(Пътуване по време на епидемия)

Част първа. Градът и кухнята

13.3.2021

О, това щастие да бъдеш на слънце! О, тази благодат! След мрака на втория берлински локдаун, който ни взима здравето, вместо да го пази. Месеци мрак и студ. И едри вашки, както викахме едно време. Сега викаме – и локдаун. Стагнация. Или прелом?.. А най-накрая Аликанте!

Усмихвам се до уши на всички. И всички ми се усмихват.

17.3.2021

От Берлин тръгваме въоръжени с пи-си-ар тестове, които испанците благосклонно преглеждат. И ни махват да бягаме. Навън, на слънце!

Аликанте е голям град на брега на Средно море, бях писала преди 10г в блога си. (https://venercheto.blog.bg/turizam/2010/10/26/alikante.625243). Мъжът ми още не се беше научил да казва „Средиземно“ тогава, а на мен ми хареса. И ето ни пак тук, 10 години по-късно.

Мога да описвам на цели страници как Аликанте е разположен по високи хълмове, спускащи се до плажовете на Средно море. Как Старият град представлява лабиринт от тесни стълби нагоре и надолу, наляво, дясно и на зигзаг по тези хълмове. Как средновековните къщички от двете страни на стълбите почти се целуват. Мога да се прехласвам пред факта, че един от най-високите баири е коронясан от замъка „Санта Барбара“, който не е много по-млад от нашата България. Мога, още много тури инфо мога да дам. Но ми се пише за чувствата, които събужда Аликанте.  

Как би могло да му е зле на човек, когато слънцето е пекнало от сутринта? Независимо от температурите? Всъщност може и виждам доста хора тук със загрижени лица (Корона, ех…), но в момента ми е трудно да ги взема на сериозно. Аз не съм видяла слънце от месеци!!! Да не говорим за кръчма, ресторант или плаж… Тук много от тях са отворени отвън и въпреки, че маската е задължителна дори на улицата, като седнеш, си я сваляш. Аликанте само преди някакви дни беше обявен за нерисков район, както и други области от изпатилата миналата година Испания.

Градът се събужда късно, а е през седмицата. След 8-9 и едва-едва. Хората по улиците или в кафененцата още се люшкат в прегръдката на съня, който ще се свлече от лицата им едва след първите едно-две къси. Светлосиньото небе е съвсем като в манга на Хаяо Миадзаки (Принцеса Мононоке, Отнесена от духовете).

Комфортно се чувства човек в Аликанте. Спокойно, весело и харесван. Дори като жена, вечно притеснена за килограмите си. Не че испанците не се стараят да изглеждат добре. Страшно много хора спортуват край морето или на фитнес уредите на открито. Каквито в Испания навсякъде има! Към това доста от тях се обличат шикозно, бухват прически и носят бижута. Но – испанците обожават да си хапват и пийват. И това им личи. Всъщност, личи им че се наслаждават на живота, без да прекаляват. И никой не повдига вежда пред някой или друг излишен килограм. А ако са концентрирани върху дупето или гърдите при жените, определено се харесва!

Райско и в това отношение, значи.

И колко мило, колко топло общуват тези хора! Поне тези повече на юг, севера така и не го познавам. Сякаш като отворят уста, самото слънце започва да те милва с топлина.  „Любов моя“ – за някой, който ти е много симпатичен, дори да го познаваш отскоро. „Красавице/красавецо“, за някой, който намираш за такъв и обичаш. Дори да го познаваш отскоро. „Сърцето ми“, „милата ми“… безброй изрази, които топлят, топлят…

И как започват да си приказват с теб, все едно те познават отдавна.  Колко ми напомня за България, онази България! Която всички заменихме за по-висок стандарт на живот и за европейско кимане с глава. България, която вече съществува само в провинцията. А дори и там...

9 сутринта и всички дебнат слънчевите места в кафенетата. Само 15-6 градуса е, но скоро ще стане 24. Просяци има и тук, виждат се матраците и спалните им чували пред магазините и заведенията. Рядко са толкова нахални обаче като в Берлин. Всъщност, рядко някъде изобщо просяците са толкова нахални като в Берлин.

