Отчаяното желание да изплува и да се спаси от идещата вълна я изстрелва с все сила нагоре. Тя изскача като тапа от шампанско на повърхността и вижда Петко Тичев и Славчо с изкривени лица да плуват около нея.

– Бързо! Идвай бързо!!  – крещят те и плуват напред, но Славчо непрекъснато се извръща към нея. Като насън Радина регистрира, че и други деца пред нея драпат като подгонени хлебарки към брега. Но те са близко до него, толкова близко, не като нея… Браните с гръмовно скърцане започват да се отварят и през тях нахлува вода. Радина се бори с нея и с паниката, която заплашва да я удави. Момичето стисва зъби и заплува с удвоена сила, но с гръмовен стон железните врати се разтварят вече наполовина и през тях нахлува нещо като река. Тя връхлетява Радина, завърта я като пумпал, и я завлича под себе си.

Момичето се бори с всички сили, напряга мускули, стиснало душа между зъбите си. Само да не се поддаде на паниката, само да не се подаде, това баща ѝ го е повтарял като рефрен. Водата бучи, пени се и я влече, тя губи представа колко надълбоко е попаднала. Сякаш великанска ръка я дърпа към дъното, което кой знае още колко надолу е. Около нея мракът става непрогледен, дробовете ѝ започват да протестират от липсата на въздух и пред очите ѝ излизат свитки. Вече почти не чува грозното скърцане на браните, които продължават да се разтварят. Знае, че отворят ли се съвсем, няма да има шанс да оцелее. Че вълната ще е прекалено мощна, за да изплува от нея.

Радина бясно рита и се оттласква нагоре с ръце, но къде ли е горе? Навсякъде около нея е кафеникава, бучаща мътилка и най-накрая паниката я задушава, и момичето разбира, че има секунди, докато не отвори уста да закрещи. Точно тогава в мрачното, землисто нещо, което е водата на Бързото, една здрава ръка сграбчва глезена ѝ. И го задърпва, теглейки Радина с главата надолу като кукла.

От болезнената нужда да диша е на косъм да закрещи и да се нагълта с вода, но две корави длани я завъртат в някаква посока и една твърда ръка се впива около кръста ѝ като корсет. Радина диво се вкопчва в тялото, което я дърпа нагоре, поне се надява да е нагоре. Дробовете ѝ се свиват от липсата на въздух, обхващат я конвулсии и тя е сигурна че в следващия момент ще се предаде. Но продължава да рита със сетни сили, поне с крака, ръцете ѝ така и не се откопчават от рамената на човека.

Но не може повече без въздух, дробовете ѝ достигат крайния си предел. Ужасните болки в тях отворят устата ѝ механично, докато гърдите ѝ се свиват в спазми от неистовата нужда да диша. Радина се нагълтва с вода и започва да се дави. Ала тогава, без предупреждение, двамата най-сетне пробиват повърхността на Бързото. Момче и момиче плюят и се давят, заслепени от водовъртежа, който все повече приижда през браните.Тя едва си поема дъх и не чува дерящите се деца на брега, едва възприема, че този, в който се е вкопчила на живот и смърт е Славчо, защото нищо не е свършило, защото животът им още зависи от следващите няколко минути. Паниката избухва с пълна сила.

– Помощ! Помощ! – дави се Радина, хълца и плюе, все така впита във врата на Славчо, който с неимоверни усилия плува към брега.

– Спокойно! Дръж се.. с една ръка! С другата… помагай! И с краката! – задъхано пелтечи той, но и както би говорил на дете. Радина откопчва едната си ръка от врата му и това е най-трудното нещо, което е правила в живота си. Двамата се оттласкват от прииждащата вода, докато мускулите им крещят от пренапрежение. От брега се надвесват деца, прегракнали от викане, и диво жестикулиращи сочат нещо. Радина по-скоро чува, отколкото вижда как браните с пронизващо слуха скърцане се отворят съвсем и нов воден поток като лавина напълва Бързото догоре.

Само че Славчо и Радина вече драпат около брега. След няколко безумни, безкислородни мига Мариана, Петко Тичев и Руски ги изтеглят на сухото.

Двамата се просват на земята, ни живи, ни умрели. Махалата се скупчва нагъсто около тях.

– Аз казах ли ти?! Казах ли ти аз?! – бъбли Калоян и трепери като братовчедка си, въпреки четиридесетте градуса на сянка. Надвесен над Радина и пребледнял, я гледа как диша като риби на сухо, просната на обраслия с треви бряг. Той веднага бе тръгнал да се връща за нея във водата като се отвориха Браните, но Петко Тичев го бе затеглил с железни ръце да излизат, крещейки му, че баче Славче ше я извади, ше я извади, Калояне, стой си тука ти казвам!!!

Славчо сега уж се изправя да седне, но също едва си поема дъх, ален от спасителната акция. На едното му рамо и по шията личат морави отпечатъци от Радинините пръсти. Брат му Васко е странно притихнал и подсмърча, дори Петко Тичев е безмълвен и някак позеленял. Ала не и Мариана.

