Кейптаун

Бил най-красивият град на земята - така пише по туристическите гидове и по интернет форуми. Също обаче и един от най-ветровитите. Ти, като живееш в Берлин, трудно се впечатляваш от последното изказване. В следващите дни започваш обаче!

Нашите приятели са резервирали апартамент в Granger Bay, нали са с деца. И нали си падат по лукса. Granger Bay е американски тип курортно шикозно кварталче, което не е умряло от скука само защото е Коледа. А на Коледа е фул.

Не знам какво очаквахме от Кейптаун. Може би не трябваше да чета гидовете и форумите преди това. Може би трябваше да не спирам да си спомням, че сме в Африка (Африка, която умира). Може би трябваше да го видя последен, за да го оценя в сравнение с другите им градове. Не знам на какво се дължи, но през първите дни Кейптаун не ме кефи. Хвалената им планина Тафелберг, избрана за едно от новите 7 чудеса на света, не ме впечатлява. Не ме кефи американската структура на града- пеша само в центъра, всичко останало коли и квартали, в които като бял не се ходи. Хващам се как по няколко пъти на ден си мисля колко благословени сме да живеем в Европа- и как не го знаем!

Слизаме след 20-часов полет от Берлин през Кайро и Йоханесбург. Къде за по-евтино, къде от лоша организация...нo състоянието, в което се намираме, е по-добре да не се описва. Мозъците ни, незнайно как, все още възприемат обаче. Кейптаун. За пръв и сигурно последен път (колко места има да се видят по света).

Летището е голямо и съвсем ново, построено послучай Световното. Багажът идва бързо и доволни затърсваме банкомат да си изтеглим пари. Бях настоявала пред мъжа ми да си сменим такива още в Берлин, и той беше настоявал, че във всяка държава може да се теглят пари от автомата, дори в Египет. (В Египет наистина можеше). На летището в Кейптаун и трите банкомата отказват да ни дадат пари. А да сменим евро ще ни струва десетачка на сто...Ами сега?

Нямам сила да се ядосам по македонски, но явно нещо страшно е изписано на лицето ми, защото мъжът ми се разтичва да организира такси до Granger Bay. Не знам какво ще обяснява и с какви пари ще плаща...Аз седя пред летището, събличам дреха след дреха под африканското слънце, и от безсънието и умората ми е почти все едно какво ще стане с нас. Няма и минутка да съм чакала обаче, когато мъжът ми дотичва с висок индиец, облечен от глава до пети в бяло, който не спира да се кланя и говори английски с типичен акцент. Гуд морнинг, мем. Хау ар ю? Вери лонг флайт, йе? Приема да му се плаща в евро, долари, паунда и лева сигурно, ако бяхме поискали, но проблем. Срещу съответната комисионна, разбира се.

Потегляме с лъскавото, скърцащо от чистота такси, и човекът не спира да ни просвещава. Летището е ново, разбрахме го от него. След летището обаче ни посрещат километри и километри мръсни бараки с ламаринени покриви, всяка метър на два....слaмс. Имаме си и ние Факултето, абсолютно същото.

-Постоянно прииждат бежанци от Зимбабве и други съседски държави. - словоохотливо обяснява шофьорът, докато маневрира колата от лявата страна на улицата. Той самия едва ли е бежанец, индийци има в ЮАР поне от сто години; дори Ганди е живял там известно време.

-Правителството построи къщи за тях- продължава той все така бодро, а ние зяпаме през прозореца. Къщи? Действително, след мръсните бараки почват да се редят и къщички от бетон. Също по метър на два. Не проумявам как децата, които си играят пред тях не се губят постоянно. Няма и една разлика помежду им.

 - Това там е водната кула, а онова, еди коя си болница- продължава любезно да обяснява шофьорът, а аз едва държа очите си отворени.

Скоро пристигаме в нашето комплексче и веднага забелязвам Деси отпред, с дългата си черна коса и късата си жълта поличка, да подскача от нетърпение. Като ме мярва в таксито, наистина започва да скача, а устата й се е разтегнала така, че спокойно цял Кейптаун би се побрал вътре.

