Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.11 22:07 - На село
Автор: venercheto Категория: Забавление   
Прочетен: 321 Коментари: 0 Гласове:
9

Последна промяна: 12.11 17:20

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

(писано през 2013-та година, превод от немския ми блог veneragpott.wordpress.com Разказът пожъна голям успех сред приятелите и познати немци. Може би и в България ще се намерят хора, на които да им е интересен.)

Най-трудното тук винаги е да се намери хартия за писане. Въпреки че баба цял живот е била учителка по литература, по мистериозен начин в къщата никога нямаше такава. Химикалите също са кът, но химикал аз винаги имам. Хартия трябва да поискам от съседа, който тъкмо се подпира на мрежата. Не съм съвсем сигурна, че и на него му се намира.

„Ако ти трябва повече, викай. Нали?“, хили ми се той с няколко липсващи зъба и аз вдигам палец. Съседът може вечно да се раздумва на мрежата, твърде рано се преместиха с жена му от града, но като забелязва, че вече не му обръщам внимание, забързва към къщата си. Ранен следобед е, края на април и жегата е вече толкова голяма, че всичко живо се е изпокрило на сянка. Аз оставам навън. Та нали само след няколко дни се връщам в Германия.

Селото се стеле зад полите на Родопите, в златната, плодородна Тракийска низина. Бастун да бучнеш тук в земята, ще поникне, така казват хората. Расте всичко и всичко ухае прекрасно, и има вкус на слънце. Селото е малко по немските разбирания, но въпреки това кипи от живот – много повече отколкото в някои немски градове (Хановер например). 

Сутринта, докато сечахме в градината сливи-дивораслячки, животът бодро и многобройно преминаваше по неасфалтираната улица до овощията ни. Съседи с новите си отрочета – тогава се оставя брадвата и се разговаря на мрежата - овчари със стадата и кучетата си (тогава най-добре е носа да се запуши, защото освен смрадта на животните, се вдига и дяволски прахоляк); колоездачи, които не карат за удоволствие, по някое време дори катафалка. Дълга американска кола изпълнява тази роля, от скоро има и такива неща в селото. След нея – четири нормални коли. По-рано погребалното шествие ходеше пеша (обикновено след каруца). В днешно време хората ги мързи и тая последна почит да отдадат на близките си. Келифорникейшън. На село.     

... Април още не е свършил, а от сутринта са 32 градуса. България никога не е била толкова гореща, толкова рано. За минутки добре поддържаните ми нокти стават черни, потя се и никак не малко; косата ми е пълна с листа и прах, a бялата  ми кожа е добила здрав цвят. Югът. Толкова е вълшебен!

                                                                     *

Вечеряли сме с вкусотиите на малката ми баба, навън, на двора. Като се разготви в лятната кухничка, мирише из цялата махала. „Ееех, направо ми се щеше да се провикна и да си поискам една порция!“, разбъбря се наследващия ден съседа на мрежата и пляска с ръце. Баба го гледа неразбиращо. „Ами защо не дойде?“

Нощта се спуска копринена над двора и огромната ни овощна градина. Въздухът е мек и ясен, балканът се издига мрачно над единствената улична лампа. Кучетата започват с вечерната си размяна на новини, скоро биват скастрени от гневни човешки гласове и продължават вече с няколко октави по-ниско. Славеят подема ясната си песен от предната вечер, с която, дай Боже, скоро ще привлече женска. Южните звезди висят като кристали колкото юмрук на индигово синьото небе и светлина проблясва от всеки двор наоколо, отвътре и отвън. Искаме да се разходим след вечеря – дори посред тая идилия.

„Айде да идем до руснака“, казва мъжът ми на хубав български и баба се опитва да прикрие неодобрението си. Руски, другарят ми от детство, е половин руснак и живее през „голямата улица“ към града, която преполовява селото. И при Руски, както баба много добре знае, днес варят ракия.

