– Как ли ще минем сега покрай тия кучета? – притеснява се Мариана. Ледени тръпки на ужас пробягват по потния допреди миг Радинин гръб. Приятелката ѝ редовно разгонва злобни петли и налитащи гъски, а дори и песове по селските улици. Щом и тя сега…

– Ще минем, ще минем – избъбля Славчо, забил поглед в земята. Радина не може да прецени дали само ги успокоява тях или наистина е сигурен. Калоян се смръщва и мълчи, но му трепери под лъжичката. Градски деца са с Радина и колкото и да са смели, не са свикнали да се оправят с овчарски кучета. Градските помияри не налитат посред бял ден, ала кой ги знае тези. Кавакът застрашително се приближава и вече ясно се виждат. Два огромни каракачана, по-големи от самите тях, и още едно средно голямо куче. От сега са се извили в тяхната посока и ги гледат, без да трепнат или лаят. Най-опасното поведение.

– Страх ме е, Мариано! – процежда Радина през зъби, мразейки се за това. Как може Мариана да ѝ казва Спокойно и да не променя темпото на хода си?! Как съумява да е толкова по-смела от нея?

– Няма страшно, те деца не закачат. Ванче, нидей да ревеш! – бъбри по-отзад едно момиче на сестричето си, усетило ледения повей в компанията и разхлипано от страх; несвалящо поглед от вълчите кучета. Останалите един-два мъника ще го последват всеки момент, уловени за шортите на по-големите, вперили и те хипнотизирани очи в каракачаните. Едва ли досега са минавали покрай тях без възрастни хора.

– Пусни ме, бе Димчо! – киска се тихо Славчо. – Пусни ме, батьовото. Вас децата и вълци не ви пипат, ще видиш. Айде, бързайте напред с кака ви Стоилка, тя ще ви преведе.

Тонът му е толкова успокоителен, че „бебешоците“ спират да хленчат. По неведоми пътища усещат, че казва истината. Песовете тях няма да ги закачат, дори да бяха сам-самички. За големите деца обаче е друга история. И на всички, до болка позната.

– Той и Ване Нициния е там. Хайде ма, Радино, страшно няма! – подвиква изневиделица Петко Тичев и Радина зяпва. – Най-много да те хапнат по гъзягата! – добавя той и избухва в кретенски кикот. Останалите също се разхилват, но на Радина не ѝ остава време да се срамува. Приближавайки каваците, виждат, че и Ване Нициният е седнал под една от небодерните канадски тополи. Ако песовете му ги нападнат, ще направи ли нещо изобщо? Ване е опак човек, обича да се заяжда с малки и големи, и да клюкари децата на домашните им. Атаката на кучетата срещу тях само би го забавлявала, сигурни са.

На десетина метра от огромното дърво каракачаните започват да ръмжат на кръв. А след още няколко крачки се и спускат към подрастващите, лаейки толкова зверски, че и най-смелите замират на място.

Настава суматоха и рев до небесата. Малките пищят с цяло гърло и тичат напред с кака им Стоилка. Единият каракачанин им хвърля злобен поглед, но се обръща и вместо това се мята на Радина. Усеща ли, че нея най-много я е страх? Мариана и Славчо застават пред нея, размахват ръце и крещят. Овцете блеят и тичат на безмозъчни групи насам-натам, разнасяйки прах и типичната си смрад.

Другият каракачан налита на Калоян, спуска се към краката му със задавено ръмжене. Някои деца от групата си плюят на петите, най-късно сега. Други обаче остават. Радининият каракачан за момент се чуди дали да ги подгони и тогава пронизителна свирка с четири пръста в уста разцепва въздуха. Всички подскачат, дори зверовете. Петко Тичев изважда пръсти от устата си и зейва към кавака на пазарджишкия им диалект:

– Ване, сине майчин, прибирай си мастиите[1]! Идвай тука, к’во са моташ там, уе?! Идвай, че ни изядоха!

Крещи колкото му глас държи, забравил полу-подигравателната интонация, която иначе е част от него. Ване Нициният е по-голям и от Славчо със седем-осем години, и за тях е възрастен. Овчарят просто зяпва от изумление как Петко си позволява да му говори. Изумлението му обаче не трае повече от 2-3 секунди.

– Аз на тебе мамичката ше ти… ей, цървул! На кой ша приказваш ти така, бе?! Чакай да ти кажа аз на тебе, как се говори с по-големите!! – рипва с кривака си Ване, прекипял от яд. И се спуска към Петко с бързината на куче. Тичев търти да бяга, само мръсните му ходила се мятат из въздуха. Радина пищи с цяло гърло, а челюстите на каракачана щракат все още на сухо около глезена ѝ.

– ВАНЕ, УСМИРИ ГИ, УЕ!! – крещят Мариана, Славчо и Калоян до прегракване и затулят тялото ѝ с телата си. Гърбът на Радина лепне в гърба на братовчед ѝ, който размахва някаква пръчка, успял да грабне кой знае откъде пред носа на налитащия му звяр. Ване Нициният все още гледа след Петко и високо псува. А после небрежно се обръща, сякаш чак сега забелязал трагедията. И подвиква.

