Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.04 14:28 - В земята на берберите
Автор: venercheto Категория: Туризъм   
Прочетен: 165 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 14.04 09:43


(Спомен от щастливите времена преди епидемията)

Втора част

„Приятели“ на приятелите ни ще дойдат да ни видят. Бивши хазяи на приятели, всъщност. Тъй като и с Юсеф вече сме приятели, добре разбирам динамиката. Потърсихме приятелите на нашите приятели по ФБ и си определихме среща. Ще дойдат на нашия плаж, който не е централния, и затова е дори по-вълшебен. Те са местни момчета и някои от тях са много атрактивни. Започва се с това, че затваряме кафенето до нас, което принадлежи на единия от тях. Всичко наоколо, което значи нашия и още един ресторант, също затваря. Юсеф притичва често, надничайки тревожно в лицето ми. Той познава приятелите на нашите приятели, те са и негови приятели. Дали ги намирам за по-добри, по-забавни, по-красиви? Дали могат да ме обслужат по-добре от него, във всеки смисъл? (Не че той ме обслужва с нещо повече от закуски и напитки.) Жената в мен, заспала благодарение на прекалената еманципация, се събужда към нещо красиво.

Седим в пълния мрак на плажното кафене с приятелите на нашите приятели и се опитваме да се опознаем. Едва сега някои от тях приемат бирата, която им предлагаме. Не го направиха докато беше светло и видно. Аз съм единствената жена и на съпруга ми не му е съвсем комфортно. Също, защото и не познаваме никого тук, което никога не притеснява мен.  Много уважително е, някой си чете книга на светлина от телефона, другите излизат от кожата си, за да ни накарат да се чувстваме добре. Много е хубаво е, докато... Пазачът на паркинга се носи през тъмнината, дори подтичва по бързо изстиващия пясък. Мъничък, мъничък, ухилен, ухилен човечец, на който точно сега му е трудно да тича. Не само, че прецапва до нас, крещейки екзалтираната си изненада, че си е намерил компания, ами и продължава да вика и да ме пипа в лудо ликуване. „Той пиян ли е?“, питам невярващо новите си приятели и те веднага започват да кимат, и да свиват рамене. „Ама как?!“, продължава изумен мъжът ми, спомняйки се прекрасно трудностите, през които минахме, за да се сдобием с алкохол. И помнейки цените. И помнейки, че никой тук не пие. По светло.

„Ами, ходят до големия град. И там си купуват“, обяснява новият приятел. Без обвинение, без осъждане, човекът от паркинга топло се приема в разговора ни. На свой ред се изумявам още повече. Докато пазача продължава да крещи в своето ликуващо, лудо пиянство и да ме докосва.

„Ела да седнеш до мене“, предлага новият приятел. (Жената в мен високо замърква.) Отивам, но това не намалява ентусиазма на пияния и на йота. Опитваме се да се опознаем, измежду неговите крясъци и дърдорене, и клатене. По някое време така се изнервям, че мисля за тръгване. Новият ми приятел прошепва в тъмното, че може да идем в някаква вила горе на скалата, много близо, и да свирим и да пеем. По принцип аз съм първата „за“ такива оферти. Затова продължаваме да чакаме, бъбрейки с новите ни приятели, докато се опитваме да игнорираме шумният и докосващ пазач. „Не може ли просто да тръгнем?“, просъсквам на новия си приятел, все по изнервена с всяка изминала минута. „Не знам как да го направим, че да не се обиди“, прошепва с неудобство той. Викащият, подлуден човек е пиян като куче, но всичко, за което останалите се притесняват, е как да не наранят чувствата му?

Щях да се чувствам много по-изумена, ако бях спала и близо до достатъчно последната нощ. Но все пак казвам: „Ако такъв човек пречеше на партито в Берлин, щяха да го изхвърлят след минути или да го игнорират изцяло.“ Хубавите момчета се усмихват и пак вдигат рамене. След още половин час крясъци и разговори в тъмното, се изправяме да си ходим.

Съжаляват, че си тръгвам, усещам го. Но и разбират. Все още си говорят с пазача на паркинг и с удоволствие приемат двете бири, които им оставяме. Прегръщам новия си приятел по-дълго, отколкото стриктно погледнато би било нужно.

