Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.04 14:21 - В земята на берберите
Автор: venercheto Категория: Туризъм   
Прочетен: 300 Коментари: 0 Гласове:
9

Последна промяна: 06.04 05:39

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

(Спомен от щастливите времена преди епидемията)

 

Първа част

 

Няма да ви издам къде се намира мястото. Твърде ми се свиди. Вместо това бих искала да ви взема на разходка из отдавна забравената магия на миналото.

Пътуваме на юг от арабска столица с кола под наем. Идваме от мрачната зима на севера, а тук разбира се, е лято. Не в разгара на лятото, както бихме казали ние, но ранно лято, приятна топлина и студени сенки. В Африка сенките са студени в ранното лято. Но слънцето, африканското слънце! Той не ме слуша да се намаже с плажно мляко, природно по-тъмен е. На втория ден ще се събуди със сериозно изгаряне. „Дори на ръцете, дори на ръцете!“, ще повтаря изумен. А аз ще тутоля.

Пътуваме към земята на берберите. Те са коренното население на северна Африка, доста по-старо от арабското. Срещали сме бербери в друга държава, преди повече от 10г. и преди промените. Намерих ги за скромни и свободни, което беше такава приятна разлика да се види.

Спираме в последния голям град преди целта ни, за да се запасим с бира и вино. Трябва да поразпитаме наоколо, докато ни насочат към гърба на един хотел. Там попадаме в тясно, тъмно дворче с две-три маси, на които няколко човека вече пият. Свикнала съм с мъжките погледи в определени географски ширини, но определено съм виждала по-притесняващи. А и така ми се ходи до тоалетна. Още преди да мога да попитам някой, висок мъж изскача от вътрешността на бара, надничайки очаквателно в лицето ми.  Тоалетни? Объркването му не трае и две секунди. Води ме към тоалетни с дупка в пода, все още стандарта тук, които очевидно са и само за мъже.  Разбира се, на никоя местна жена и кракът й няма да стъпи в бара и дори туристките изглежда го правят рядко. Ала има тоалетна хартия!

Връщайки се от едното място, погледите стават по-втренчени. Мъжът ми вече е вътре и сега спокойно могат да си ме разглеждат. Имам един трик от много време. Усмихвай се топло и кимай. Любезността впечатлява и разоръжава повечето хора по света. После и аз се гмурвам в кръчмата.

Изглежда като салон от Дивия запад. Голям бар, пълен с бутилки, о свещена гледка! След като изгубихме час и половина в столицата да търсим бира, тук е като оазис в пустинята. На две или три маси седят местни в различни фази на пиянството и ни посрещат топло. Никой не може да се съревновава с испанския пънкар обаче, пиян като куче на бара. Опитва се да ни въвлече в разговор, но тъй като трудно нещо му се разбира, си насочваме вниманието към разбираемите неща. Бутилки и бутилки с прекрасно изглеждащо местно вино, невероятно, но факт. Взимам две, розе и бяло. Мъжът ми отмъква десет бири. Цените са като в Европа, ако не и по-скъпи. Но само на алкохола. Намръщеният барман натрупва трофеите ни в стабилна торба и след това, нетърпеливи  да се измъкнем от испанския пънкар, казваме и довиждане. Барманът малко се поразведрява. Всички останали съжаляват, че си тръгваме и изричат топли, прощални слова. Така правят и хората отвън в тъмното дворче.

                                                                                     * 

Шофираме през голи хълмове и нещо, прилично на пустиня. От нищото, както изглежда, тук-таме ще изникне висока фигура на овчар, само за да ни напомни да си държим очите върху пътя. Облечени са с дълги, вълнени ямурлуци и тагелмут тюрбани (също, „чече“) да ги пазят от слънцето и пясъка. И вятъра. Водят овце, много овце и почти толкова кози. Отвреме-навреме овцете ще се забавят, докато преминават улицата. И ще им е на опашката дали им бибиткаме. Не така на овчарят, който ще умре от срам и ще се опитва да ги прекара по-бързо.

Стигаме в селото малко преди залез слънце. Невероятно изглежда, че тук някъде зад скалите трябва да се простира Атлантика. Само главната улица е асфалтирана. Навсякъде се виждат типичните детски къщички, квадратни и тесни, без покриви, само с бетонни плочи отгоре. Архитектурата никога не е важна във вечното лято. Толкова съм научила вече.

Според Гугъл мапс можем да слезем до плажа по някакъв път, но път няма. Селото свършва пред нисък дувар разрушен по средата, тъй че да можеш да минеш оттам с колата и да подкараш из полето. И после надолу и надолу по каменист, черен път. Уморени сме, гладни и раздразнителни, но тогава го виждаме. Атлантическия океан, мятащ огромни, пенливи вълни на плажа.

Малък плаж, сгушен в прегръдката на жълто-лилавите скали. На залез слънце е, дали споменах? Не губим време с чек-ин, ами грабваме две бири от запасите си и тичаме към водата. Мяркаме европейци, но не много. Изобщо, тук няма много хора. Повечето от тях са местни момчета и младежи, които играят футбол и бийчбол. Истински майстори са на които. Те са тъмни, с изваяни тела и щастливи. Чувствителни към всеки поглед, бързащи да върнат всяка усмивка. Улавям се, че зяпам един от по-зрелите младежи. И той го знае, започва да показва все повече и повече номера с топката. Наистина ли е толкова отдаден или само се фука? Мисля, че са и двете.

