Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.07.2020 11:45 - Типичен ваканционен ден
Автор: venercheto Категория: Изкуство   
Прочетен: 1900 Коментари: 3 Гласове:
11

Последна промяна: 09.04.2021 02:51

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

В спомените ми първо изплуват летата, разбира се. Не че и зимите не бяха прекрасни. Но летата бяха безкрайни и толкова ярки, че боляха очите от тях. Започнала е, да речем, една такава лятна ваканция.

                                                                                *

Тогава времето ромолкаше като сънна бара. Не бързаше за никъде. Въпреки че родителите ни ходеха на работа, никой не припираше дори сутрин. Ходехме ли лятото на детска градина? Не мисля. Че нали имахме Улицата!  Както някъде споменах, тогава на ден минаваха по 2-3 коли на нея и дума не можеше да става за опасност.

Слънцето пече още в 7 утринта. Небето е лъснало лазурно и нито едно облаче няма по него. Листата на дърветата едва потрепват в още свежия въздух. Врабци чуруликат оглушително и гугутки провлачено гукат, сякаш опитват тон на дървена флейта. Махалата полека се размърдва. Прозорци се разтварят широко и балконски врати, най-нахъсаните домакини изтупват одеала и възглавници през тях. За хигиената, но поне толкова и за пред съседите.

Бодри гласове се дочуват от всички жилища, най-вече на малки деца и майки. Мъжете са по-мудни и сприхави – зависи кой колко ракия е изпил нощеска.

Нашите се мотаят из стаята, в която спим и тримата, все още протягайки се и прозявайки. Аз съм се облякла сама от поне 20 минути и подскачам от нетърпение.

– Хайде, върви, върви при баба ти, щом толкова не можеш да търпиш! – изръмжава майка ми, ровейки в гардероба.

Хуквам веднага, през големия (само в детските ми спомени) тъмен хол с голямата си (наистина) стенна библиотека и пипнешком се добирам до кухнята. Още в тъмното антре се чува „Христо Ботев“ от радиоточката, по което върви класическа музика и в носа удря миризмата на кафе. И на …!

– Добрутро, мило! – посрещат ме баба и дедо усмихнати в кухнята. Те, разбира се, по-отдавна са будни. Дедо седи на масата с отворен вчерашен вестник. (Пощата няма да дойде още часове, ако изобщо го направи.) Баба както винаги е препасала престилката и притичва между нишата и кухнята.

– Пържени филийки ядат ли ти се? – пита ме мило тя и почва да приглажда рошавата ми коса с плюнка.

– Да! – провиквам се възторжено. Дедо ми се хили насреща с десетки ситни бръчици около очите.

– Хайде, махни я тая цигара, хайде! – сумти му баба. – Хайде, на балкона иди! Децата дойдоха…

Усмивката на дедо позамръква. Докато се покатервам на големия (тогава) стол, той смуква още веднъж, гаси фаса в пепелника до чинията с пържени филийки и се надига да го занесе на балкона.  Баба ми сервира филийка с рачел (сладко от тиква) в чиния и топло пресно млеко без каймак (все не може да ме убеди за него). Дедо се подпира с лакти на балкона и оглежда улицата наляво и надясно.

– Добрутро, бай Кольо! Как сме, бива ли? – ще се провикне някой съсед от балконите, а нерядко и минувач от улицата.

– Бива, баче, бива. Ама да ти кажа, вчера нещо много интересно разказаха в клуба… Качи се, де, ела! – кани дедо с широк жест. Както си му е реда.  

– Нема, нема да се качвам! Нали съм тръгнал на работа – клати глава събеседникът, но пак живо подканя. – Ти кажи де, кажи! Де, ке запала една цигара.

– Ами чакай и аз тогава! – хили се още по-широко дедо.  – Венера… де, деде, подай ми цигарите. И филджанчето… Благодаря, чедо.

