Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.02.2016 09:16 - Гордата усмивка на Индокитай
Автор: venercheto Категория: Туризъм   
Прочетен: 3208 Коментари: 10 Гласове:
11

Последна промяна: 09.01.2021 04:26

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Централен Виетнам: джунглата и хората, втора част

На другия ден успяваме да направим шестчасова разходка из тропическата гора, с четири пъти джапане в реката по хлъзгави, обрасли с мъх камъни. Влажно, влажно, влажно. Чаршафите в иначе луксозната ни хижа (за хижа) са мухлясали и всичките дрехи и обувки извадени от раниците овлажняват. В джунглоподобната планина найстрашните животни сe оказват пиявиците, ъпдейтнати от европейските с по няколко еволюционни нива. Срещу тях помагат само кубинки, иначе се провират и през чорапи, катерят се като кози по краката, и за миг надушват вена. Ние нямаме кубинки, а след второто преминаване на реката А. вече няма и чорапи. Дава ги на мен да си сменя мокрите, след спектакълното ми подхлъзване и цопване във водата. Той продължава с обувки на босо и първите три пиявици, които отскубва от крака си половин час по-късно са малки, но четвъртата е дебела и дълга колкото мъжки пръст. Изтръгва я с вик и я захвърля в гъстака, а от дупките шурва толкова кръв, много и неспирно, че се уплашвам гадината да не е пробила някоя артерия. Добре, че нося лейкопласт...налепяме го хубаво и продължаваме из трудно проходимата, влажна растителност. Аз се треса на всеки десет минути като епилептичка, скимтя и се моля А. да обира гънещите се кръвопийки от чорапите ми (му), в които предвидливо си бях натъпкала крачолите на панталоните.

Водопадът До Куеен (Do Quyen). Седемстотин стръмни, хлъзгави и огромни стълби надолу, седемстотин нагоре. Като стигаме най-после в подножието му с треперещи крака и плувнали в пот, гледката е величествна и древна. Не искам да си тръгвам.

image

По стълбите нагоре срещаме двойка млади туристи. Носят каски за колела, миличките и ги свалят засрамено като ни забелязват. „Нищо страшно няма в гората“, подвиквам весело,“ Единственото, за което трябва да внимавате, са пиявиците. Вече ни ухапаха няколко пъти, на него още не може да му спре кръвта!“, викам още по-жизнерадостно докато се разминаваме, тъкмо да видя погледа, който си разменят. Сигурна съм, че докато се скрием зад завоя ще са си сложили каските пак.

Вечерта в хижата е и първият ни истински допир с местните. Ние и двама ухилени виетнамци сме туристите на десетки километри околвръст. На един етаж сме с веселяците и ни казват още на терасата, че са от Ханой, дошли за една вечер да се напият в планината. Персоналът на хижата се състои от пет души, най-възрастния от който, странно но факт, говори най-добър английски. Или поне говори някакъв, младите не могат да откинат. Възрастният човек, Фъюн, когото наричам възрастен по липса на по-точно определение, се сеща и веднага къде е България. И за розовата ни вода, но за това се сещат всички, които знаят България, повтаряно им е в училище до откат. За виетнамците името на родината ни е синоним с Долината на розите. И купуват розова вода, купуват като пред Свършека на света. Какъв е тоя възторг от розите, питам се с леко недоумение, особено в народ, който разполага с прещедрата флора на тропиците?

- Във Виетнам вече не растат рози - разяснява ни Фъюн, който се оказва ботаник по професия и природозащитник по убеждения. - Имахме и ние преди войната, но откакто америкаците пръскаха с Ейджънт Ориндж изчезнаха и не се захващат повече - кима той с безизразно лице. Като почвам да гледам съчувствено, Фъюн сменя рязко темата и ни пита какво бихме желали за вечеря.

Не чакат съжаление виетнамците и не искат, направи ми впечатление от началото. Не приемат съчувствие за милионите човешки жертви, стотиците хиляди инвалиди, опустошените населени места и отровената до днес природа. Може би защото излизат победили в най-ненужната и глупава война на двадесети век. Може би защото държавата им се храни от туристите вече и в последното затънтено село. Може да е до душевност, а може и да е комбинация от всички тези фактори. Оставам обаче не за пръв път с чувството, че трябва да се извиня за расата си. И на другите континенти, на които съм била, беше същото. И от другите два си тръгнах с угнетяващото съзнание, че по-алчен и кръвожаден от белия човек модерният свят не познава.

