Прочетен: 2753 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 21.07.2022 03:37
От серията „Туризъм по време на епидемия“
Част първа, Градът
Анталия краде сърца, да внимавате. Особено на българи, които и не подозират, че може да им се случи. Особено на алтернативни туристи, които презират пренаселените дестинации и отиват там само защото е насред локдаун. Да не говорим за евтино и истински лятно още в края на април!
Десет цента са една лира, най-после няма да се тормозим със сложни пресмятания. От пет години лирата главоломно пада, благодарение на „далновидната“ ердогановска политика.Почти няма човек, който да не го коментира. И който да не мрази Ердоган. Каква разлика отпреди 5 години сигурно…
Пристигаме с якета, ботуши и пуловери от Берлин и още в таксито почваме да се преобличаме. Жега, въпреки че клони към 6 вечерта. Скоро навлизаме в голям град с хубави кооперации и още по-хубави блокове. Само дето… по улицата няма жив човек! В локдаун са от вчера, с разрешение да излизат само по 2 пъти на ден с уважителна причина. Затова се бяхме чудили дали да тръгваме изобщо или да си сменим датите на полета. Докато не прочетохме, че локдауна не важи за туристите. Бре!? Да видим тогава каква ще е таз работа… Загърбвайки опасения и предупреждения, се сдобиваме с пи-си-ар тестове и отлитаме.
Колкото са малобройни минувачите, толкова са многобройни колите в Анталия, явно хващаме следработния трафик. По улицата маските са задължителни, както и навсякъде другаде. Персоналът на хотела е млад, извънредно любезен и говори перфектно руски. Разбираемо, преселници са от Узбекистан, но дори и местните поназнайват доста, ще ми прави впечатление до края. Че нали Анталия е неофициално окупирана от Русия, и това ще ми прави впечатление до края! Както Майорка от немците, Португалия от англичаните…
„А имате ли бира?“, живо се интересува мъжът ми на рецепцията. Все пак, хотелът има и ресторант, прекрасна градина отзад, в която слава богу се седи на открито. За нас, долитащи от мрака и локдауна на Берлин, е рай Божи…
„Бира ли?! Съжалявам, нямаме“, гледа ни изумено младия човек. Все едно сме му поискали от пиле мляко.
„А да знаете къде може да купим?“, питам ядосано аз.
„Ммм, няма да можете. Локдаун е и алкохол се продава само до 6 часа, ако изобщо“,, съчувства ни рецепционистът. Мъжът ми нищо не казва, само ми кимва да седна в градината и излиза с маска на улицата. Тя е големичка, но движението по нея намалява прогресивно. Отсреща е паркирана патрулка и спира всяка кола да им проверява разрешенията за излизане. Аз отивам в градината, където двама мъжаги пият чай и пушат цигари, поздравяваме се учтиво. Сядам на маса, свалям си маската и пия вода. Градината е с отворен излаз към задна уличка, от чиято отсрещна страна се кипрят хубави кооперации. През нея минава и каналче с мостче и тук-там ще премине някой гражданин с кучето си. Иначе е пусто. Е, ако не се броят котките. А те няма как да не се борят, защото са взели превес пред броя на хората и навсякъде мирише на котешка пикня. Турците и преклонението им пред котките, това си е отделна тема.
