Прочетен: 394 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 31.03 01:18
(на село)
Слънцето прежуря още в 9 сутринта, сигурен знак, че скоро ще стане непоносимо. Над мера̀та току зад къщата на братовчедите трепти мараня и си играе с очите така, че можеш да я гледаш цял ден. Да виждаш в нея пустинни оазиси, чудни замъци, принцове, принцеси. Мирише едно особено, упойващо, на село. На сочни праскови и кайсии, гъши курешки, прах, огън, и земя. Мирисът замайва и гърдите се издигат и спускат издълбоко, едва успявайки да се надишат. Тогава дори в градовете въздухът е чист, та какво остава за в село. Мирисът на земя удря и в чатала, което децата още не познават, но това ги прави по-диви и изригнали от обикновено.
Обядът на повечето селски семейства е на двора, под асмата… а и десертът на село е несравним с всичко от града. Кървавочервени дини, сладки като мед, чийто сок се разтича по брадата. Натежали от слънцето праскови. Едри, тежки черници. Медени кайсии и пъпеши. Дъхави ягоди и малини. Край няма богатството на бабината градина. Безценно е здравето, с което ще дарят внуците за цял живот.
Радина и Калоян се „надумкват“ набързо… измолили са след обяда да отидат с децата от махалата на „излет“. За нищо на света няма да признаят, че се готвят за Бързото. Направят ли го, никой няма да ги пусне и ще изядат страшна кавга. И как иначе, като в сравнение с него Големия канал изглежда като спокойна бара?
Точно навреме Мариана се появява пред портата им, преметнала през рамо вехта кърпа. На Малкото каналче отиваме, хили се тя, ала баба Данка я гледа с вдигнати вежди. Марианиното и още 2-3 семейства не живеят в „циганската“ махала, а в тази на Радина. Мариана е вярна до кръв приятелка и с непоклатими принципи, но баба Данка все се мръщи като види внучката си с нея. А понякога директно се опитва да й забрани общуването с ромското съседче.
– Да не земете да ходите на Бързото, ей?! Да не сте посмели! Че знаете ли там какви неща стават?! – вика сега баба и измерва Мариана отгоре-до долу със студен поглед. Момичето вече е свикнало с такова отношение, което само ще се затвърждава, докато растат. Мариана един ден ще работи и във фирма, и в оранжерията им, за да се изхранва, а ще върти и къща. Сам-сама ще се изнесе в града, ще спести пари от 10г. нощна работа в баничарница и сама ще си купи апартамент. За 40г. приятелство Мариана няма да излъже, няма да предаде, нито веднъж да накара Радина да се почувства като нещо различно от уважавана и ценна приятелка. Ала баба Данка ще приеме момичето едва няколко години преди смъртта си.
–Няма, няма! Накъде Каваците ще идем. И после на Малкото каналче, да се плацикаме – бързо изговаря Мариана. Рядко лъже и само възрастните, но това всички деца го умеят. Иначе следват наказания и бой, толкова често бой, който може да е жесток.
От дъното на улицата се задават Славчо и Васко Гетови, Петко Тичев (сърцето на Радина подрипва като зайче), Руски и други момчета. Всички са само по гащета и изпечени от слънцето като курабийки. Ване Старшината не са го пуснали, че трябвало да помага на майка си да оберат доматите. Сестра му обаче е дошла, както и някои други момичета и четири-пет мъника. Ала на някои девойчета от махалата не могат да им се видят очите и Радина го отбелязва на висок глас. Момичетата, чакащи пред вратника им, се засмиват смутено.
–Крият ги, ами! – провиква се баба Данка, прехвърчаща пътьом с лейка в ръка, и стрелва дяволито новодошлите момичета с поглед. Те няма да посмеят да проговорят, не й пред нея, учителката по литература.
– От какво?! –възмущава се Радина и заради тях.
