Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.07.2014 19:50 - Провинцията Мпумаланга
Автор: venercheto Категория: Туризъм   
Прочетен: 2084 Коментари: 2 Гласове:
6

Последна промяна: 04.12.2014 07:00


 Най-големият проблем в Южна Африка като турист, е че не можеш да се движиш свободно в градовете. Двайсет години след края на апартайда страната все още е раздирана от расови междуособици, корупция, престъпност и покъртителна бедност. Колкото е тегаво в градовете обаче, толкова е спокойно и величествено сред природата. Например в провинцията Мпумаланга, в която е националният парк Крюгер (Kruger National Park).

Потегляме в гореща, слънчева сутрин след кафето от Йоханесбург тримата с Деси и мъжът ми. Очакват ни поне 5 часа път, от обратната страна на улицата. Нещо, с което половинката се справя учудващо, подпомаган от навременните съвети на приятелката ми. Най-объркващи са му, както ще разбера след известно време, кръстовищата с по един стоп на всяка улица - нещо нормално тук...

„Минавай! Ние дойдохме първи, минавай!“, крещи Деси и той настъпва газта. Същата работа е и на кръговите движения- кой превари, той завари ли се казваше! Ако си се учил да караш в Германия, трудно се свиква с това.

След час най-после излизаме от Йоханесбург и се плъзваме по огромната платена магистрала посока североизток. Колите около нас намаляват все повече, докато след още час оставаме почти единствените пътници. Първата ни цел е да се качим на Панорамният път, който макар и да не ни е съвсем на път, обещава да е спиращ дъха.

Panorama Route си удържа обещанието. Вие се през Драконовите планини (Drakensberge), които също отговарят на името си. Зъберите се врязват в небето като шипове на драконова опашка, покрити с килими от трева, мъх, виещи се растения или цели паcища, на които преживят многобройни крави. Панорамата можеше да е алпийска, ако не беше африканска и разликата се забелязва в огромните ширина и дължина на всяко пространство. Докъдето ти европейски очи стигат всичко е...огромно.

image


Най-интересните скали, които виждаме са покрити с мъх, чиято форма учудващо наподобява природната прическа на черните хора, пепперкорнс. Черните измежду скалите...

image

image

...Пристигаме в Саби (Sabie) към 16ч и сме изгладнели, а и до скоро валеше. Между разксъсаните облаци обаче вече наднича слънцето, африканското слънце, под което и с фактор 50 изгаряш. Намираме си квартиратa след известно мотаене из китното селце, което се оказва Саби. Земята на бурите* е тук и се вижда веднага, стълбовете са облепени с плакати „Не на африканския национален когрес!“ и Гласувайте за Генерал еди кой си!“ (беше преди тазгодишните избори в ЮАР, които пак спечели ANC). Хазяйката ни е бурка, привлекателна жена на около 40, с естествена светлоруса коса и сериозно гледащи, сини като вода в басейн очи. Показва ни две чисти стаи с меки, двойни легла и всички други удобства, и дървена тераса, в която джунглоподобната градина почти се навира с клони. И евтино...дали платихме и 20 евро за всичко. Русокосата бурка ни дава ключовете, а мъжът ми вече я пита дали можем да останем и на другата вечер. С бизнесменски маниер съжалява, имала други наематели от утре и за по-дълго, но сигурно можела да ни уреди при нейни приятели, ако искаме.

Един телефонен разговор по-късно на бурски - който въпреки холандския си произxод удивително наподобява арабския по специфични гърлени звуци- ни обещава хубава и евтина квартира малко извън селото, и ни дава телефонен номер и адрес. Разбираме се да хвърлим нейния ключ в пощенската кутия на сутринта и след делово ръкуване и лека усмивка в тия сини сериозни очи, отпрашва с джипа си. Грабваме цигари и пари и изскачаме навън и ние.