Междувременно Фъюн дава инструкции на младите, които заформят обща маса с виетнамските туристи, с какво да ни хранят и поят. Вече е тъмно, седим в ресторантчето под хижата, което си е общо-взето открито и клоните на дърветата се навират в него. Крясъците на непознати птици и шумове на животни, провиращи се из защитната тъмнина на храсталаците са единствените, които ни заобикалят, поне засега. С темпото, с което градусът се покачва на виетнамската маса, едва ли дълго ще остане така. Единият турист налива прещедро на себе си и приятеля си безцветна течност от малко чайниче и ентусиазирано вдигат наздравица.

image
Фъюн се завръща и ни изнася прекрасна лекция за изобилната флора на Бах Ма. От него научаваме къде са 70-метровите дървета (които наистина видяхме на другия ден!) и имената на доста непознати растения, които за съжаление не можем да повторим. Комуникацията не е лесна. И след пет повторения ми е трудно да нагодя тяхното произношение, а на английския с виетнамски акцент трябва поне седмица да му се свиква. Дори да владеят езика добре, на местните им е много трудно да произнасят звуци като с, ч, з и други. Всички те биват свеждани до едно т или д. Другото е гадаене.

След втората ни бира пристига и вечерята. Пържено пиле, което е специалитет и ям за пръв път в живота си (неземно вкусно), задължителната супа Фъ и задушен ориз. Фъюн учтиво се оттегля на виетнамската маса, където сега и персоналът сяда да хапне с новите си приятели и с не по-малко прекрасни ястия. Момичето-готвачка (педесет процента от населението на Виетнам е под 25 години ) се е вторачило в телефона си, въпреки че няма интернет в радиус от двайсет км, а най-младият и най-високият от тях започва да надига от прозрачната течност с ханойците. Фъюн вечеря, не докосва алкохол, пита ни дали имаме нужда от още нещо и става да си върви. Преди да си сложи каската горе на пътя ни кимва, пали моторетката и после тъмнината на змиеподобната улица го поглъща като хапка. Миг, и моторчето вече не се чува. Може би защото масата до нас наваксва с децибели.

След още една бира А. казва, че иска да си ляга, и то тъкмо когато новият ни познат от Ханой се престрашава да ни покани на тяхната маса. Лицето му е като грейнала месечина, очите, скрити в бръчици от смях. И аз съм разбита от ходене, но-о...

- Знам, че искаш да останеш. Хайде, интегрирай се. Аз обаче лягам. И те дигам утре в зори, да си знаеш - намига ми А. След целувка към мен и любезни извинения към виетнамците, си и тръгва нагоре към хижата, телето. Хората още по-възторжено ме канят при тях, келнерът ми дърпа с поклони стол, дори готвачката дига поглед от телефона си да ми хвърли светкавична усмивка. Добре че са виетнамските туристи. Само с трите младока от хижата, които знаят общо пет английски думи и то от менюто, едва ли щяхме да се сближим...

Пада се да седна до най-младия, който е висок колкото мен, демек доста за тукашен, и не изглежда на повече от двайсет. Наситена руменина багри чистата му кожа, ех този планински въздух, мисля си, но погледът ми пробягва и по количеството бирени кенчета и малкото чайниче на масата, от което ми наливат и на мен прозрачна течност в напръстник.

- Виетнамско оризово вино, опитай, опитай!, канят ме сърдечно и дигат чашки.

- Едно, две, три, НАЗДРАВЕЕЕ!!, крещим всички, нормалният  тост тук. Гаврътваме шотчетата. Уууу-ха...какво ти вино – чиста ракия си е това! По-лека е от нашата може би, но не с много, и доста пивка. Сещам се, че на това сигурно японците му викат саке и давам веднага да ми налеят пак. Още като гледахме Шогун навремето съм искала да го опитам. Отпивам, закашлям се малко, за да стане смешно и всички не пропускат да се разхилят, дори младата готвачка. Смеят се, смеят се, смеят се, кеф им е. С виентамците можеш да се смееш лесно и по много, често пъти за нищо. Любима страна.

- Хайде, хайде, не се прави. Знам че можеш повече – та нали си от България!, вика ханоецът с учудващо добър английски, докато налива чевръсто из напръстниците. - А и ние можем доста да пием, нали виждаш. Изненадана си май, а? Не го очакваше, признай си!, триумфира той и превежда и на виетнамски. Аз кимам ухилено за всеобща радост. Доволни усмивки от всички мъже, гордеят се с неподозираните си способности. Толкова за митa, че азиатците нямали ген за разграждане на алкохола – междувременно са си отгледали.

