Разказ от почти готовата ми книга, „На Улицата“

В това село през лятото почти не вали. Благодат за някои хора,  проклятие за селяните тук.

–Ее-ее-еее! Как няма да се спре тука бе, как няма да се спре, бе! – тюхка се баба Данка, облегната на мотиката и вперила очи в големия, дъждовен облак, който, по обичая си внимателно заобикаля селото им. Пак ще трябва да поливат изобилно вечерта и да тичат с дядо Васко от една вада на друга, копаейки преградки да насочват водата. Рядко, много рядко, облакът ще се смили и ще спре, за да дари изпръхналата от жажда земя с животворна благодат.

Ще гръмне, ще светне и едри капки колкото орехи ще затупат по прашния път. Туп-туп–туп-туп. Природата ще въздъхне с пълна гръд, а животинките ще се спотаят коя където свари. Туп-туп–там-туп-туп-там! Тупкането ще се зачести и последните окъснели селяни ще прибягат по дворовете си, зачулени с някоя дреха, прибирайки сечива и инструменти под сайвантите. Сега ще рукне отведнъж, сякаш се е пукнала стената на язовир. А дядо Господ ще седи на облака, ще глади дълга бяла брада, ще се киска и ще дума: Нали искахте дъжд?! Нǻ ви сега дъжд!!

И ще вали, ще вали като при потоп. Там-дам-дам-дам! Дам-дара-рара-рара-дам! Прашният селски път отеднъж ще прогизне и локви цели метри дълги ще се напълнят. Пожълтялата трева на мерата ще пие и ще трепери, ще пие и ще трепери, докато погълне такова количество, че й светне лицето със сочна зелена светлина. Листата на плодните дръвчета в градината и на Големия орех, преди потънали в прах, ще светнат в тъмнозелено и те. Напоителните вади из цялата градина ще прелеят и много зеленчуци ще клюмат като удавени. Чушки, дини… Но внучката знае, че това е само временно. Спре ли дъжда, „удавниците“ бързо ще се съживят отново.

От асмата надолу из целия двор тече вода, събаря паяжини – същински произведения на изкуството. И завърта паяците в бесен водовъртеж, от който няма всички да се измъкнат. Към тях изкосо поглеждат врабците, сгушени под стряхата на сайванта, но не им стиска да излязат в тоя барабанен дъжд. И само припиликват на място. Тра-да-да-да-да-да-дам!

После, отеднъж, дядо Господ ще се сети, че има още много работа, и че не е само това село жадно. Тогава ще отмахне дъждовната пелена, все едно отмята завеса, ще свие облака като вързоп, ще го яхне и ще залети в друга посока отгоре му, хвърляйки последна усмивка надолу към селото. А то ще се надигне, окъпано като новородено бебе и ще започне да се отръсква от водата. И ще се втурне отново да си върши работата из двора.

Не се потрива селото за нищо. Няма време.

 

Колоритно, образно и съвсем истинско.
Видях тревите, чух врабчетата, усетих настроението на хората. Дори чух въздишката на облекчение.
Бог си знае работата.
Събрал вързобчето с облаци и отишъл в друго село, жадно за дъжд!
Изключително образно и топло написано.
Поздрави!

.. значи много! Безценно е, че има четящи хора. И пишещи, като теб.
Докосна ме и ти с твоята мартеничка...
Крепка прегръдка и пак благодаря!