Чуваме ги в стаята ни все едно са вътре с нас. Смеят се и говорят, говорят и се смеят. Какво парти само с две бири! Мъжът ми захърква много преди аз да продължа да ги слушам, съжалявайки че не останах и на края на силите си. После, докато те още се смеят, заспивам.

                                                                                        *

Дните започват късно, почти по обяд. Свиквам да ставам в девет и да седя с Юсеф в плажното ни кафене, само на няколко метра от океана. Флиртува с мен, опитвайки се да го прикрие от възрастния домакин, който е там само сутрин и не обича Юсеф да се сприятелява прекалено с клиентите. Възрастният домакин като цяло не обича туристи, ще ми направи впечатление през следващите дни. Жалко, че сме единствения му начин да си изкарва хляба. Не че не е любезен, е. Нежеланието да се поразговори обаче и начина, по който ни гледа, когато си мисли, че никой не забелязва. Малко съм обидена, нали съм любимка на домакините, където и да ходим. После разбирам, че е възрастния хазяин е живял 25г. във Франция. Той отдавна не е истински бербер. Абсорбирал е антагонизма на европееца към своите си.

За разлика от него Юсеф и Хасан, двамата млади помощници, много ни харесват. Даже при Юсеф май има и повече. Питам го дали пуши хашиш, очаквайки широка усмивка и утвърдителен отговор. Ала получавам обвинителното, „Как не! Пушил съм като бях млад.“ (На 30 е.) „Но не е хубаво да се пуши. И на нас ни е много скъпо.“ Толкова за клишетата.

„Ама ако искаш, ще питам Хасан. Той пуши“, продължава Юсеф, гледайки ме със замъглени очи. Ние от години не купуваме хашиш. Но тук ли не?!

По-късно след обяд сме се оттеглили на балкона, оставайки плажа на пращящите от енергия младежи. Пием по едно от скъпоценните си питиета. Появява се Хасан, усмихнат, и ми бута в ръката фолио от цигари с парче хашиш в него. Колко струва? Нищо, усмихва се той още по-щастливо и се тупва по сърцето с юмрук. Дали ще желае една бира, намесва се жадно съпруга ми и за голяма наша изненада, ще. Клечи до масата ни, пийвайки от студената бира и щастливо ухилен. Разговорът е труден, тъй като той говори само френски, но приятелството е език, който всеки говори, ако поиска. Толкова ни е добре заедно, смеещи се, пийващи бира и дърпащи от малкия джойнт, който той запалва. Твърде добре за един келнер тук. От нищото изплува Юсеф, ревниво поглъщайки сцената и желаещ да прогони Хасан. Той ни организира хашиша, но пак не може да понесе ние да се забавляваме с колегата му. Последният допива бързо бирата си, усмихва се, тупва се по сърцето и изчезва с Юсеф. Оставени сме с пенливия океан пред нас, който ни замеря с милиони светлинки в очите и с крясъците на младежите, играещи на топка някъде тук, извън времето.

                                                                                     *

Юсеф... влюбил ли се е в мен, въпреки че съм омъжена? А и симпатията със съпруга ми е взаимна, любопитно. Това, че съм толкова любезна само го насърчава да се държи като моя сянка. Винаги е на бара, когато и аз съм там, винаги на плажа, когато ние се излежаваме, дебне във всяка сянка на къщата с надеждата да ме хване насаме. Още на втория ден спира да се прибира у тях и остава да нощува в хотелчето, на дивана в хола на първия етаж. Разкъсана съм между раздразнение и поласканост. Не заради него самия, ами заради начина, по който ме кара да се чувствам. Дълго забравената романтика от миналото разпалва женствеността ми. Заспали спомени за горещи свалки в България, за младеж, който спеше пред вратата ми… Добре де, това беше само един път и се случи на морето в разгара на лятото. Но мога да си умра старица тук на север, ако чакам да ми се случи нещо подобно. Или тук на Запад. Както и да го наречете.

И Юсеф не е единственият, който ме кара да се чувствам жена. Мъже ме обсипват с листа от рози в ресторантите, носят ми кафе в 5 сутринта в хотелските фоайета, когато всичко още е затворено, хвърлят ми пламенни погледи. Събудена, пламтящата женственост в мен разперва крилата си. И летя високо.