- Раз, два, три, наздравееее!, викам на виетнамски и предизвиквам нова експлозия от смях и умиление. (Мот, хай, ба, зоооооо! е на север, мот, хай, ба, йооооооо! на юг. Тук още сме на „зоооооо“) Двамата младежи ме гледат не само с умиление, забелязвам, и нещо друго има в тия засмени, дръпнати очи...

- А на момичето защо не сипете?, питам усърдно наливащия преводач и за момент смеховете стреснато замлъкват. Младата готвачка едва надига глава от дисплея докато й превеждат въпроса, за да ми хвърли кос поглед. После става, покланя се и изчезва някъде зад бара, чувам притварянето на врата.

- Ами тя не пие. Каза да я извиниш, но й се спяло - бодро отвръща ханоецът и пак надига чашка. Другите му следват приемера.

- Тя, и всички останали виетнамски жени не пият - подхвърлям небрежно и си паля цигара, а мъжете хихикат смутено. Не съм видяла досега моят пол да консумира алкохол, да пуши или да се заседи в заведение. За сметка на това жените са привилигеровани в други неща - да работят по строежите наравно с мъжете, да прекарват туристите с лодки, да продават всичко възможно (търговията се счита само за женска работа ) и да се бъхтят в оризищата. Докато мъжете пият оризово вино.

- Наздравеее, наздравеее! Ние сме един народ, нека се веселим заедно!, повтаря виетнамецът и на двата езика. - Ние сме един народ, един народ. Нищо, че аз съм от Ханой, а вие от тук. Ето, имаме и посестрима чак от България. И с тях сме един народ. И с руснаците, и с чехите, с всички от едно време...

Двамата ханойци изпадат в комунистическа носталгия и бъбрят  помежду си, докато аз безуспещно се опитвам да водя разговор с младежите, които се изчервяват от неудобство поради несъществуващия си английски. В същото време в главата ми витае фразата „един народ сме, един“. След толкова време, все още, кървавото минало им наднича зад рамото и като се веселят. Виетнам е водил гражданска война, в която Щатите се намесват на страната на Юга и обръщат в своя. И която губят, както целия свят знае и почти с любов си повтаря.

- Аа-ах, не се мъчете, та нали съм тук! И само за тая вечер, използвайте ме! - прекъсва трудния ни разговор доброволния преводач и наистина не се уморява да предава нататък и най-малката подробност. Може и да пием от напръстници, но нали сме братски души, скоростта е зашеметяваща. По някое време на преводача думите започват да му се бавят.

- Харесва ли ти виното? А така! Видя, че можем да пием, нали?, смее се той, а изтеглените му очи са странно нефокусирани вече. - И други неща можем ние, неподозирани. Ооо, какви неща можем! Нищо че пишките ни са малки като малко пръстче – подмята той с лекота и показва в същото време кутрето си.
- Можем ние, можееем! - После превежда за останалите.

Смях, смях, смях. Аз се чудя точно колко да се смея и спирам първа.

- Малки, амааа и лютите чушлета са малки, но жилят, нали?, намига ми след още една глътка преводачът и цялото му лице се покрива със ситни бръчици от смях. Останалите също се кискат високо, без следа от смущение или комплекси. Руменият младеж до мен ми хвърля крадешком погледи. Малко чили, ама жили, а?

- Като гледам, ти си с две-три години по-голяма от мъжа ти, нали? - не мирясва ханоецът. - Четири, поправям го.

- Аааа, ооооууу, значи си падаш по по-младички! Я взимай тоя юнак до тебе и отивайте в гората! За малко гимнастика. Или за много! Той е млад още и ще е като тигър!

После превежда за другите и нова експлозия от кикот следва, смушквания, още смях. Аз се смея с тях. На Запад щеше да е обиден, странен разговор. Тук не усещам нищо неестествено, по детски се кикотим всички. Може би защото почти всички са с детски ръст и като че ли детска душа. И не са единствени в тая държава, на тоя континент..

Младежът до мен поруменява още повече от разговорите, в същото време се присламчва невърдълес със стол и лакът.

След още пет бързи и яростни наздравици (от които аз не изпивам и един напръстник общо), преводачът започва да разлива на масата, вместо по чашите, а на румения като трендафил младеж му кръвясват и очите.