10 сутринта и някои работници, измъкнали се в почивка, вече си поръчват бирички. От тукашните нормални бутилчета, 0,33, но бирички. И закуска.  Испанците са крале на насладата от живота, казах ли го? Не на прекаляването – на наслаждаването! На лекият бззззз от алкохола. За сметка на това при тях ми се струва перманентно състояние. Аз съм от другия тип животни: насиране или нищо. И за това завиждам! Испанците нерядко почват още преди обяд. Тук биричка, там чаша вино, онам ликьорче – и така цял ден. (Нищо чудно, че им е толкова трудно събуждането.)  Пиенето обаче е в неразделна прегръдка с малкото, но много мазно и вкусно мезе. 

По техен пример изтичваме на плажа, вече е станало време, и вместо да легнем да се печем, сядаме на каравана, изнесла масички директно на пясъка. О, слънце, о благодат!.. Удряме по още едно лицемерно кафе и после със замах си поръчваме джин-тоници.

Сервитьорките са с маски и тесни шорти, и потници. И се радват, радват на туристи, като всички тук. Корона удари Испания по най-доходният й и разпространен бизнес. Навсякъде се виждат затворени за неопределено време ресторанти, барове, хотели.... За клубовете да не говорим. Страх се чете по лицата. Страхът, че може би основният доход е загубен завинаги.

Недалеч от нашата маса на плажа два отбора играят волейбол на преносимите си, както по някое време ще забележа, мрежи. Въпреки това Градският плаж е повече празен и съзерцателен сега през седмицата. Едно от многобройните прекрасни неща на Аликанте – не е туристически. Едно, че е Корона, разбира се. Но още преди 10г. Аликанте си беше такъв. И нас туристите ни има, но се губим сред местните. Градът живее в нормален седмичен и уикенд ритъм на живот. Какъвто и делник да е обаче, все ще има по някой човек дошъл да позяпа изгрева в морето преди работа! Ще ми направи впечатление следващите дни…

Слънцето пече на плажа, мажем се с фактор 50, ходим до тоалетна с маски. И аз ходя да пуша с маска настрани от заведението. Идва  време за втори джин-тоник. И за „тапас“, малките мазни мезета!

Имаш чувството, че цялата испанска култура на хранене, от която те заемат основната част, изключително разнообразни и много вкусни, е еволюирала, за да държи в шах алкохола.

Какво ли не предлагат – шунка от прасе, хранено само с жълъди („хамон серано“), три хиляди вида сирена тип пармезан, но пригодено за мезе, (колкото по-сухо, толкова по-вкусно и по-дълго се яде); паниран октопод и всякакви други морски, зелени маслини, натъпкани с чесън и подправени със зехтин и червен пипер (мания), истински картофи на фурна с много зехтин и подправки в най-различни вариации, готвени мезета с месо, мариновани морски дарове, салатки…

Всъщност, в Испания по ресторантите пресните храни не са силата. И как да са. Природата (без севера) ти се струва някаква смесица между изконни скали и кактусови пустини. И навсякъде около тях това Средно море. Тъй че след седмица ресторантско ядене, се чувстваш окислен и надебелял… но странно доволен, въпреки това. Изпълнен, и съвсем не само от яденето.

Порцийките са колкото момински юмрук, но засищат и поне донякъде успешно борят градуса в кръвта.  Испанците най-обичат да излязат в (голяма) компания, да поръчат 10-15 от тези  тапас и всеки да си боцка. Както при нас. Различно от нас испанците не са изгубили идентичността и задружието си. Въпреки  безогледният туризъм, върлуващ в държавата им… Към тези „тапас“ се пият бира и вино – денем (и наистина по малко, както казахме) – а вечер, като при нас, (изобщо, толкова общи неща имаме. Или имахме…) –се посяга и към по-твърдо. Отдавна съм забелязала, че уиски с кола им е любимо. Беше класика в жанра и навремето в Бг, вече не е. Тук продължава да върви с хектолитри. Освен това много обичат и бакардито, рома, коктейлите…

Испанската кухня е хем изискана, хем тежка. И след седмица ресторантски гощавки, тялото ти започва да крещи за свежа храна. И домашна. Тогава отиваш на пазара и се зареждаш с плодове и зеленчуци. Имало, брей! Та нали целият им юг – Андалусия – е окупиран от оранжерии за домати, краставици и чушки. Пък портокалите и мандарините там си растат и по улиците.