За 400-те метра до неговата къща ни трябва цяла вечност. След вечеря всички седят на пейките пред къщите си, люпят семки и си приказват до някое време. Почти всяка вечер седят така, но историите им никога не свършват. Кой е умрял днес, какви поразии е направило пак из градината сляпото куче, кой, на кого, какво, къде и как. „Трябва ли пък с всеки от тях да се спираш?“, пита понякога Свен изнервено и всеки път ме бодва някакъв яд. Той идва на село повече от десетилетие вече, но някои неща така и няма да осъзнае. В село всички се познават, а нас ни знаят и тия, които не познаваме. За мен би било свръх неучтиво да отмина само със „здравей“. Би било арогантно, не мое.

Най-после стигаме пред къщата на Руски и заварваме портата да зее отворена. Звънец няма и ние известно време се потриваме на място. После отварям уста и викам името на приятеля ми колкото високо мога. Кучетата от всички съседни дворове ми отговарят достойно, но освен тях, никой. Крещя името на Руски още веднъж, докато мъжът ми се тресе в безмълвен кикот, и после си влизам. Тясната бетонна пътека води навътре в двора, прави завой и свършва пред същинския вход на къщата, малката зеленчукова градина и кокошарниците. Тъмно е, лампа свети само над къщната врата и от стаята, в която две малки деца като омагьосани се взират в монитора на компютър. Почти 22ч. е, но още не спят. Типично ...

„Руски се къпе“, чува се продран глас от тъмнината и мъжът ми и аз подскачаме. „Той ей сега ще дойде, сядайте“, продължава се дрезгаво и мънкащо, и чак сега очите ни със закъснение възприемат обстановката пред зеленчуковата градина. Нестабилна, пластмасова маса и няколко още по-нестабилни пластмасови стола са наредени около два големи медни казана, свързани помежду си с две ръждясали тръби. Под единия казан гори огън и в най-долната му страна се кипри канелката. Оттам метиловият алкохол капе в голям буркан, а ценната течност отива по тръбите в другия казан. Поне на теория.

Върху паянтовите столове седят три образа, които в тъмното трудничко се различават. Най-младият от тях, който има житена коса и кожа като прясно опечен хляб, съм виждала вече. Живее недалеч от баба. Най-старият, чието лице дори в тази тъмнина червенее от спукани капиляри, и третият, който се клатушка в стола си, не познавам.

„Хайде, сядайте де! Кои бяхте вие?“, фъфли разклатеният и се взира нефокусирано в лицата ни. Сега все пак ми хрумва, че съм го виждала из селските улици. И все така, клатещ се ...

„Ти кьорав ли си, Боклук?“, извиква най-старият без да ни поглежда. Така нарече приятеля си, него самият как ли го викат – Капиляра?

„Тва са немците, байно! Не ги ли позна? Сядайте, сядайте“, усмихва се най-старият и щедро сочи към последните два свободни стола. Неудобно се наместваме на паянтовите места, но аз като че имам щръклица в задника.

„Извинявай“, казвам хладно, „ама откога ме причислихте и мен към немците?“

„Сюртук, много си тъп. И кьорав при това. Тва е Таяитая, байно. На баба Данка внучката , бе!“

Най-младият, който го казва, ни се усмихва светкавично, но очите му пробягват някъде покрай мен и си намират сигурната опора на земята пред нозете му. Леко подразнена (но и разпознаваща синдрома) изваждам наченатата бутилка вино, която задигнахме от вечерята. Веднага вниманието на цялата маса се приковава към нея. Всички освен Свен я наблюдават с комично недоверие. Купешко вино – какво хубаво може да се очаква от това?

Самите те пият домашарка в използвани пластмасови чаши и малката бутилка на масата застрашително наближава своя край.

„Ама ти си немец, нали?“, пролайва до мен Капилярът и сега разпознаваме със сигурност първия глас в тъмнината. Свен потвърждава усмихнато на добър български, казва и къде точно е роден, при което пожъва невярващи погледи и радостни усмивки. Чували са, че немецът говори нашия език, но досега на са го вярвали.

