Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.03.2014 21:33 - Южна Африка, reloaded II
Автор: venercheto Категория: Туризъм   
Прочетен: 1696 Коментари: 0 Гласове:
7

Последна промяна: 11.02.2016 19:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 На връщане към Саймънс Таун караме шофьора да ни свали при пингвините. Да, в Южна Африка има очилати пингвини. Всъщност Южния полюс е само на някакви си 5000 км оттук, който факт при 30-градусова жега не се възприема никак.

Платихме за Нос Добра надежда 10 евро, оказва се че трябва да плащаме и тук, за да погледаме нищо неподозиращите очилати пингвини. За наше щастие двама-трима от най-широките им души са се измъкнали по плавници от платените скали, и ни посрещат още в началото, без хляб и сол, но съвсем безплатно. Мънички, клатещи се като патета и примигващи на слънцето, ни дават да им направим колкото снимки си искаме. imageНе знам как издържат с това оперение и с тези дебели коремчета на жегата, нас вече започва да ни притиска. И нито шапки, нито вода, нито фактор 50+ ни помагат, африканското слънце ни пържи като яйца на горещ асфалт.

Прощаваме се с клатещите се очилатковци, и мярнали някакъв плаж по-настрани от скалите, се затичваме към водата. Олелееее...вътре в нея е полярен студ. Не става тоя Атлантик тук за къпане, и това е. Особено ако си разглезен от чаената температура на Черно море като нас.

Разходката до гаричката на Саймънс Таун ни премазва съвсем. Заливаме се с вода на някаква чешмичка, пием, пием и пресъхваме веднага пак. Перонът вече е пълен с африканци и индийци, чак накрая му, с мини групичка бели хора. Споглеждаме се с мъжа ми. Някак чоглаво ни е да преминем през целия скупчен, тъмен народ за към първа класа, където 20г. след края на апартайда все още се возят само бели. Оставаме където сме и когато влакът пристига, се качваме в първото ни попаднало купе. Като черни хора.

На първата спирка все още има свободни места, и дори двойка бели дебели старци на съседната седалка. На втората спирка перонът не се вижда от стълпотворението тъмни хора, очакващи влака. Започват да нахлуват на тълпи в купето, а двойката дебели старци учудващо чевръсто скача на крака, и побягва навън. След малко вече седим по шестима на седалка за четирима и врявата придобива децибели, непознати дори по балканските ширини.

 „ДЖЪСТИН!!! ДЖЪСТИН!“, крещи някаква майка зад нас колкото й глас държи към целия вагон. „КЪДЕ СИ? КАЧИ ЛИ СЕЕ?

Следва още по-креслив отговор, явно Джъстин е наврян някъде между десетките правостоящи, но дори и да не се вижда, със сигурност и пингвините в Саймънс Таун го чуват. И съвсем не е единствен. Хората тук сякаш не са се учили да говорят нормално, крясъците и ревовете могат да засрамят и най-пияната европейска компания в Майорка. Засега не ни обръщат внимание, само едно-две деца ни се усмихват. Ще излъжа, ако твърдя че се чувствам комфортно. След цялата история на тая държава, и прочие. Внимавам да гледам повече през прозореца, и да се усмихвам любезно и разсеяно, без да фокусирам лице. По някое време втренчен поглед ме заставя да го направя.

Слаб, тъмен като нощта индиец се е вторачил в мен. Погледът му ми напомня странно на този на хиена, каквито видяхме на сафарито в Пиланесбърг. Не е сам- цяла тумба приятели го придружават, и в следващия момент той смушква един от тях и извива очи към мен. Полазват ме тръпки и търся безпомощно погледа на мъжа ми.

„Хайде да слизаме на следващата, моля те“, измънквам на български, за който съм сигурна, че наистина никой тук не разбира.