– Е, от какво! – извива глас баба ѝ. И не може да се разбере одобрява ли това възпитание или не. – От лоши приказки, от лоши погледи, от изкушения. То и аз все викам да ви заключа вкъщи, че каквито сте бесове, селото се чуди и мае! Ама дядо ви не дава… – въздъхва театрално тя. Самата баба Данка е навикнала да работи на полето от петгодишна възраст и рядко са ѝ разрешавали да си поиграе. Внуците ѝ не се досещат, че пускайки ги навън всеки ден, тя надскача себе си и възпитанието си…
Радина и Калоян бързат да се изнижат през портата, а баба им изсумтява след тях.
– В пет часа да сте се прибрали! – но отсега на всички присъстващи им е ясно, че подрастващите няма да го направят. Двамата уж се съгласяват с половин уста и забързват по селския път заедно с Мариана, момичетата и хлапетиите, покрай полу-изсъхналата, обрасла с тръни трева на мерата .
Скоро настигат момчешката компания и вкупом отпрашват с весели крясъци към Бързото. Буквално отпрашват, защото пътят е селски, неасфалтиран. И ако минат овце или каруци, а недай си Боже, колкото и да е рядко и кола, се вдигат цели облаци прах.
Пече страшно. Жълтеникавата мера от двете страни на пътя мирише на напечена слама. Тук-таме по нея пасе някой спънат кон, около чиято опашка бръмчат безброй мухи и той лениво я размахва. Уж да ги изпъди, но му е ясно, че е загубена работа. Слънцето хвърля жупел по детските глави и ги прави кресливи и още по-диви. Радинината коса се разлива като течно злато по главата й и неволно привлича погледите.
Децата уж се гонят, но едва минали мостчето, притичват до Големия кавак с парещи гърла и замират в дебелата му сянка. Само Радина и Мариана са се сетили да вземат вода и жадно се нагълтват от стъклените си бутилки.
– Може ли и аз? – мънкат децата и Мариана със снизходителна усмивка пуска бутилката си да обикаля. Всеки пие по мъничко, някои дори стеснително отказват. Пътят до Бързото е дълъг и вода има само на едно място, близо до него. Единствено мъниците льокат без мисъл, че тази вода е за всички, та едно по-голямо момиче им я издърпва от ръцете и я връща на Мариана. Но пак Радина не прибира своята бутилката. Чака, чака един определен човек да си поиска вода, но той се „бъзика“ със Славчо и се гонят по пътя. И се прави, че не вижда бутилката ѝ. Яд и срам лумват в Радина, тя посяга да си я прибере.
– Ей, Радино! Може ли и аз да пия малко вода, ма?
Обръщението на „о“ и „ма“ за тяхната генерация са обидни – различно от за баба и дядовата –нищо че уж били само обръщения. От тона на Петко Тичев също никак не личи кое от двете е. Въпреки това Радина бърза да му подаде водата, а той нарочно застава съвсем близо до нея, гледайки я в очите, с което я кара да изтръпне цялата. Сърцето ѝ думка като тъпан, тялото ѝ се е сковало, по бузите ѝ, усеща, цъфват божури. Петко пие, вторачен в нея и Радинка съвсем се забърква, а той грубо тиква бутилката в ръцете ѝ и побягва напред да се гони с Васко и Славчо.
Пътят криволичи между Големия канал и житните поля, и децата подтичват по него, гълтайки прах. Цели вадички от пот се стичат по шиите им и те час по час ги забърсват с мръсни ръце. Мушички се навират в очите им, мухи се буркат около тях, даже конски мухи ги погват отвреме-навреме. След житните поля започват тютюневите насаждения. Последните ги има и на другия край на селото, цели плантации, но ето, и тук има. Само хора не се виждат. Земеделците спят заслужен следобеден сън, всички спят, освен децата и част от природата. Тя бръмчи около тях, жужи, реве с рева на някое магаре, ровещо в житата и полудяло от жега. Кряска с гласа на някоя сойка, предупреждаваща че отгоре се вие орел. Децата вдигат глави сякаш по команда, слонят си с ръце от слънцето – и наистина! Горе, на около двайсетина метра над тях кръжи орлица.