Deutschland! Ueber alles!“, крещи Боклукът и се заклаща на една страна със стола си. Обзема ме страх, че ще изфучи и едно „Хайл Хитлер!“ след него и ще го счита за комплимент. Случвало се е вече. На село.

Свен подозрително чака нещо подобно, но точно тогава вратата на къщата се отваря и жената на Руски, Гинчето, излиза. Не сме се виждали от години и се прегръщаме. На Свен подава само ръка и се срамува да го гледа за по-дълго в очите. Гинчето е висока и слаба, има светлокестенява коса и най-сините очите. „Ваня идва веднага. Изкъпа се и аз му смених превръзките“, казва с интонацията на вряла и кипяла в ада съпруга. Въпреки това Гинчето е единственият човек, който нарича Руски по име и търпи всяка от поразиите му. Сега поглежда несигурно към стаята с децата, които се кикотят на нещо вътре. 

„А ти? Как си ти?“, питам бързо, искам да задържа Гинчето при нас.

„Аз, какво аз? Аз работя. И гледам децата. Всичките ...“, извива тя очи към вътрешността на къщата, където вече се чува Руски да трополи с нещо и да псува. Другите на масата не се и опитват да задържат Гинчето. Жената трябва да си гледа децата, така си е то. Особено сега, когато мъжът отново се е пребил. Как казват на такъв като Руски – пристрастен към високите скорости? Руски си е такъв, от едно време, дали с моторите или с колите. За беля обаче често му се случват инциденти. И понякога много болезнени, като сега.

Вратата на къщата се отваря със замах и най-после приятелят ни изкуцуква навън. Гол до кръста, с мокрия си, рус перчем, бинтован крак, многобройни татуировки и широка усмивка, Руски изглежда като клишето за руснак, висок и силен. Че по бащина линия е наполовина българин, изглежда никой тук да не си спомня. Той завинаги ще си остане руски докато е жив; точно както Свен завинаги ще си остане немецът, ако ще до края на живота си да не излезе от село. Гинчето сега автоматично подхваща Руски под ръка и му помага, измежду тихото му ръмжене, да седне на пластмасовия стол. Моят стол ...

Помахвам на Свен да седне обратно и без много церемонии се намествам на люлеещото се конче до Руски. Кончето е удобно и стабилно, не ми пречи да седя така. Гинчето ме гледа с неудобство, погледът й пробягва по паянтовата маса и празните чашки. Срамува се, че няма какво да ни предложи, въпреки че очевидно пристигаме неочаквано за нея. Внезапно и аз се срамувам, лицето ми гори. Защо, по дяволите, не донесохме повече вино и някакво мезе. Защо?

„Ние тъкмо ставаме от масата при баба. Пресити сме“, чувам се да пелтеча. „Днес се срещнахме с мъжа ти в магазина, и той ни каза да наминем ...“  

Руски и мъжете се смеят, той подвиква,„Разбира се, че трябваше да наминете!“, но по физиономията на Гинчето разбирам със сигурност, че за нея е новост. Също и, че днес повече няма да намери сила да се ядоса за това. Обичам Руски, заедно порастнахме, но с такъв мъж едва ли бих могла да живея и две седмици.

Децата се показват на вратата по пижами, обрамчени в слабата, жълтеникава светлина. Поне за едно нещо съм помислила ... Изтичвам при тях и им пъхам в ръцете две чаши с лепенки от Ледена епоха. Очите има се разширяват, по-голямото момче се ухилва екзалтирано и срамежливо като забелязва на своята Диего, съблезъбият тигър. Усмивката му е най-хубавото нещо тази вечер, без конкуренция.

Гинчето изведнъж е до нас и се срамува още повече, не знае какво да прави с ръцете си.