В миниатюрното центърче на селото забелязваме отдалече ресторант, приличащ на влак, върху който е кацнала в цял ръст някаква крава. "Уууу, тия ше имат пойки коз!", радва се Деси, "непременно трябва да го опитате тва бурско ядене, голяма вкусотия е!" Пойки коз се оказва нещо подобно на нашия гювеч, но вместо в глинено, се прави в железно трикрако гърне, и е още по-тежко ядене, но наистина, адски вкусно. Има пойки от всичко- биволски опашки, морски дарове, сирена...и двамата смелчаци с мен си взимат с биволски опашки, а аз по-недоверчиво избирам морските дарове.

Настанили сме се в градината, която е потънала в зеленина и гледа към Драконовите планини. Някъде отляво, скрит в лианите, крещи папагал, докато споменът за дъжд се изпарява пред очите ни с последните капчици от листата и цветята. Сервитьорката ни, разбира се, е черна и присъщо мила и приветлива, както си е обичаят тук. Пойки козът пристига едва на втората чаша розе, която поръчваме с Деси, но се оказва наистина невероятeн. Опитвам и от биволските опашки и с изумление установявам, че за пръв път в живота си съм взела по-незаинтригуващото ястие от мъжът ми....


image


„Мен ще слушаш, брато. Нали знаеш, че винаги знам какво е вкусно!“, намига му красивата ми Деси и отпива блажено от винцето с притворени очи. Докато се наслаждаваме на ястието, няколкото чаши вино и прекрасната природа, ни обливат последните за днес слънчеви лъчи. Става време за Залезът, и решаваме да го изгледаме на водопадите, които се намирали накрая на селото. Около Саби има на всеки 5 км водопади, научаваме от пътеводителя, и поне на мен ми е трудно да го осъзная като факт.

Поемаме бодро към тях и само след две улици белите хора престават да се виждат, сякаш някакви извънземни са ги телепортирали на друга планета. Навсякъде черни, черни, черни хора, където и да погледнеш, и бързо започваме да правим впечатление. Усещането не е приятно..но Деси все още крачи невъзмутимо, както и мъжо (той така или иначе), и решавам и аз да се правя, че не ми пука. Минаваме покрай някакъв хранителен магазин, после през бензиностанция, и краят на селото вече се вижда, потънал в хълмове гъста растителност. Някаква кола кара от изевстно време бавно зад нас, после ни задминава и спира до тротоара.

„Накъде така, бейбис? Искате ли да ви повозим малко?“ През затъмнените прозорци проблясват само редове снежнобели зъби, оголени в широки усмивки. Все едно мъжът ми, който ги гледа изпод вежди, не съществува.

„Ааа не, мерси!“, провиква се Деси саркастично и тримата продължаваме да крачим към водопада, вече не толкова уверено. Колата ни следва още няколко метра, после прави ленив обратен завой и се отдалчава. Отдъхваме си.

Пристигаме на висок, извит нагоре мост, под който вече се чува грохотът на падащата вода. Намираме стълбички по хълма отстрани и заподскачваме по тях надолу, а аз на всеки няколко метра си поглеждам през рамото. Няма жив човек. Сега ако тези от колата решат да се върнат...

„Ето ги, ето ги водопадите!“, крещи Деси, явно не й минават подобни мисли през главата. Няма да спре да ме удивлява, уж я е страх от толкова други неща, от които мен не ме е страх...Под моста попадаме в някакви платформени градини с огромни африкански цветя в различни багри и изглед към водопадите. Водата се стоваря надолу към реката с грохот, пробила от хилядолетия път през земята и скалите, за да дойде и да се хвърля от 20 метра височина. Не е внушително, ако се сравнява с Ниагара и други чудовища, и все пак...млъквме и тримата. 


image

Слънцето с мъка откъсва очи от водопадите, усмихва се замечтано и потъва под хоризонта. Сумрак, в който само водата, шумоленето на гъстака и крясъците на някоя птица се чуват. „Хайде да се връщаме, хора!“, примолвам се. Хич не ми се иска да вземем обратния път през черния квартал по тъмно. Останалите двмата скачат из градините, берат цветя, правят снимки и очевидно нищо не ги притеснява. Стискам устни, няма да го кажа втори път. След цели десет минути решават, че най-после са се нагледали на водопадите, и поемаме. Пътят до квартирата е само двайсетина минутки, но по чувство са около три пъти по толкова. Тъмно е вече, и ми се струва че тримата светим по улицата с омразна белота. Около нас се промъкват сенки, спират да ни погледат, подмятат по някоя дума...но нищо не се случва!