– Вълкане! Черньо! Стойте, да ви…! СТОЙ, КАЗАХ! – ревва вече и той, като вижда, че Вълкан е на път да отхапе крака на Мариана. И като и това не помага, притичва с вдигнат кривак и замлатва кучетата по гърбините.

 – СУС, БЕ!!

Каракачаните изквичават от болка и побягват към кавака. Средното куче, което през цялото време е подскачало и се е спускало да хапе и то, подвива опашка и търти да бяга след тях. Писъкът замира в Радининото гърло като вижда в далечината от тяхната къща да излиза жена и да тича към тях като младо момиче. Баба Данка е баба само на Радина и Калоян, иначе едва е прехвърлила петдесет години. И е от столетен сой.

– Събрахме махалата – благоговейно отбелязва Мариана. А после изгаря Ване Нициния с поглед.

– Как можа да не ги викнеш, уе Ване? Ша кажа на брат ми, да знаеш! – зашлевява го с думи тя. Но къде ти ще уплаши долнопланинския джентълмен!

– Като кажеш, Мариано, та капата ше ми накривиш! Аʼй, махай се, да не те почна и тебе, гиди циганко мръсна!

– Млъквай, бе! – ревва Радина, въпреки че още трепери. Каракачаните, спотаени под канадската топола, отново наострят уши. Ала сега изглеждат по-несклонни да се намесят.

– Какво ма, Радино, какво искаш ти, ма? – продължава да врещи Ване, но с повече респект. Калоян си мълчи и многозначително се взира към пътя, по който се вдига лека пушилка. Баба Данка се приближава и това внезапно става ясно и на Ване. Той млъква като цапнат през устата. После ядно се изплюва на земята и се връцва, изведнъж разбързал се да прибира овцете. Каракачаните припват да му помагат.

– Сега баба Данка ще му даде за душата! – киска се Славчо. – Да види той дали друг път ще си пуска зверовете по нас!

Разпердушинената група си тръгва без да бърза. Я се разбързали, я каракачаните ги погнали пак, всеки го знае. Радина рязко се извръща да погледне дали зверовете не ги следват, но Мариана и Славчо спокойно си крачат. И вече се усмихват на баба Данка, пристигаща запъхтяна, тъкмо като превалят мостчето на Малкото каналче.

– Какво стана бе, Радина? Какво стана, бе?! – пита уплашено-сърдито тя внучката си. – Какви беха тия писъци, тия ревове? Ване да не пусна кучетата по вас??

– Пусна ги, пусна ги – многострадално потвърждава Калоян. (Само Радина може да види злорадите проблясъци в японските му очи.) Останалите деца се надпреварват да рапортуват.

– Хвърлиха ни се, а той толкова време нищо не им каза!.. Мариана и Славчо ако не бяха!.. И Петко Тичев искаше да бие, че му каза да си ги извика!

– Така ли? –пита баба Данка с внезапно утихнал глас. И ако някой не я познава, би си помислил, че се е успокоила. – Ще видим тая работа. Ха, вървете си вие, отивайте си. Аз ей сега идвам – продължава тя все с тоя странно тих глас. А диша все едно прекопава градината.  

Дечурлигата неохотно тръгват, а баба Данка се изстрелва към Големия кавак, където Ване е събрал огромното стадо овце и го подкарва заедно с каракачаните. Махалата продължава напред, без да сдържа злорадите си смехове. В същото време се „пука от яд“, че не може да стане свидетелка на спречкването.

– Ва-а-нее! Ване Ницин! Ела, ела тука да те питам нещо! – долита по пътя гласът на баба Данка. Въпреки че е пазен от каракачаните, Ване очевидно не се е разбързал да го направи. А баба Данка все едно не вижда зверовете, смело застава точно до тях. Но на повече не стават свидетели, защото виждат Петко Тичев да ги чака пред Радинината порта, и всички запрепускват към него.

Предимството да живееш накрай село е, че си до мерата, Канала и Стадиона, често е казвал дядо Васко. Оттук опонентите се виждат като две размазани фигури, но затова пък се чуват добре в тишината на селото. Особено едната от тях, която крещи и размахва пръст.

– Тя баба Данка ша го оправи сега Ване! – злорадства и Тичев, и останалите се присъединяват, цвилейки от удоволствие. На вратата се показва дядо Васко, бос, с навити до коленете крачоли и по потник; от него лъха на земя и свежест. Вече е успял да се измие и среши след градинската работа.

– Какво стана при Кавака? – пита сериозно той и оглежда внуците си от глава до пети. Махалата вкупом се разкудкудяква тъй, че възрастният скоро вдига ръка.

– Тихо! Е, щом не са ви откъснали мръвка… Тя баба ви ще каже сега като се прибере, защо тоя идиот не си е вързал кучетата. (Децата избухват в ликуващ кикот. Удоволствие е да чуят как дядо Васко обижда Ване.) А вие кажете сега – къде се джуркахте[2] днес? – намигва им той и малчуганите ненадейно млъкват.

[1] Мастия (пазардж.) – мелез, помияр.

[2] (родоп.) – наблъсквам (се), обикновено във вода.