Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.04.2014 03:32 - Южна Африка, reloaded III
Автор: venercheto Категория: Туризъм   
Прочетен: 2021 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 17.10.2018 05:43

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 

За Дърбан и Нова година няма да разказвам подробно. 4-те дена, в които бяхме там, ми се сливат в един голям общ ден безсъние и пиене до откат. Трудно е, когато домакинът ти е най-милият алкохолик на света, който страда от инсомния и не остава и другите да спят. Три часа беше максимумът, в който можеше при Бредли да склопиш очи, после идваше да ти гъделичка ходилата, да те побутва и да ти налива текила в устата. От немай-къде излизаш с него на балкона - все пак, домакин е - и бързо преставаш да мрънкаш, защото балконът е над Индийския океан. Благодарение на Бредли хващаш и поне два африкански изгрева над голямата вода, които колкото и да си замаяна от пиене и безсъние, няма да забравиш никога.

 

image

image

Успявате да се изкъпете дори един ден, след като послушно сте си изпили текилата в 10 сутринта- иначе нямаше да има излизане според Бредли. Индийският океан е топъл поне колкото Черно море и има повече вълни и от него. Не ви се иска да се разделяте с водата.

                                             *

В Йоханесбург е малко по-добре отколкото при Бредли, но не много. Следновогодишните празненства продължават с пълна сила около басейна на Деси и е чудно, че в промеждутъците успявате да видите националният парк Уолтър Сизулу -който по африкански щедро гъмжи от животни и птици - и дори да отидете до люлката на хомо сапиенс. На около 50км северно от Йоханесбург се намира региона, в който е живял и еволюирал хомо еректус, а след него и хомо сапиенс. Някои от намерените скелети са на 1,8 до 3,5 млн години! Люлката на човечеството (Cradle of Mankind) е насред саваната и освен модерния музей, няма нищо наоколо. На всеки час гид повежда група към първата къща на хомо сапиенс- пещерата. А тя, о-о..не е за страхливци. Гидът предупреждава, че хора с клаустрофобия, високо кръвно и всякакви други здравословни пречки към екстремните изживявания е по-добре да си останат отвън. Групата ни е от десетина човека и едва ли има някой над 40, тъй че всички заявяват бодро, че ще учавстват. Няма аз да се деля, я...

Входът е тъмен и неприветлив, но малко след него се отзоваваме в огромна скална зала, висока поне 20 метра. На една от стените има дупка, от която наднича жежащото слънце и гидът нехайно споменава, че оттам понякога падали змии, да сме внимавали... Все пак са осветили залата тук-таме и поне главната пътека се вижда. Продължаваме напред, нагоре и надолу из скалния търбух на земята.

Отзоваваме се във втора голяма зала, която с умиление наричат „Палатата на слона“. Огромен сталактит във формата на слонска глава се спуска от тавана, с ухо, хобот и всичко. Има ли по-голям творец от природата?image

Продължаваме напред, и докато гидът не спира да бъбри кой къде какви скелети бил изровил, препятствията започват. За да преминем до другата зала, трябва да минем през тунел, висок колкото човек на четири крака и широк...ами, да кажем че доста американци нямаше да успеят да се проврат. Чувството е задушаващо и ми се струва, че лазенето продължава вечно. И хич не е къс тоя тунел, мамка му. Започвам да мрънкам, че сигурно е по-добре да се върна, а тъмнината и скалните маси сякаш ме притискат към земята. Мъжът ми лази пред мен и не спира да ми дава кураж, а зад мен се влекат по корем последните двама-трима от групата. Чувството, че не мога да се върна и назад започва да стиска гърлото ми, гълтам прах, кашлям, задушавам се. „Още малко, още малко“, шепне мъжът и тъкмо когато ми излизат свитки пред очите от недостиг на кислород, чувам гласът му да се удря в скалите на много, много по-широко място. „Ето, навън съм! Тука е супер. Още малко само, обещавам ти!“

Стискам очи и зъби и залазвам като подгонена хлебарка към заветния изход. Миг...и половинката ми помага да се изправя на крака, и ме оставя да дишам, да дишам...

Още една голяма зала с находки, разкопки, сталактити и сталагмити и влажни скални маси. Колкото и да се наслаждавам на простора в момента, неволно си мисля колко е неуютно за живеене тука. Тоя хомо еректус хич, ама хич не е бил претенциозен, а и сапиенс след него, стотици хиляди години! Да е имал заслон от дъжд и вятър, и скална плоча на която да се свие вечер...това е. С копнеж се замислям за мекото, удобно легло при Деси. 

 

...Преди края на подземната разходка ни очаква още един тунел. Малко по-голям е от предния, въпреки че пак не става за американци. Деси го минава с патешко ходене, нали е фитнес маниачка, а аз...отново лазя. След час в търбуха на земята изскачаме навън с облекчение и дишащи с пълни гърди. Слънцето ни заслепява и високата трева на саваната не се поклаща от нищо, освен от змиите. Гъмжи от тях явно, добре че до музея има дървени пътеки. Поемаме обратно. Към града, към мекото легло при Деси за следобедна дрямка. Към 21-ви век. 









Гласувай:
5
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 382711
Постинги: 80
Коментари: 764
Гласове: 3834
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031