Част втора

Градът и хората. И на юг.

Още на първия ден ще се убедим – и ще ни олекне невероятно – че локдауна наистина си е само за турците. Обикаляме Калейчи, старият град в центъра, а от ъглите на уж заспалите калдъръмени улички честичко изскачат ресторантьори и ни заговарят. „Гладни ли сте? Имаме това и това на промоция и двор, в който може да седнете“ – „Ама наистина ли?!“, радваме се ние на килограми. В Берлин отворени заведения не сме виждали от месеци, а и тук е локдаун уж… След третата уличка дори ставаме придирчиви. „Ама нямате ли тераса на морето? Е-е-е, ние морето искаме да гледаме!“

Обслужването в Турция, обслужването… Такова нещо сме виждали на друго място само в Азия. Изтрепват се да ти угодят, треперят ти. И за толкова малко пари! Диван-чапраз седят, дето се вика, та чак неудобно да ти стане. И не само в ресторантите, навсякъде: магазини, хотели, пансиони. В последния ден от ваканцията, когато отново сме в Анталия и мислим, че трябва да намерим болница да се подложим на пи-си-ар тестове, хазяинът ни с едно обаждане урежда медицински сестри да дойдат направо в дворчето на пансиона. За половин цена отколкото в Германия на най-евтиното място. А когато пък резултатите ни нещо се забавят, човекът в полунощ пак им се обажда да се разправя, и ни ги намира. Без да го включва в скромната сметка за пансиона и въпреки, че очите му са зачервени от умора…

От единственият по-голям плаж на Анталия „Коняалтъ“ не ни падат шапките, дето се казва. Просторен и панорамен е, наистина, но … с чакъл. Анталия си няма пясък, ще разберем до края на пътуването. И ще ни се стори подкрепа на факта, че и най-прекрасните неща на тая земя не са перфектни. А може и жив късмет да си е, липсата на пясък. Като се върнем, ще попадна на материал, който твърди, че изкуственият пясък по турските плажове унищожавал морската флора и фауна и причинявал белодробни заболявания при човека… (https://greekcitytimes.com/2020/07/05/could-fake-white-sand-on-turkish-beaches-that-cause-lung-disease-affect-greek-islands/)

Не издържаме много да се ръбим на Коняалтъ и отпрашваме обратно към центъра. Из Морската градина се мотаят има-няма десетина украинци –до вечерта ще ги познавам всички по физиономия – и трима солидно улегнали немци. Всичко на всичко. Тихо и горещо. Само чат-пат някое улично (кастрирано) куче ще ни придружи в разходката. Май то и ни завежда до друго плажче, което ни хвърля във възторг. Най-малкото, с това че е отворено и сервира бира!

Изобретателните местни са му измислили цаката – като няма плаж, ще си направим на скалите!  С поне няколко такива може да се похвали Анталия, издигнали дървени платформи върху камъните, разперили шезлонги и чадърчета. От скалите се скача или слиза и прекрасно се плува в кристалната вода. Персоналът, състоящ се от трима чичковци-шкембелии и красив младок, се държи като навсякъде тук. Търчат да ни носят студени бири под чадърите, а през останалото време плющят карти и цаца, и ходят да плуват и те. Ех, не са си избрали лоша работа.. Поне един има винаги от персонала, който е живял по-дълго време в Германия и се е завърнал.

След три дена, колкото и да е спокойна и красива сега, Анталия ни писва. (Град е.) От хотела ни уреждат кола под наем с едно обаждане и отпрашваме на юг към хипи-плажовете в приповдигнато настроение. Пътят се вие през Тавър (Taurus), често накрая опасно и налудничаво, през сякаш застинали в Средновековието високопланински села, които спираме да погледаме… После започваме да се спускаме, надолу и надолу, все по-надолу, чак до плажа „Олимп“! (Няма общо с планината на боговете в Гърция. Само напомняне, че и тук са живели елини.) Налягат ни все по-силни, свръх-актуални страхове. Ами ако няма нищо отворено на това място, дори в къмпинга? Ами ако никъде няма алкохол? Ами ако не може да се излиза навън? Анталия си беше все пак областна столица, притеснена да задържи туристите си…