Мъжът ми забелязва единствено залеза. Величествен и съзерцателен, най-после убежище след стресиращия Берлин. Атлантика е шумен и див, много по-див от кокетното Средиземно море. А и рядко ни се случва да наблюдаваме залез във водата. Нали на Черно море си имаме само изгреви. Ракиени изгреви.

Отнема векове да се стъмни. Клишето за юга ни е насадило идеята, че ще се здрачи рано, но отнема много повече време, отколкото в Европа точно сега. Утре ще разбера, че Земята на берберите не бърза с нищо. Засега само зяпам давещото се слънце и се опитвам мъжа ми да не ме хване, че зяпам и младежите на плажа.

Нашето хотелче е от най-простите, с общи бани и тоалетни. Живеем на втория етаж, който се състои от всичко на всичко три стаи и голям балкон. В стаята ни изглежда да има само нещо като голяма койка – която, изумително, се оказва невероятно удобна. Прозорците гледат океана, само на няколко метра от него сме и без това. Имаме чувството, че реве в стаята ни и че вълните му се пенят току до койката ни.

Може би затова не мога да заспя. Или пък е заради кучетата? Банди от сладурски кучета мързелуват наоколо през деня или играят на топка с хората, но човече, ако можеше да ги видиш нощем! Или да ги чуеш… Обсъждат всичко, случило се през деня, с подлудяваща страст разменят новини и впечатления. Едва около 3 сутринта позамлъкват и аз се унасям. Само за да се се изтръгна от съня 2 часа по-късно от рева на чудовищна вълна.

Неспособна да мирувам повече в името на съпруга си, се промъквам на балкона с идеята да почета книга на светлината от телефона. Час по-късно книгата лежи все така неотворена, а аз все така съм се опулила в небето. Дори кучетата млъкват съвсем, обгърнати от трилионите ярки звезди и много ясните и непознати на живо съзвездия. Вече очаквам изгрева, но той не настъпва и не настъпва, и аз се замъквам да спя.

Всъщност не се, не още. Ще ми се да си взема кафе и да продължа да чакам ленивото слънце да изгрее, и после да си отспя на плажа. Промъквам се по тесния коридор покрай останалите две спартански стаички, и се спускам по стълбището. Между нашия и първия етаж има врата (а долу на партера е плажният ни кафе-ресторант), и по дяволите, тя е затворена. Заключена! Ако искам да изляза на разходка, бих могла, през другата врата, скрита в сенките. За кафе и комфорт трябва обаче да чакам. Да чакам?! Аз, която съм от цивилизацията, свикнала да получава ВСИЧКО и ВЕДНАГА?

Отново натискам бравата и отново, после все пак се засрамвам от западняшката си арогантност. Домакините ни – възрастен мъж и двамата му млади помощници – спят някъде зад тази врата, в проветривия хол на първия етаж. Първият и последният път е, в който ще видя тази врата затворена.

Час по-късно е 8ч. и колебливо светло, но никой още не се е събудил. Не жълто-лилавите скали, не птиците и определено не слънцето. Ако не беше рева на Атлантика, щеше да е абсолютно тихо. Домакините ни се размърдват, обаче. Зяпват ме сънено, когато скачам долу на тезгяха на кафе-ресторанта. Възрастният домакин държи плик с багети  и не може да скрие изненадата си. И може би негодуванието си, че се появявам толкова рано, но пак ме кани със щедър жест да поседна на една от дървените маси до океана. Младият Юсеф тича да ми направи кафе още преди да съм завършила изречението си. Другият млад човек, Хасан, идва да пита дали искам закуска. Дали искам! Омлет по берберски, неземно вкусен, кроасан и багета и маслини; амлу – паста от арганово масло, бадеми и мед – и, и, и… Хасан се усмихва щастливо, кима много пъти и после се тупва с юмрук в областта на сърцето. Това всички тук го правят. Жестът е толкова чист и трогателен, изразяващ обич и откритост, че на мен ми става неудобно. И се мразя за това.

Мъничкият плаж се събужда неохотно и първи навън са семействата с малки деца, разбира се. Съпругът ми слиза едва след 9, да похапне и да се възхищава на Берберската закуска. После отиваме да се излегнем върху шезлонгите. Много скоро идват и плажните момчета и почват да ритат, но въпреки това заспивам.

                                                                                        *

Усещането е не само, че сме далече от цивилизацията. Усещането е, че сме далече от времето. Има кафе и храна, но се предлагат само 3 или 4 основни ястия в двата ресторанта на плажа ни. Вълшебни обаче. Прясна риба и морски дарове, тажин, кускус, пресни, прекрасни салатки. На хората им отнема между 1 и 2 часа да ти сготвят ядене, но веднъж разбрал това, го приемаш. Няма да размениш тази храна тук дори и за бира, а и без това няма за къде да бързаш. Тук започваш да забравяш западната си разглезеност и се връщаш към корените. Които всъщност са много по-здравословни, много по-вкусни, много по-искрени и топли. Виж, мислиш си, така трябва да е било и при нас. Някъде преди Индустриалната революция. Преди капитализма и капитала, преди индивидуализма и егоизма. Не може да се каже, че тези хора са недокоснати от капитализма. Но изглеждат любопитно, изумително имунизирани срещу него.

                                                                         *

 (to be continued)

image






Гласувай:
9
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 382751
Постинги: 80
Коментари: 764
Гласове: 3834
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031