- Хайде, време е за сън!, сеща се преводачът - Поне за мен, нали съм стар! (На 35 е.) Вие, забавлявайте се, трябва да ти хареса Виетнам...- фъфли той, докато приятелят му помага да стане от масата. След още смях, поклони и солени съвети към момчетата (сигурна съм), двамата туристи се измъкват с клатушкане да спят, подпирайки се един друг. Аз бих останала, не е толкова късно, все пак бързо се напиха виетнамците, но за комуникацията с младите не смятам да впрягам езика на тялото.

Ставам, благодаря им, покланям се, те също. Катеря се по дългите стълби към хижата, в гората още кряскат някакви птици, а щурците могат да заглушат и моторче. Младите момчета се катерят след мен. И двамата усмихнати, единият нисък и детски, другият висок и планински красив. Подскачат по стълбите, усмихват се като се обърна да ги погледна, покланят се – и ме следват пак. Някак си не успяват да ме настигнат съвсем. Изпращат ме до втория етаж, по дългата тераса, чак до нашата врата в дъното. Обръщам се и се покланям за последно, благодаря шепнешком, те също. Очите им са като полумесеци, потопени в масло. Чакаме, и тримата чакаме нещо, а когато високият младеж прави крачка към мен и посяга да ме пипне, аз се мушвам в стаята при спящия си мъж. И заключвам след себе си.

Младежите се отдалечават с бавни стъпки, сега вече крещят разочаровано без грижа колко е високо, изглежда и се сборичкват. Чувам ги още доста време, очевидно спят точно под нас. Разочарованите крясъци, смеховете и плясканията по бедрата. Фантазирам си какво щяха да си говорят, ако бяха българи. Защо я изпусна бе, простак? А ти защо нищо не й каза, бе сульо?

Лежа в тъмното до хъркащия А. и се усмихвам до уши.




Гласувай:
11



1. djani - Мой близък приятел ще се завърне след месец от Камбоджа...
15.02.2016 09:50
Закупи ресторант на едно малко островче и две големи лодки за транспорт до него. Има доста чужденци, които масово го посещават и е на добра печалба. Пусна доста снимки за това във ФБ. Някои не се плашат от тропически болести и гадинки...
цитирай
2. venercheto - за тях нали си има ваксинки :)
15.02.2016 10:01
а ако ми кажеше някой, че ще претръпна към гадините, нямаше да му повярвам преди години! е, не че са ме и нападали кой знае как досега, да си призная. блазе му на твоя приятел в Камбоджа! и да, смелчак е...бтв, не си ли търси персонал? :D
цитирай
3. djani - Страницата му във ФБ е Ivan Ivanovich
15.02.2016 11:09
venercheto написа:
а ако ми кажеше някой, че ще претръпна към гадините, нямаше да му повярвам преди години! е, не че са ме и нападали кой знае как досега, да си призная. блазе му на твоя приятел в Камбоджа! и да, смелчак е...бтв, не си ли търси персонал? :D

Попитай го. Макар, че ще предпочете почти безплатните местни...
цитирай
4. venercheto - мда...
15.02.2016 17:18
разбираемо е :)
цитирай
5. kalin8 - Привет!
16.02.2016 20:47
Отваряш един нов прозорец... За мен поне е така! Благодаря!
Б.
цитирай
6. venercheto - :)
17.02.2016 01:33
радвам се! и аз благодаря :)
цитирай
7. natali60 - Сладури са тези виетнамци :)
23.02.2016 07:56
Добре ще е да събереш разказите си в книга, ще бъде интересна.
Поздрави от Филипините! :)
цитирай
8. venercheto - :)
23.02.2016 14:05
Много сладури има, да. А твоята книга със или без снимки я отпечата? :) След по-малко от месец ще съм в България, ще гледам да си я купя. Повечето твои разкази са също много интересни!
цитирай
9. natali60 - Благодаря за интереса, Венерче.
24.02.2016 16:06
В книгата ми има 64 цветни снимки и много черно- бели. А в диска, който придружава книгата, има още цветни снимки, както и аудио запис на репортажите ми от Китай за интернет радио Татковина. Когато разказваме за екзотични страни, а и въобще за разни страни, снимките са много важни.
Ще се радвам да ми напишеш мнението си за книгата.
Прекрасни пътешествия ти желая! :)
цитирай
10. venercheto - моля, моля!
04.03.2016 03:22
Ти си си журналист печен и опечен, аз още щъпукам! :)

И на тебе прекрасни...незабравими!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 538541
Постинги: 89
Коментари: 779
Гласове: 4296
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031