А. се завръща триумфално с торба, пълна със студени, бирени кенчета. „Тези пък в хотела, никаква представа нямат. Точно отсреща има будка, в която се продава алкохол! Нямаше и 20 метра! Е, под тезгяха ми ги дадоха, май наистина не е разрешено след 6, но нямаше проблем!“
Въобще, ще ни прави впечатление през следващите 2 седмици тази неосведоменост на хората тук. Много от тях не знаят какво се намира на десет-двайсет метра от тях. Далечни спомени за такива времена и в България ще се събудят в мен, времена в които хората бяха обгърнати на всяка крачка от многобройните си семейства, приятели, съседи. В които времена колкото и да говорехме за емоциите си, не можехме да се наговорим, та не оставаше време за много друга информация…
Лочим студената бира по тениски, обградени от чуруликането на птички, мяукането на котки, шумоленето на дърветата и ромола на каналчето. За хора, които 8 месеца в годината прекарват затворени между четири стени, е нещо райско. Към 20ч., като ни сервират вечерята, от близката джамия запява мюезинът. Рамадан е все пак, еквивалентът на нашите Коледни пости. Високо и извиващо пее мюезинът, подканя правоверните за молитва, а гласът му се разнася из целия град. Боже, в друг свят сме, наистина… Слушаме омаяни, а в следващите дни ни предстои да разберем, че тук никой не спазва Рамадана. Колкото и при нас Коледните пости ги пази някой вече...
Разходката след вечеря не допринася за настроението, обаче. Здрачава се и Средиземно море се вижда зад Морската градина, но градът е още по-призрачно пуст. Освен в няколкото малки дюнерджийници с персоналът им, други живи души не се виждат. Цяла Анталия се спуска към една естествена каменна тераса, опасала брега отвисоко с много ресторанти и балкони, както ще разберем скоро… днес сме прекалено уморени.
Утринта в локдаун е прекрасна. Въобще, до края на пътуването ще ни стане ясно, че в нормални времена този (туристически) град не бихме го издържали. Какъв подарък, да успеем да я видим сега!.. Утринта е от тези, в които слънцето пече още от 7 часа, птичките се дерат да чуруликат и морето се усмихва на сини и бели талази. От едната страна на балкона ни се извисява Тавър, впечатляващата планинска верига на Южна Анадола. На фона на ясно синьото небе изглежда сиво-кафява и прилича на заспал дракон. Невероятно, но факт: най-високият връх, видим прекрасно, е покрит със сняг! А тук пече като за световно…
Анталия е област в Южна Анадола, благословена от бога. С хилядолетна история, белязана от римляните, византийците и османлиите, и преди всички тях. Представлява залив, спускащ се почти до о. Кипър, обграден от планинската верига Тавър. Хвалят се, че в един ден можеш да се качиш на някой връх да караш ски и после за половин час да слезеш до някой плаж да се печеш. Със сигурност е било възможно преди Глобалното затопляне. Сега сме още края на април, а снегът на най-високия връх вече е почти изчезнал. И е към 30 градуса по Целзий. А какво ли е през юли, август?
–Не се седи! – потвърждават местните. –Даже на нас, дето сме свикнали, ни е трудно. Работим, ама как работим, не ни питай. Всичко е едно бааа-ааа-вно, заспало, едва влачещо се.
–Как, викам, има ли туристи и тогава?! - (Като растях в Благоевград, си бяхме свикнали на 40-45 градуса лятоска, но последните години ако ми се случи да заваря такова време, директно постъпвам в болница.)
–Има, ами!, махват те горчиво с ръка. -Има квитʼ щеш! Руснаци така и така, ама и всякакви други северняци. Финландци, шведи, англичани… Като напълнят ресторантите и залочат бири под чадърите, ела да ни видиш как ги обслужваме. Едвам-едвам! Една поръчка се изпълнява за двойно време от сега. Имате късмет вие, най-хубавото време уцелихте!
Къде уцелихме, къде си го избрахме… Преодолели първоначалния шок от мъртво изглеждащия (само на първо мяркане) град, започваме да се чувстваме благословени, че заварваме Анталия в локдаун. Можем прекрасно да си представим как бъка от туристи тук по нормално време. Как централните тераси над морето гъмжат от сган тъй, че не можеш една снимка да им направиш. Как е шумно и реват коли. А сега Анталия е съзерцателна и само наша, полегнала да си почине под гордия поглед на Тавър.
Поздрави!
Анталия е омайваща, но едва ли е такава по време на туристическия сезон. Който ми се се струва бая дълъг... Трябва да се види извън него или да се бяга на юг, към хипи-плажовете!
Сърдечни поздрави..