                                                                                        *

Дните минават в безвремие. На края на света сме, зад пустинята и пред лицето на океана. Грохотът му е неспирен, момчетата никога не спират да танцуват с топката, хората никога не престават да се усмихват и да те обгрижват сякаш си някой много ценен. Причината за това е само от части икономическа. Много повече е гостоприемството на берберите. А и те са щастливи с толкова малко, толкова малко. Хубавото ястие е повод за празнуване. Хубавата напитка. Да гледаш океана или хубаво същество. Тези хора са истински, непресторено щастливи, защото е нужно толкова малко, за да станат такива.

                                                                                         * 

Селото познава хипитата от края на 70-те години. Хората все още разправят истории за онова време. Все още! Какви диви купони са се правили на плажа, с чисто голи хора. Колко са пиели и пушели трева хипитата, как са се сприятелявали с тях. Трябва да било голям културен шок тогава. И въпреки това, берберите не тръгнали да сочат с пръст и да осъждат. Хората тук още идват да седят горе на скалите и да се взират надолу, сякаш все още очакват хипитата да се завърнат и да затанцуват шампанските си, голи танци. И да ги поканят да се присъединят, всеки както желае.

На последния ни ден тук най-после отиваме да видим Централния плаж. Цялото това време го прекарахме в паралелната ни вселена. Пътят води през изсъхналите полета на края на селото, виждаме овца да бяга и да блее високо, изгубила стадото си. („Всички се познават тук. Хората са я завели при собственика й“, усмихва се някой щастливо същата вечер.) След полетата пътят продължава по високите скали, под които живеем. Атлантикът е по-спокоен днес, но пак успява да заглуши разговора на двама или тримата рибари, кацнали на скалите. Махаме им с ръка и те моментално ни отвръщат, широко усмихнати. Докато приближаваме Централния плаж, минаваме през очевидно ново кварталче, все още строящо се. Архитектурата му е по-щедра от всичко, което сме видели досега тук, но пак излъчва типичният минимализъм на региона. Това частни къщи ли са, на хората успели да спестят от туризма, или са и за гости? Мисля си, че са и двете.

Централният плаж ни посреща с хора, клечащи горе по скалите, както толкова често тук. Няколко забрадени момичета си правят селфита на самия ръб на едната скала, така опасно, че не издържам да ги гледам. Само да се надявам, че няма да се подхлъзнат.

На Централния плаж няма нищо, освен... музика!!! Млади, пустинни хора свирят на синтир – триструнен инструмент – и на кавал, тупкат на тарамбука и на дайре. Всички останали пляскат. Беше глупаво да се надяваме, че ще има кафене, особено с бира, но това тук е толкова по-добре! Сядаме до тях и се присъединяваме към пляскането. Две или три презрели европейки идват и започват да танцуват. Не може да се каже, че е красиво, но жените се забавляват от сърце и се отпускат изцяло. Младите музиканти също се забавляват с тях. И точно тогава, забрадено берберско момиче взима синтира и започва да свири. Половината от музикантите й се усмихват и й кимат, но свиреца на кавал упорито не я и поглежда. Той е млад и много красив, по този див, пустинен начин. Ние пляскаме с все сила. Атлантика заръмжава заедно с нас, но дори той не може да удави хубавата музика. Все повече и повече хора спонтанно да танцуват. Млади майки с дечицата си, по-възрастни хора, ние. Споделяме заедно този танц по залез слънце, в прегръдката на лилавите скали и на ръба на изтрещелия океан. Времето отново е мъртво.  

                                                                                      *

Селото – прашните, неасфалтирани пътища, любопитно тихи, въпреки че рядко са пусти. Планина от едната страна. Висока и тясна джамия, напомняща ми наблюдателница в затвор. Струпване на коли в центъра, на мотоциклети, на овце, хора и малки магазинчета. И тук се пазариш за всяка покупка, но изглежда измамниците са доста по-малко, отколкото в големия град. Или и това е начина, по който берберите го правят по принцип?   

                                                                                     *                                                                                                             

Много е трудно да се сбогуваме със селото, с мира и безвремието. Да се сбогуваме с любовта и красотата, която получаваме ежедневно от хората, просто хей така. Толкова е трудно, че се заклеваме пред океана да се завърнем възможно най-скоро. Какъв смисъл има да обикаляш света, след като си намерил рая? И не, няма да ви кажа къде се намира, въпреки че внимателните четци ще се сетят. В по-щастливи времена от тези, просто отидете на гости на берберите.


image







Гласувай:
6
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 380494
Постинги: 80
Коментари: 764
Гласове: 3821
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031