Моята Деси. Пак минаха четири години, откакто не сме се виждали.

                                                                       ***

Дни по-късно те си заминават за Йоханесбург с колата, а ние оставаме да доразгледаме околностите сами. Уредили сме си среща в Дърбан след три денонощия, навръх Нова Година, и ние смятаме да използваме и трите както подобава.

Събуждаме се в шест, а слънцето вече пече като че ли има да наваксва за цяла година. Хотелът-небодер до гарата, в който се преместихме, предлага английска закуска, включена в цената. Cлед бърз душ слизаме в лобито да се натъпчем с бъркани яйца, бекон, наденички, хлебчета, захаросани плодове, натурален сок, кафе, и плодово кисело мляко. Обслужват ни само черни хора, и за пореден път разбирам, че ние в Европа сме невъзпитани и недружелюбни. Това е тъжната истина.

Влакът за Саймънс Таун е в 7.37 и доста от това, което не успяваме да изядем, ни се опакова за изпът. Благодаря, моля, приятен ден. И усмивки, топли усмивки навсякъде.

Гарата в Кейптаун е голяма, и за да влезеш в нея, минаваш през типичните за тази държава бариери. Няма обществено или частно място, което да не е зад високи огради и други защитни съоражения. Размахваме купените от вчера билети и усмихнатите пазачи ни пускат без дори да ги погледнат. Като бели хора.

На перона вече са разпръснати тълпи от човеци във всякакви други цветове. Ние сме единствените, които се белеят, и съответно будим интерес. Предупреждаваха ни да не се возим с влак, или поне ако сме толкво луди да го направим, да си вземем първа класа. Влакът пристига навреме, но някак си е невъзможно да се разбере къде коя класа е. Влизаме на късмет, купето е полу-празно. Седалките са удобни, широки и мръсни...майната му. Не сме дошли на десет хиляди километра от вкъщи да се пазим чисти.

Потегляме с клатушкане и човекът на отсрешната седалка ни заговаря по български маниер- веднага. В България би бил причислен към етноса на ромите сигурно, трудно ми е да разбера, но и цвета на кожата никога не ме е интересувал. Разбъбряме се кой накъде отива и предупреждението, което чуваме на всяка крачка тук, не закъснява и този път.

-Внимавайте много! Пазете си нещата от крадци! Хванете обратния влак още по светло! Пазете се!

Става ми малко чоглаво. Не обичам да ме плашат и да се всява ненужна паника. Предупреждаваха ни да не ходим пеша по тъмно и из Кейптаун, а вече два пъти го правихме из центъра. Освен с просяците, които си ги имаме навсякъде и в Европа, по-неприятни преживявания нямахме. Млъквам и се извръщам към прозореца. Това че съм бяла не значи, че не знам как да се пазя. Аз съм израстнала в България през осемдесетте и деведесетте!

Пейзажът зад прозореца може да ти спре дъха. От едната страна са богаташки къщи-палати, от другата, досами релсите на влака, бушува Атлантическият океан. На 29-ти декември и в тоя ранен час плажовете вече са пълни, но във водата почти няма хора. Или само до коленца. Дали и на връщане ще е така?

Пристигаме след час и половина дрънкане (за 30км), но картините зад прозореца на влака си струваха и по-дълъг път. Изскачаме на малка гаричка, а слънцето вече жули безмилостно европейските ни кожи. Мажем се пак с фактор 50 и хукваме да дирим превоз до Нос Добра Надежда. Не, нямаме айфони и интернет. По стария добър начин- с питане.

Оказва се, че в Саймънс Таун има само една фирма, която предлага маршрутки до Носа, и са скъпи, 30 евро отиване и връщане. Връщане назад е ясно че няма, тъй че взимаме билети и сядаме да пием кафе в ресторантче над океана, и да чакаме тръгването в единадесет. Шофьорът идва на паркинга в без 15 и с още две немски бабки сме единствените пътници в луксозната маршрутка. Саймънс Таун е военна база, на морската флота на ЮАР, а градчето въобще съществува от има-няма стотина години. Кой е тоя Саймън, питам и човекът почва да се почесва по главата.

