докато сме близо до него. „Пак ще дойдем“, мисля си, раздразнена от болките в стомаха, жегата и вечното пазарене и за най-малката стока. Забравям че сме в 20-милионен метропол- и че желанието ни да стоим в него намалява с всеки изминал час...

Спираме такси и настояваме да ни откара до някои мол- чули сме, че има няколко такива в Каиро. Шофьорът не говори повече от 5 думи английски и едва успяваме да се разберем. „Шопинг, шопинг“, повтарям аз отчаяна, „шууз“- и соча сандалите си. После поне няколко минути се пазарим за цената. Имаме късмет- човекът не е много алчен.

След 40-минутно раздрънкано возене по шумните и опасни магистрали попадаме в по-поддържан район. Улиците вече не са така заринати с боклук на купища и сградите, в чудна арабска архитектура, са новобоядисани. Навсякъде джамии, а на една улица виждаме и ..огромна църква „Свети Георги“! От табелките на портата разбираме, че в Египет има християнско малцинство- копти им викат. Желанието ни да разгледаме светилището обаче бързо изчезва като ни поискват 10 евро вход..



В квартала има и доста банки, пред които млади мъже с очила и костюми пушат цигари. Има и цяла улица магазини за обувки..нo поредната остра болка в стомаха ни води първо до аптеката. (Има ги навсякъде и всичко е без рецепта..рай за американците и тяхната любов към всякаква дрога). Вътре седи мъж и пращам Анска да се разправя. Излиза след доста време и ми носи- о, чудо!- „Имодиум акут“! Веднага нагълтвам две...Обувки така и не си намираме. Явно Eгипет е по-модерен и напредничав от Тунис: пазарът е залят със същите китайски и турски боклуци, каквито си имаме и ние от няколко години. Междувременно на Анска му е писнало отвсякъде да обикаля магазини, жегата го мъчи и бучи за бира. Бира в Кайро...точно на това му се казва „мисията- невъзможна“.

Първо, че е цяло чудо да се намери ресторант или някакво заведение въобще. Второ- никъде не сервират алкохол. Уморени и жaдни се влачим по огромните и интересни, но безбирени улици. Псуваме на глас.

Анска спира някакъв младеж и започва да го разпитва. Младежът вика приятеля си от съседното дворче, който от своя страна вика още 3-4-ма приятели. Заобиколение сме от млади мъже, които почти не говорят английски, но пълни с желание да си общуват с нас. Групата наедрява все повече, докато накрая някой домъква гордо изправен господин в скъп костюм. Най-после някой да владее агнлийски...Уеелид се оказва международен съдя по волейбол и се радва не по-малко от момчетата да се запознае с нас. Като чува пък, че съм от България, изпада почти в екстаз. „Знам го вашия отбор, разбира се, Любо Ганев..отлични момчета!!“.. После настоява да си разменим телефоните и ни кани по-късно на вечеря. От него разбираме и че бира можем да намерим само в квартала, където са посолствата. Момчетата го гледат със страхопочитание, после по негово нареждане се разтичват да ни намерят такси. Уеелид ни дава последни наставления колко най-много да платим на шофьора, а когато жълтата кола спира до нас и на него му излайва нещо набързо. Шофьорът кима почтително. Ръкуваме се с благодетеля ни, които обещава довечера да ни вземе от хотела, най-лесно щяло да бъде. Младежите ни зяпат и се усмихват.

За малко пари пристигаме в най-чистия и скъп квартал на Каиро.Посолствата се точат по цялото продължение на Африка авеню, внушителна, прекрасна арабска архитектура..Тук като че ли и шума от клаксони е по-малък, и местните изглеждат по-нахранени и доволни. Като поглеждам цените- има цени!- на сергийките с плодове и дребни стоки, ми става ясно защо. Кило банани струва две евро, кило ябълки също..За сравнение, в нашия квартал кило ябълки беше 30 цента. Обаче- има кръчми!!! Айриш пабс, баварски бирарии, италянски сладкарнички...Цените обаче са плашещи. По-скъпо ми се струва дори от Германия. Скоро намираме магазинa за алкохол, сигурно единствения в Кайро. Вътре ирландец със зачервено лице и трима местни продават скъпоценните течности. Купуваме една торба бира и няколко бутилки вино. Плащаме към 30 евро- и въпреки жаждата, ентусиазма ни се поубива. С последни сили намираме такси, което ни откарва до хотела...и там, най-после, след продължителен душ, седим на балкона и лочим студена бира...Кеф, леле...

Точно в 8 вечерта Уеелид ни звъни, че чака пред хотела. Излязъл е във фоайето и се разправя с персонала. Изведнъж започват да ни гледат с уважение..приятели сме с местен, и такъв известен човек! Забелязвам че шефът избягва очите ни, срамува се. Вече сто процента съжалява, че ни одра кожата с нощувките. Без да искам по устните ми се плъзва усмивчица.

Качваме се в скъпия мерцедес и започва бесния и опасен танц с пътното движение на Кайро, което още не е намаляло. Уеелид обаче не спира да говори и ловко се промъква между колите и пешаходците без да бърза. Гледа и се обръща повече към Анска, към мен си позволява само да хвърля по някой поглед крадешком. Явно показва уважение към мъжа ми..От него разбираме, че ние изобщо не живеем в Кайро, а в Гиза. Много му е важно да ни обясни, със заобикалки, защо е толкова запуснато при нас. Кайро и Гиза били едно време далече един от друг, Нил ги разделял, но от години вече се били сляли в едно. Това обаче не е Кайро, което виждаме, той ще ни покаже Кайро, той ще ни заведе...Пристигаме в приятно заведение от типа на „Cтaрбакс“. На улицата може би има още две-три такива и атмосферата е по-весела и свободна от типичната за Кайро. Виждат се дори жени без забрадки да разхождат кучета. В заведението си личи, че Уеелид е редовен постетител. Младите сервитьори се опитват да прочетат желанията му още преди да е отворил уста. Питам дали се пуши и не се, но домакинът ни с гръмовен глас започва да се разпорежда, и на минутата ми донасят пепелник. "Не е хубаво да се пуши"- казва той укорително- "Но вие сте мои гости и искам да се чувствате като у дома си. Хайде, запали си цигара, пуши, пуши!". Анска отврая уста да ми забрани, но аз съм по-бърза. След като са казали, че може...Паля цигара с пълно съзнание за пушаческия егоизъм и обръщам към Уеелид благодарни очи.

Прекарваме весела вечер, в която похапваме американски бургери, пием невероятни арабски плодови напитки и водим разговори за света и волейбола. Уеелид всячески се старае да ни угоди. Въпреки пламтящото му родолюбие, което веднага се забелязва, си личи че му липсват европейски събеседници. Радва ни се от сърце и час по час ни подканя да ядем и пием. Пита какво ше правим утре. Утре ще ходим да видим Пирамидите, казвам му, а той кимва- и очите му изведнъж заблестяват.