Прочетен: 2089 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 30.06.2022 14:57
В края на 70-те по нашата уличка в малкото ни градче минаваха по две-три коли на ден. Беше такова събитие, че дечурлигата тичахме след тях и съвсем лесно ги догонвахме. Изпращахме ги „чак“ до завоя, някои от нас дишайки с пълни гърди тогава сладката, почти непозната миризма на бензин. Понякога някой шофьор ще се смили над нас и ще надуе клаксона, с което ще предизвика радостните ни писъци. И смеховете или псувните на възрастните, накацали по балконите и пейките.
Друг път, когато ни прекъснеха насред важна игра като Народна топка, Пиян морков, ластик или дама, им се зъбехме, крещяхме обиди и дори ги замеряхме с камъчета. Често тогава някой шофьор набиваше спирачки и тръгваше да ни гони, но къде ти ще ни стигне! Знаехме всички тайни дупки в оградите и плетищата, знаехме къде да подигнем, през къде да се проврем, откъде да рипнем, та изведнъж да изскочим на по-долната уличка, ни лук яли, ни лук мирисали!
Голяма банда бяхме, за днешните времена нечувана. На уличката ни тогава вилнеехме около трийсетина деца. Бяхме бесни, неконтролируеми и възрастните се късаха да си дерат гърлата по нас. И ако това не помогнеше, ни раздаваха и шамари. Такова беше възпитанието тогава, вкъщи, че и в училище. Сигурно за това нерядко насред играта се поступвахме и помежду си. Или си връщахме на възрастните с това да се катерим по опасни строежи и да играем там с часове. И да скачаме от покривите на високи гаражи много пъти един след друг, тъй че червата ни боляха цяла вечер после.
Гонехме се и си играехме по цял ден на улицата. Толкова голяма в спомените ми, толкова малка като пораснах. Полянка си имахме само в началото, после там изникна строеж. Доста време ни трябваше да свикнем с него и да приемем децата на строящите. Но лека-полека го направихме. Задружни бяхме махалата. Редувахме се кой да занесе вкъщи единственото кубче „Рубик“ на околовръст, разменяхме си детските списания „Дъга“ и „Пламъче“; пишехме си писма с незнайни русначета с години, всяка ваканция преписвахме руските падежи по стотици пъти; правехме заклинания и викахме духове, никога не пресичахме улицата след черна котка и не тръгвахме за първия учебен ден, без да са ни лиснали вода.
Момчетата започнаха да ни опипват в 6-ти клас. И ние помежду си започнахме да се опипваме. Болеше страшно, както боли като ти растат гърдите. На два или три пъти, като ни бе омръзнало да се стреляме с фунийки, си уговорихме истинска битка с другата махала, съседната уличка. Нареждахме се на двата края на нашата и се замеряхме с камъни, докато на някой от възрастните му направи впечатление и дойде да ни разгони. Два или три пъти имаше пукнати глави. И все бяха на децата от долната уличка. Вечер разярените им родители идваха да се карат с нашите и ние изяждахме допълнителна порция бой - но нали бяхме победители!
Светът беше уличката. Най-много и долната и тази срещу нашата.