„Ама защо, нямаше нужда ...“

„Ах, и без това са само рекламен подарък. Не са ни ощетили нещо, наистина!“

И е вярно. В момента, който пазарува при Била за повече от 10лв., получава подарък чаша. За всички допълнителни 10лв. по една. Ние накупихме доста неща за баба и събрахме цяла витринка с чаши от Ледената епоха. Никъде обаче не са повече на мястото си, отколкото в ръцете на Русините наследници. От десетилетия вече не съм виждала мъници да се радват на нещо толкова малко. Та нали живея от 18г. в Германия.

Спускам се върху децата и покривам бузите им целувки, прегръщам ги. Момиченцето има облак от пясъчноруса коса и големи очи с цвета на синчец, обрамчени с тъмни мигли. Бих си я взела веднага за моя. Успях обаче само да постигна децата засрамени и с висок кикот да се скрият обратно в къщи, и майка им след тях. Между нас казано, нямам толкова против. Не съм от хората, които дълго могат да се занимават с мъниците.

„Пак изплашихме децата, а?“, задява се мъжът ми, като отново сядам на люлеещото се конче.

„Не знам само кой последно докара невръстната си племенничка до истерия“, промърморвам доста отчетливо, преди да си пийна глътка вино. Свен се натъжава театрално и другите започват да хихикат. Веднага обаче Капилярът избухва в кашлица, една такава истински дълбока. С неудобство се опитваме да продължим разговора, но Руски продължава да гледа като измокрен котарак към люлеещото ми се конче.

„Слушай, не може да седиш там. Ще ти дам стола си, чакай“, опитва се да стане приятелят ни с патериците и неволно простенва.

„Глупости. Ще седиш, където си!“, викам, но той отново се опитва да стане, а и Свен е скочил на крака. „Аз ще й отстъпя място“, иска да каже, но при Руски номера не минава.

„Абе, ей тоя тук ще й отстъпи!“, сочи той с лапата си към Боклука и в следващия момент крещи. „Той и без това по цял ден само си седи на задника! Айде, Боклук, СТАВАЙ!“

Клатушкащият се Боклук се опитва да протестира, но Руски пак го пита и после окончателно загубва търпение. И както си седи на стола, го грабва с татуираните си ръце и го изправя.

„Айде! Сядай си най-после на твойто място!“, изръмжава той и безцеремонно пуска несигурният в колената Боклук с апломб на земята. Боклукът се клатушка на голия бетон и се опитва да изглежда възмутен; не успява съвсем.

„Стой си там, Боклук и си мълчи. Че пак ще надрънкаш простотии“, съветва го приятелски и младият, и се взира упорито само в Боклука. С късата си, целувана от слънцето коса и с хрупкаво опечения си тен, младият е атрактивен по хобитски начин. Боклукът най-после се окопитва и опитвайки се да замаже конфузния момент, прилага отвличаща вниманието техника – протяга ръка към цигарите на Капиляра.

„Черпи една цигара, братчед ...“

„Даа-а, бе! Няма пак братчед-мратчед!“, изсмива се нервно Капилярът и го перва през пръстите. Цигарите много поскъпнаха в България, станали са лукс. В градовете има черна борса, но тук ... Дори на мен ми се свиди да се разделя с една. Имам само още няколко, а магазините затвориха в 22ч.

„Дръж си мотовилите при теб, Боклук! Остави жената на мира или ти обещавам, че бързо ще се прибереш!“, ръмжи Руски и се вторачва под бяло-русия си перчем в другия, който непохватно си пали от моите лейди слимс. Анорексичната цигара изглежда в ръката му като клечка за зъби. Руски хвърля последен грозен поглед към Боклука и после се обръща към нас.

Не сме се виждали както трябва от няколко години и ми се радва много, но почти още повече се радва на мъжа ми. И двамата обичат футбол, шах и други неща, които аз не обичам. Като започват да си говорят за Бундес- и Шампионската лига надълго и нашироко, на мен не ми остава друго, освен да си общувам с Капиляра и младия. Последният даже вече се осмелява да поглежда почти в моята посока. Бърборя с него за съседи и роднини, но на Капилярът изглежда това не му се харесва особено. Той нервничи в стола си, пали цигара, глътва пред-предпоследната си глътка ракия и се заяжда с младия. Отново и отново.