Вече в квартирата, се разполагаме за последна чаша вино на голямата, навряна в дърветата тераса. Станало е хладно и си обличаме суитчерите. Градината е пълна с животински шумове, но това са единствените, които се чуват в черната, архаична нощ на Саби. От тях или от виното очите ни скоро започват да се затварят и се търкулваме по леглата.

В 7 сутринта телефонът ми звъни настойчиво с гнусната си, натрапчива мелодиийка. Никой освен мен не му обръща внимание и използвам затишието да скоча под душа. После излизам предпазливо на терасата...Слънцето се провира между листата и лианите, няма и помен от снощния хлад. Долу в градината вече седят двама-трима черни работници (черноработници) и пият кафе на слънце. Кафе ние нямаме, но първото кръчме е на около 100 метра. Обявавам в стаята на висок глас, че ще отида да купя за всички, докато Деси се завлачва към душа рошава и сърдита, и мъжът ми ръмжи нещо изпод завивките. По-скоро кафе!

След няколко метра по тихата улица започвам да се потя. Осем без нещо сутринта, в планината...Ако случайно не знаех че съм в Африка, най-късно сега бих го разбрала. И през най-горещото лято у нас в планината по това време си с яке и се опитваш да усмириш тракащите си зъби!

Нямаме особен късмет преди обяд с туризма. Решили сме да видим Божият прозорец (God"s Window), където е снимана последната сцена от „Боговете сигурно са полудели“ - в която аборигенът извърля бутилката от кока-кола, ако си спомняш, на Края на света.

Докато се катерим натам с колата, отнякъде се спуска гъста бяла мъгла и затуля всичко. Мъжът ми пълзи по серпентините и на всички ни е трудно да видим по-далече от чистачките. Какво е това нещо...Упорито продължаваме нагоре, може пък да се разсее, ех!

Горе на паркинга едва намираме място и се радваме, че черноработник ни помага да си намерим, срещу сума. Навън от колата е странно, друг свят. Мъглата е толкова гъста, че като си протегна ръката, не си виждам пръстите - но за сметка на това е непознато гореща. Подвикванията на останалите туристи са приглушени, сякаш се чуват през гипсокартон. Ще опитаме все пак да стигнем до Божият прозорец, може пък Господ да се смили..

За да се изкатерим до него, трябва да минем през истинска малка джунгла. Слава Богу са направили дървена пътека и някакви парапети вътре. При тази видимост не бих си сложила крака на естествената пътека, а и Деси кой знае защо е с джапанки...Пред входа на джунглата облаците мъгла малко се пораздигат и затова виждам...маймунката! На метри от мен.

Не смея да дишам дори. Въпреки приглушените гласове навсякъде около нас, явно се чувства защитена от лепкавата като захарен памук белота. Рови нещо по земята, сякаш търси храна и напрегнатото й тяло издава, че много добре знае че е наблюдавана. Архаичен момент...Нарушавам го с 2-3 снимки, които успявам да й направя, но в момента, в който правя крачка към нея, полита обратно в гъстака


image




Гласувай:
6
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. natali60 - Чудесно разказваш,
22.08.2014 02:08
Венерче.
Поздрави от друга гореща точка - Филипините! :)
цитирай
2. venercheto - Мерси, Натали- ама ше има да изям ...
23.08.2014 09:43
Мерси, Натали- ама ше има да изям хляб, докато те настигна! Започвам на момента (да ям хляб, имам предвид).
Точно тва пътеписче мен самата ме дразни. Почва да ми омръзва линеарната прогресия..но се радвам , че поне на теб ти е харесало! Аз съм ти фенка, одавна! :)
Филипините, иииих, не се спряхте, бе хора! Кажете каква е тая работа, да я започна и аз!
Благородна завист и много поздрави от Севера! :) Венерчето
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 288176
Постинги: 69
Коментари: 745
Гласове: 3571
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031