– Добре, че те измъкна баче Славчо, а? Какво щяхме да правим, ако не беше той с нас?! – пита сърдито тя, а тъмните ѝ като въглен очи фиксират Радина. – Друг път да не правиш така, акъла ни изкара на всички! – добавя още по-начумерено Мариана. Децата мърморят в знак на съгласие, но на Петко Тичев толкова чувства му идват в повече.

– А ма, Радино, к’во се мяташе като отровена жаба? И к’во ходиш да плуваш на Вратите, като не можеш, а? – дразни я той.  –Ако не беше баче Славче, да се беше удавила!

– Ами ходя, няма само вие! – сопва се Радина, намерила дъха си. И кръстосва ръце пред почти несъществуващите си гърди, за да ги прикрие. Славчо отклонява поглед от тях и се хили смутено с редките си зъби. После се изправя и отръсква последните пръски вода от косата си. Едва сега пълното съзнание за случилото се прорязва Радина.

– Аз, такова… ти наистина... Благодаря, бате Славчо – изрича тя (наричайки го за пръв и последен път „батко“) и усеща бузите си да горят. Ако Радина е поруменяла обаче, то то е нищо в сравнение с момчето. Нормално изчервяващ се и от най-дребното нещо, сега кървавочервени петна избиват по цялото Славчово лице, та се задъхва чак. Селските деца и така са по-срамежливи, а той най-много, нищо че е най-голям. Гражданчетата ги имат за отракани и им се възхищават.

– Нищо, де – смотолевя баткото. А после ръката му сякаш сама се пресяга и погалва Радина по златната коса. Момичето замръзва под жулещото слънце, а децата злорадо се разпищяват.

– Ууу-уу! Сла-вчо-е влю-бен в Радии-наа! Сла-вчо-е влю-бен в Радии-на! – започват да скандират те на брега. Дори Мариана. Браните моментално са забравени, сега и малките подхващат рефрена, и всички страшно се забавляват. Всички, освен Радина, Славчо и Петко Тичев, чиято усмивка сякаш е накисната в оцет. Тя грабва бутилката и, подвиквайки на Мариана през рамо, отива с нея да си изскърцат вода от близката помпа. Хич не ѝ се иска Славчо да е влюбен в нея. Направо ѝ прилошава при тая мисъл. Мариана, усещайки това, гузно млъква. Тя единствена.

– Сла-вчо-е влю-бен в Радии-наа! Сла-вчо-е влю-бен в Радии-на!

Най-големият тартор сега е Тичев, който дюдюка с хищна физиономия. И въпреки че на Радина ѝ е толкова неприятно, не може да му се разсърди. Славчо пък търпи, изкрясква им да млъкнат, търпи, па накрая изпляква Тичев зад врата. Петко за момент като че ли се чуди дали и той да не му тресне един, но после високо и театрално изкрещява.

– ААА-У!

Всред всеобщият смях Славчо сяда по-настрани да гледа водата в Бързото, сега нараснала двойно, но регулираща се. Браните са се затворили и едва ли днес ще се отворят повече, казва той на всеослушание. След още 15 минути Бързото се успокоява съвсем. Някои деца отново наскачват във водата, начело със Славчо и Петко Тичев. А малките, които само са си топвали краката и са се гонили на брега, са огладнели. Повечето от тях си тръгват с едно от по-големите момичета, но две-три хлапета остават с братята и сестрите си.

– Давай, Радино! – вика ѝ Славчо от канала, виждайки страха ѝ. –Скачай, ти казвам! Няма да се плашиш!

Липсват му думи да ѝ обясни, че ако сега не влезе пак във водата, никога вече няма да го направи. Погледът му е толкова настоятелен обаче, че накрая Радина свива рамене и неохотно, от едната страна заградена от Мариана, а другата от Калоян, отново се хлъзва във водата. Бързото все така бърза, но след първоначалния шок Радина се нагажда към ритъма му. И като останалите скоро отново се престрашава да си играе с течението.

Плацикат се докато им гъбясат ръцете като на странни земноводни същества. Нагълтват се и с толкова вода, че започва да им тежи. Браните така и не се отварят отново до края.

Голямата група си тръгва чак когато страшната жега започва да се уталожва. Поемат по дългия обратен път, но вместо да се влачат от умора, то сякаш някой им е инжектирал адреналин. Големите деца се смеят с цяло гърло, нарочно се спъват или бутат едни други, а сърцата им сякаш ще се пръснат от щастие. Останалите един-два малчугана, заразени от това настроение, започват да пищят екзалтирано и да се гонят.

От Корията отвъд Големия канал, в чийто върхари се удрят смеховете им, се спущат сенки. Житните класове отляво на пътя потрепват едва-едва: златни, едри, закопнели да ги оронят. Напуканата от жега земя излъчва топлина и набива босите им крака. Ето го и Големият кавак се задава в далечината, под който цяло стадо овце се е разпръснало да попасе още малко преди прибиране. Стадото е придружавано от огромни, овчарски кучета, най-големите в село.

Изведнъж някакъв облак затулва слънцето и компанията започва да я присвива под лъжичката.

Venera M. Pott