„Ей, дълъг, я погледай огъня, за какво седиш там иначе ? Гори ли хубаво, гори ли?...Ааа-аа! Дълъг! Я се наведи и виж канелката. Тече ли оттам, тече ли?“

Подхващам любезен разговор и с него за политика, и малко по малко той оставя младия на мира. Капилярът обсъжда българската мафия с ясен разсъдък и жестикулира с (все още) сигурна ръка. Изглежда още да следва Боклука по дългия, спънат път до алкохолното блато по-отзад. После Капилярът хвърля поглед към импровизирания ракиджийник и физиономията му замръзва. После скача на крака и крещи като намушкан с шиш.

„Дълъг, защо излиза пара от казана?! Оттам не трябва нищо да излиза, сюртук! Бързо, бързо!“ Най-младият отдавна се е навел над котела и наблюдава с леко отворена уста как от няколко малки цепки в горната част на съоръжението се процеждат тънки струи пара. Руски също се е намерил изведнъж на крака и дори не изстенва. Прави лъвски скок към казана – но там го посреща Капилярът.

„Е-ее, типично за тебе, руснак! На 35 години ще станеш и не се научи да вариш ракия! Не казах ли, че ше стане тва, не казах ли?! И сега ви казвам едно – трябва ни тесто! Бързо!

„Женаа-а!“, извиква Руски без следа от шегаджийство и неволно премества тежестта върху болния си крак. После поема шумно въздух и псува от болка. Гинчето долита на вратата и държи пъстроцветна детска книжка в ръце. Кимва сърдито като си чува задачата („Тесто ни трябва, бързо!“) и излита като вятър обратно. И донася тесто, за минутка е замесила брашно с вода в лепкава маса. Всички сме около казана, дори Боклукът, и наблюдаваме Капиляра, който внимателно облепя миниатюрните цепчици с тестото. Начинанието е пипкаво, а казанът – врял.

„Така!“, извиква накрая Руски доволно и отново се отпуска на стола си. Гинчето отмахва някакви невидими прашинки от рамото му и ни предупреждава, за пръв път.

„И недейте да викате повече. Слагам децата да спят.“ Руски гледа със сянка на угризение надолу, докато тя се прибере. Капилярът си пали цигара и отново перва Боклука през пръстите, които пак са се промъкнали към кутията му.

„Еми, наздраве начи! За новата ракия!“, вдига чашката си най-младият и гледа някъде в тъмната овощна градина. Какъв темерут, наистина ...

„От това „наздраве“ останахме без здраве“, обявява мъдро Капилярът и Руски пуска мечешкия си смях по-тихо от обикновено. Дори Свен я знае тая поговорка.

„Даа, здравето може да ни земе ... къщата ...всичко може да ни земе!“, подчертва злорадо Руски и поглежда многозначително към Капиляра. После изпива последната си глътка ракия, избухва в смях и се удря по здравия крак. „Не искаш ли да ни разкажеш историята, байно? Не? А е толкова поучителна!“ С радостния кикот на най-младия и дебелокожите намеци на Руски, съпроводени от ръмженето на Капиляра и хленченето на Боклука, разбираме че Боклука и Капиляра са наистина първи братовчеди. И че вече са успяли да пропият каквото наследство са имали, включително и общата им къща. Така се прави на село – хората разказват на новопристигналите веднага най-лошото за теб, за да не стават недоразумения. Човек никога не би могъл да се направи на по-добър пред непознати в собственото си село. Да прикрие поразиите, които е извършил. Хората тук не биха го позволили ...