Аз съм рипнала и съм му подала пакета, заедно с малката чашка кафе, още преди баба да е успяла да го загледа укорно. Тя седи с мен и ме гледа как се храня, прави ми компания. Радиоточката съобщава 7.30, а после и 7.45, докато дедо ми завърши разговора със събеседника от улицата или от другия балкон, в който участва с весели подвиквания и половината махала, тръгнала на работа.

– Е, айде, айде! Много се заседех аз! – сеща се събеседникът, който поне за трети път го повтаря. Типично за онова време…

– Кольо, осем минава. Не требваше ли вече да са излезли за работа? Да не им се карат? – притеснява се баба, докато дедо тежко се прибира в кухнята.

– Ее-ее! Требваше. Требвало е, ами остави ги младите да се помилват. Сега им е времето. Все ще се оправят с началството после! – хили се пак дедо.

Баба му мята възмутен поглед и обръща очи към мен. Аз слушам само с едно ухо, вперила поглед в гнездото с гугутки на балкона, сгушено в лозата. Имат си мънички и по някое време ще долетят да ги хранят. Баба не ми дава и да припаря до тях.

– Кольо, да идеш да им тропнеш? Осем и половина става, почвам да се притеснявам – настоява баба по-късно, а дедо, който рови в някакво чекмедже, се обръща и ненадейно я грабва през кръста.

– Не помниш ли и ние с тебе, Венеро…

– Недей бе, човеко! На дърти години ще станем за резил! – шепти уплашена баба и мята луди погледи към балкона и прозорците. И с право, в махалата скрито-покрито няма. Както в цялата ни затворена мини-вселена България тогава. Всеки знае, вижда и чува всичко.

Аз се кискам високо, докато той я стиска и успява да я целуне по шията.

– Нали искаш още внуци? Добре де, добре… ако не дойдат до 10 минути, отивам – съгласява се дедо, докато тя най-накрая го избутва и перва по ръката, цялата почервеняла. После се втурва в нишата, да мие шумно чинии и да се упокои.

– Може ли да изляза? – подскачам аз от нетърпение. Долу на улицата вече са се събрали първите деца и ме викат.

– Ами излез, деде. Защо да не … – започва дедо, но сега вече баба наистина се разсърдва. Спира да трака с чиниите, бърше зачервени ръце в престилката и ги опира на хълбоците си.

– Ами нали майка й каза, без нейно разрешение да не я пускаме?! – И го гледа ядно.

Дедо се смръщва, но и се размисля.

– Венерааааа! – преплитат се гласовете на другарчетата ми през балконската врата, като че ли са тук при нас в кухнята. – Венера, айде кажи им да те пуснат, де!!

И тупкат по земята с топка, сякаш в такт със сърцето ми, което ще изскочи от копнеж.

– Отивай да играеш, дете! – решава дедо. Аз тутакси се стрелвам към вратата.
 
– Ако е държала майка ти да дава разрешение, да е станала навреме. – казва той на баба, докато си навличам гуменките в антрето.

– А аз отивам да ги дигна. Отивам де, отивам – мънка вече той, съпроводен от съскането на баба, но аз не ги и чувам, защото летя. Летя надолу по стълбите, плъзвам се като стрела и по лакирания им парапет и изскачам. На Улицата!





Гласувай:
11



1. marrta - Венера :)
19.07.2020 11:41
това име могат да дадат само хора, които вярват в любовта - ти си живо доказателство, че децата на любовта са талантливи, щастливи, красиви и свободни човеци...много хубаво започва историята :)
цитирай
2. venercheto - името
20.07.2020 13:55
е от баба ми, Мартичке. :) Но ти благодаря за милите думи, докоснаха ме. Прегръдки...
цитирай
3. martiniki - преди да ти пиша прочетох разказа и разбрах, че си кръстена на баба си,
21.07.2020 20:45
което не отменя горните ми думи :) Прегръщам те, Венера :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 538506
Постинги: 89
Коментари: 779
Гласове: 4295
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031