-Добър въпрос...

Пътят се вие между ниската саванна растителност все по-нагоре, а кафявият като мъфин шофьор продължава да разказва това, което знае и да се смее с два реда бляскаво бели зъби.

- Имаме си жирафи, маймуни, щрауси...Ако дойдат павианите, да не сте посмели да отваряте прозорците или вратите! Ще ви набият и ще ви откраднат храната, часовниците, бижутата, и каквото докопат. Опасни са, много!

Не искам да вярвам, но целия път е осеян с подобни предупредителни табелки. Оглеждам огромната жълто-зелена-червена савана от двете страни на пътя и само някакви птички прелитат отвреме-навреме.

- Много е горещо вече. Животните са се скрили да спят- заключва шофера, и градусът на моето настроение започва да клони към европейските температури по това време на годината. Вторачвам се отново в саваната, и в следващия момент едва не забивам нос в предното стъкло. Внезапната спирачка бива обяснена, без да има нужда да се говори.

Маймуни. Цяло семселе, изскача на пътя от храстите, и колите спират панически да не прегазят някоя. Всички пътници са залепени по стъклата, даже нашите немски бабички крещят и възклицават- и се оптват да свалят прозорците на маршрутката.

- Сакън!!- изкрещява шофьорът (или някакъв английски вариант на това) и държи пръста си на копчето за прозорците. В следващия момент един павиан се мята на предния капак на бусчето и за едно мигване с очи е изчезнал...на покрива. Втори павиан полита към капака- сякаш гравитацията работи за тях по друг начин- и после към покрива . Трети павиан...Имат сиво-черна, средно къса козина и подути, все едно обрасли с тумори червени дупета. Мислех че такива задници имат маймуните само в Зоологическата...но тези са свободни, и още как. Покривът на маршрутката се тресе от скачане и барабанене с длани по него, все едно отгоре има деца. Ние правехме така като малки с трошките по улицата, докато не ни хванеше някой...Поставям разперена длан на стъклото и се надявам маймуната отвън да направи същото. Павианчето ме поглежда безразлично с кестеновите си очи и се един скок се присъединява към семселето, което виждайки че никой няма да се излъже да се подаде от колата, се оттегля с полети обратно в саваната. Миг, и въпреки ниската растителност, от тях няма и следа. Потегляме...

 
Нос добра надежда.

Огромни, нагънати скали от зората на човечеството в лилаво-кафяв цвят. Цветовете на Африка трябва да се видят- нито клавиш може да ги опише, нито пиксел да ги запечати точно каквито са. Слизаме с викове от маршрутката и колкото и да е горещо, не се забелязва заради непрестанния, бушуващ от всички страни вятър. От едната страна на праисторическите скални грамади е Атлантическият океан. От другата- Индийският . Нос Добра надежда е мясото, където от Сътворението са си определили среща, и където и до ден днешен не престават да мерят сили. Добра надежда- друго не остава на корабите, попаднали на това място. Ревът и мощта на двата океана, които се блъскат един в друг като два разярени лъва пред Носа, и разпръснатите навсякъде подводни зъбери са почти гаранция за корабокрушение. Особено в миналото.

...Все по-нагоре и по-нагоре по скалния нос гледката става все по-трудно описуема. От страната на Атлантика е безбрежие, необятна, необхватна синя вода, запряна от огомните праисторически скални блокове, които също се простират докъдето окото може да види. От другата, на Индийския - само необятна синина и почваш да се чудиш къде свършва морето и къде започва небето...а ти си високо, високо, високо над нея...

...над всичко. Близо до Господ и най-близко до себе си. Никога не искам да си тръгвам оттук...а гидът ни е дал само един час. Минава като насън.