– Женска е! – отсича Руски, който познава всички птици. – Ще търси мишки, пущината, малките да си храни. Знам я аз нея! Миналата седмица ми отмъкна два гълъба, тъкмо ги бех пуснал. Ах, мамичката ти… Защо не си зех прашката?! – ядосва се той и удря с юмрук в юмрук. Децата го поглеждат съчувствено. Природозащита е нещо мъгляво, за което едва се споменава в училище. А Руски има гълъбарник и обича птичките си като родни братя.
–Ари уе, баче Славчо, няма ли да стигнем? – проплаква мъник и жадно гледа назад към невидимото село. Пътят до Бързото е към четири километра, който в тая адова жега им се струва още по-дълъг.
– Още малко, де! Ей зад оня завой! Ама ша искате да са бухните в студената вода, нали? А, потрайте малко, уа! – успокоява ги Славчо на родопския им диалект, сочейки някъде напред, където прашния път се спуска надолу между полята. После се изчервява, забелязвайки че Радина го слуша, но той все се изчервява за нещо. Водата им е свършила.
Ако ги нямаше сънливите природни шумове, щеше да е пълна тишина и им става малко чоглаво. Селото отдавна се е изгубило от поглед, а те изведнъж са много мънички. Точки под погледа на орлицата из тия ширнали се тракийски поля; под красивите, заоблени пазви на Родопите. Децата закрачват по-бързо, а главите им парят, сякаш залети с вряла вода. Няколко мъника вече хленчат, но Славчо и Петко Тичев тичат напред и подканят през рамо.
– Е го де е, хайде! Хайде!
Най-сетне, вляво от пътя изсъхналата мера се спуска в урва, която при по-внимателно вглеждане придобива очертанията на канал. Големи и малки затичват. Калоян подбира мъниците отзад, той няма да забрави и най-малкия човек. Радина обаче се носи отпред със Славчо и Петко Тичев като стрела. Мерата се спуска надолу и изведнъж ги лъхва свеж, по-хладен въздух, сякаш са навлезли в гора.
Бързото е среден по големина, но дълбок и пенлив канал, предназначен да регулира водата в Големия. Намалее ли последната, Бързото отваря с грохот две ръждясали брани и пуска да се изливат хектолитри вода за напояване. Никой не знае кога браните ще се отворят. И кога, ако човек няма късмет, отприщената вода може да го повлече и да го удави. Случвало се било вече, разнася се из село. И Славчо им го припомня сега, хилейки се с редките си зъби. Някои от компанията спират пред Бързото като заковани – но само някои.
–АЙ-ДЕЕЕ-ЕЕЕ!
От Славчо и от Петко Тичев се изтръгва ликуващ рев, двамата се засилват и се бухват в пенливата вода. Калоян зарязва малките и хуква, но на ръба на Бързото се спира и опитва водата с крак. Радина повдига вежди към Мариана. Да си свалят ли тениските? На 11 години са и на Радина току-що започват да ѝ растат гърди, а при Марианчето вече уж се оформят, въпреки че ѝ е до рамото на височина. Досега не са носили горнище, но Радина е видяла на морето на съвсем малки момченца да им слагат, акό и да „си нямат нищо“. И е чувала деца злостно да се подиграват на онези, които се плацикат голи, имитирайки предразсъдъците на големите.
–Айде бе, Радинче – подканя я безгрижно приятелката ѝ и измъква тениската през главата си. На Мариана й се развива само едната гърдичка и дълго ще остане с неравномерен бюст, което комай ѝ е последната грижа. Тя изглежда толкова дива и свободна с късата си, черна коса и тъмното си тяло, че Радина спира да се притеснява. И двете застават на брега само по долнище на бански, оглеждайки къде да се гмурнат.