„Да-а, защото и ти много малко я обичаш ракията. Затова трябваше сега в последния момент да варим“, пролайва Капилярът полу-тихо и най-после подава цигара на позадрямващият Боклук. По-силно няма да го каже. Няма да рискува дела си от новия урожай. Всички се засмиваме сега и Свен пита:

„Защо трябва да варите нова? Какво ще има?“

„Тази ще я пием след два дена, новата. За празника! Свети Георги!“, вика Руски и си налива наистина последната ракийца от малкото шише. Капилярът и Боклукът го наблюдават с вълчи погледи.

6-ти май, Гергьовден. Неофициялният празник на България, голготата на много агънца и много бъчви вино и ракия. На село празникът винаги се е празнувал особено пищно. Св. Георги се счита за покровител на овчарите и стадата, и в България, тази земеделска страна, се радва на огромна почит.

„Тази година ше си купим агне!“, доверява ми се Руски и радост изпълва всяка пора от лицето му.

„Колко струва едно агне на днешно време?“, чудя се на глас и Руски внезапно си бърше ненужно дълго ръцете в анцуга. „От години не сме взимали, не помня колко станаха вече. Не можехме“, казва бързо той и Капилярът усърдно кима в съгласие. „Колко струва – 250лв. Казах на Гинчето, казах й че веднъж се живее. Да ги е.. и парите, тая година ше си земеме!“

Отварям уста да отговоря нещо, но не ми хрумва какво. И тя си остава така, глупаво отворена. 250лв., цялата пенсия на баба ми, учителката по български език. Ако сложим още 200 отгоре, сигурно ще получим цялата заплата на Руски за работата му на смени във фабриката. С европейска цена е това пиршество, от години цените в България вече са европейски. Но всички на масата се усмихват щастливо при мисълта за печеното агне и после Руски става да изконтролира казаните. Младият го наблюдава как пъшкайки се навежда до канелката и пъхва пръста си под него. Отровата бавно капе по кожата му и внезапно Руски пъхва пръста в устатата си. И го облизва замислено.

„Мда. Такъв вкус трябва да има метилът!“ Отново слага пръста си под канелката и после отново го засмуква като майчина гръд.

“А това не е ли силно отровно?“, пита Свен като че от учтив интерес. Сигурно иска да привлече вниманието на Руски към факта, че това, кото прави не е особено добра идея. Боклукът вече наистина е захъркал, заблязвам, но Капилярът и младият наблюдават операцията без сянка на изненада или страх. Метил-алкохолният тест изглежда да е традиция.

„А, това ли. Тия капки ли, нищо работа“, замахва с ръка снажният руснак, после намокря отново пръста си на канелката и го облизва със същото замислено удоволствие като преди. Имам силното чувство, че Капилярът му завижда.

Гинчето повече не излиза, изглежда е заспала заедно с децата. Главата на Боклука клюма все повече върху гърдите му, непонятно ми е как може да се спи така, седейки тук. Бутилката ни от вино е празна, точно както и шишенцето за ракия на масата и южните звезди са се вдигнали по-високо в небето. Късно е и скоро ще стане истински рано, но нощта все още е мека и ясна, и тиха, дори кучетата не се чуват вече. Новата ракия обаче ще е готова едва след часове, мисли си Руски, ще има още да се седи навън. Той се намества внимателно до мен, прехвърля ръка през рамото ми и тихо запява песента за Свети Георги. Свен с наслада слуша и Капилярът започва и той, сериозно и дрезгаво, да приглася. Младият се усмихва неопределено, очите му приковани към огъня, а Боклукът клюмва на облегалката на Свен и примлясква в съня си. И аз запявам тихичко. С Руски сме хубав дует, а песента хваща направо за сърцето.

Ракията призори ще е готова и вдругиден, на Свети Георги, ще пият от нея в пищна и сладка забрава заедно с цялото село. Най-много, или поне колкото всички останали, ще вземат участие в забравата и тези, които си нямат нищо. Като нашите братовчеди от тази вечер.               




Гласувай:
9
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 307084
Постинги: 71
Коментари: 749
Гласове: 3649
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930