Бях гледала къмпинга в Гугъл, но нищо не можеше да ме подготви за него. „Дървесните къщи на Байрам“ (Bayrams Tree houses)  – и с това имат предвид бунгала, качени до короните на дърветата. Цялото плажно село Чирали преди тях е осеяно с къмпинги и квартири, и въпреки Мапс, се омотаваме като пилци в кълчища. Някаква кола спира пред нашата, млада двойка ни се усмихва. „Карайте след нас, ще ви заведем.“ Местни… Следваме ги до входа на Дървесните къщи и те си поемат обратно. Все така топло усмихнати.

От къмпинга веднага изскача човек да ни покаже къде да паркираме. Тихо, пусто и жега. Плажът не се вижда оттук, но е само на десетки метри, а сме заобиколени от подножието на Тавър. Грабваме най-необходимото от колата и се втурваме да се чекираме. Вътре ни посрещат просторен двор с отворен бар отдясно (о, Господи!), от който се лее приятна музика и огнище за лагерен огън пред него. Следват големи платформи за лежане и седене в полу-кръг, отрупани с възглавници и тюфлеци в какви ли не форми, и с ниски паралии за хранене. Типичното ориенталско свръх-удобство. По тях са се разпръснали четирима-петима човека и лочат бири или вино. Дворът е потънал в зеленина, а усмивката на домакина е топла като слънцето. Ох, Господи... Най-прекрасният локдаун на света!

Плажът е наблизо и за него се минава през останките на цял древен ликийски град. Изобщо, през Анталия минава Ликийският път*, поклонническа пътека, подобна на Пътят към Сантяго де Компостела в Испания. Хора всякакви изминават стотици километри пеша, често сами, търсейки духовно израстване. Ликийският път обаче няма историческа обосновка, измислен е от англичанка през 70-те години като начин да се стартира туризма в района. Много успешен начин… Не може да се отрече обаче, че всичко тук е елински древно. Спъваш се едва ли не на всяка крачка в руини. И ние в следващите дни ще изминем част от Ликийския път, който ще ме напрегне до краен предел в тая жега, катерейки се от 80 на 1300 метра…

(* Ликия – автономна култура в края на елинистическата епоха от 4в пр.н.е.)

За плажа ни искат 40 лири на седмица (8лв) за поддържането на руините. С удоволствие ги даваме. Всъщност, това са два плажа, „Чирали“ и „Олимп“, разделени от скала с тунел. Навсякъде по пътя през руините седи полиция, а обикаля и покрай къмпингите. Нали турците са в локдаун, недай си Боже да се измъкнат без разрешително навън! Плажовете са си все така с чакъл, но кристалната, хладка вода и зелените хълмове на Тавър, прегърнали залива, компенсират.

Тук е по-пълничко с туристи, отколкото из пустите къмпинги, но пак бройката им е нищожна. Украинци, украинци… и тук-таме някой по-екзотичен, примерно от Китай. Украинците са намусени, не поздравяват, остават строго в собствените си компании. Руснаци същи, а уж бяха във война с тях… Боже, и ние ли се държахме така едно време, като не знаехме що е туризъм?! За сметка на това от останалите и особено от турците се разлива мека топлина.

Вечерта ще установим, че къмпингът ни е пълен с учителки и доцентки от Истанбул, драснали от локдауна на метропола към природата. Докъм два следобед не можеш да ги видиш из къмпинга, по бунгалата са и предават онлайн. После започват да изпълзяват и да люскаме заедно кафета, да димим цигари и с часове да диплим сладък мухабет. Бързо скрепяме топла дружба, обилно поливана и с прекрасното ликийско розе, олимпийски еликсир същи. Много туркини пият, да. И обичат да ходят на партита, да. И да водят свободен живот. Поне Европейска Турция смайващо се е променила само за някакви си 20г. Почти не намирам разлика с жените у нас, освен може би, че тук не пият чак толкова често. Както и мъжете, впрочем…