„Споко бе, бейби.“ Дежурният отговор, придружен от дежурната каменна физиономия в такива моменти, които ме карат за кой ли път да искам да му ударя плесница. Звучна, и да боли. Единственото, което мога да направя обаче, е да се преструвам че не забелязвам гнусните, опипващи погледи на индиеца. И че не следя с крайчеца на окото си движенията на цялата им групичка. Не съм страхлива по принцип.

Не знам как дочаквам спирката малко преди Кейптаун, на която почти целия влак слиза. Не искам да вдигам скандал на половинката, защото ми подари Нос Добра надежда- което няма да забравя докато дишам. Не мога да преглътна един-два хапливи коментара относно връщането с влак обаче. И, о чудо- той ги приема. Наистина не можел да си представи какво е да си жена. Oсобено на това място.

*

Дългата улица на Кейптаун. Скоро ще разберем, че това е една от малкото улици в цяла Южна Африка, където можеш да ходиш пеша и да седиш навън. Кръчмета отляво, кръчмета отдясно. Още повече са ресторантите- каквито искаш и с каквито храни ти душа поиска. Дори и суши предлагат.

Засядаме в Irish Pub. Най-доре изгежда от тротоарните кръчми, пък и винаги сме жадни за Гинес на евтини цени. Поръчваме си такъв, а върху миниатюрното пространство за пешаходене до нас подскача и подрипва народът нагоре-надоу. Има ли южноафриканци с нормална походка? Само тия дето дедите са им made in England или други мадърлендс.

Гинесите нарастват на брой и по някое време отивам вътре на тоалетна, и ми е трудно да се ориентирам в огромния, тъмен бар. Няма проблеми, няколко човека от различни цвята одавна ме гледат в очите, готови да ме упътят. Няма сравнение с Европа, споменах ли вече? Ние сме невъзпитани и егоистични в сравнение с тях.

На излизнане от тоалетната започва да ми прави впечатление колко хубави пичове има от различни цветове...Едвам излизам обратно, и почти се нахаквам в черната мацка, наместила се до мъжа ми в мое отсъствие.

Не ме разбирайте погрешно. Не говоря за разголена, анорексична силиконка с ярък грим. Такава нямаше и без това да го накара да се усмихва, особено така накефено. Мацката е с дълги крака в панталони и маратонки, тениска без сутиен и пепперкорнс, пиперени зрънца- така й викат на натуралната африканска фризура. Освен това има дебели, сочни устни и бавен, мелодичен изказ. Лебу.

Заговаряме се и се запиваме и тримата. Тя не показва с нищо да е разочарована, че съществувам и ние с мъжа ми се нахвърляме да я опознаваме с пионерска стръв. Лебу е фотографка когато може, и барманка в съседната кръчма, когато трябва да се плащат сметките. Преселила се е преди година от Йоханесбург тук, в Кейптаун.

„Чувствам се сигурно в Кейптаун“, провлачва мелодично тя и надига бирата си. Опитвам се да не се кокоря. Защо ли бях приела за даденост, че да си черен, значи да си в безопасност навсякъде? Защо? Черпим я още бири и ни разказва, че живее в един квартал, който се развивал доста хипарски и артистично напоследък, и нямало проблеми там и след смрачаване. Дава ни адреса и телефона си. Дали ще успеем да отидем? Утре следобед летим за Дърбан, навръх Нова година, а вече е късно...

След още една бира Лебу се сеща, че утре е на работа. Ние одавна вече сме пияни, а вечерта одавна се е спуснала над Кейптаун и е охладила нажежените улици. Фотографката става с плавни движения, прегръща ни и казва, че непременно трябва да й звъннем. После спира такси току до масата, помахва и се плъзва вътре. Мъжът ми дълго гледа след таксито.

Плащаме и поемаме пътя към хотела по о, тъй опасните нощни улици. Навсякъде е осветено и пълно с просяци, но няма кой да им обърне внимание вече. Градусът на настроението и децибелите ни са високи. Поне колкото пет Гинеса. 




Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 382757
Постинги: 80
Коментари: 764
Гласове: 3834
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031