Славчо и Петко спират да плуват и ги зяпват с широко отворени очи, сякаш очакват гърдите на момичетата да започнат да растат пред очите им. Радина се бухва в студената вода с алено от срам лице. Мариана плува с широки, професионални загребвания успоредно на брега, но Радина се оттласва по-далече от него. И тогава Петко Тичев й препречва пътя.
Той е мускулест и здрав, с кестеновия цвят на Тракия в различни оттенъци – коси, очи, кожа. Прилича на древен трак, както ги описват в учебника по история, и Радина отдавна го е забелязала. И все по-трудно може да го игнорира.
– Да не се удавиш, гражданко! –задява се той, а карамелените му очи проблясват закачливо, докато тя загубва ума и дума. Петко Тичев вижда, че я е смутил, изсмива се идиотски и прецапва обратно в средата на Бързото, надавайки присмехулни и самодоволни крясъци. Момичето не намира нищо странно в това Тичев първо да й се подиграва, а после се закача с нея, от което сърцето й се разтупква като при декламация на сцена. А постигнал това, Петко се връща към грубото си държане, сякаш за да не си подрони реномето на кораво момче.
Радина се гмурва надълбоко, за да измие объркването си и отново изскача с пръхтене на повърхността. Сега и други се престрашават. Най-малките хлапета остават да топят крачета на брега, надзиравани от останалите момичета, които очевидно са дошли само, за да гледат, осъзнава Радина с възмущение. На повечето девойчета от сега им се внушава, че да се грижат за малките им е задължение и че „не трябва се плацикат с момчетата“. На село понякога е като преди Освобождението от Турско.
…С диви ревове децата се плацикат в Бързото, чиято вода тече към Големия канал и ги дърпа. Те се оставят да ги повлече, после усилено драпат обратно. Славчо доучва малкия си брат да плува, който е на девет. Хлапакът успява да гребе с течението, но срещу него изпада в паника и Радина му се смее. Нея все я дърпа близо до ръждивите брани, зад които нивото на водата е двойно по-високо. От две години вече учат плуване в училище и баща й допълнително я е учил на морето. Със сигурност нищо няма да й стане!
– Недей натам! – подвиква Калоян уж небрежно, безпогрешно разчел намерението й. Срам го е да каже по-високо (какъв мъж ще е тогава?), пък и от известно време се дразни на братовчедка си, почнала сякаш нарочно да си търси белята. Ето я и сега, тъкмо защото я е предупредил да не го прави, отива да плува точно при браните. Мариана обаче благоразумно остава по-близо до брега.
При браните водата е хем спокойна, хем заредена с напрежение и мирисът на ръжда удря в носа. Радина закръжава около железните врати, зад които се усеща натискът на водните маси. Руски с няколко загребвания пристига да й прави компания и скоро започва да се гмурка, мъчейки се да измери колко са дълги вратите.
–Ше имат четири метра! Първият път не можах да стигна. Не бех преценил колко въздух да ʼзема! – избъбря Руски след всяко шумно изплуване, изплюване на вода и изсекване. Петко Тичев се е покатерил на брега, отново готов да скочи във Бързото и го гледа с присвити очи. После виртуозно се гмурка и доплува до тях.
–Ейй-й, посмали малко! Чак пък четири метра! –провиква се той, поема въздух и се спуска до дъното на свой ред. Радина се чуди дали гледа бедрата й под водата, но в такава мътна вода сигурно е невъзможно… дали? Тя се гмурка с отворени очи. Прах и пръст се носят във водата, треволяци разни и боклук. Мътилката е такава, че едва се различава нещо. Изведнъж съвсем близо Радина мерва очертанията на крак. И тогава непогрешимо и вледеняващо сърцето, браните до нея се разклащат и пронизителното им скърцане отеква във водата сякаш на километри.
